Човешката история е пълна с войни. Един от конфликтите, оставил трайна следа в историята на Европа, е Испанската гражданска война (1936-1939 г.).
В резултат на този конфликт на власт идва генерал Франсиско Франко, който установява авторитарен режим.
Войната започва като военен бунт срещу републиканското правителство на Испания, подкрепен от консервативни елементи в страната. Когато първоначалният военен преврат не успява да поеме контрол над цялата страна, последва кървава гражданска война, водена с голяма ожесточеност и от двете страни.
Националистите, както са наричани бунтовниците, получават помощ от фашистка Италия и нацистка Германия. Републиканците получават помощ от Съветския съюз, както и от Интернационалните бригади, съставени от доброволци от Европа и Съединените щати. Войната е резултат от поляризацията на испанския живот и политика, развила се през предходните десетилетия.
Франсико Паулино Ерменехилдо Теодуло Франко и Баамонде Салгадо Пардо е роден на 4 декември 1892 г. във Ферол, Испания. През 1907 г., само на 14 години, той постъпва в Пехотната академия в Толедо, която завършва три години по-късно.
Франко се записва доброволно за активна служба в колониалните кампании в Испанско Мароко, започнали през 1909 г., и е преместен там през 1912 г. На следващата година е повишен в чин лейтенант. Във време, когато много испански офицери се характеризират с небрежност и липса на професионализъм, младият Франко бързо показа способността си да командва войските ефективно и скоро си спечели репутация на човек с пълна професионална отдаденост. През 1915 г. той става най-младият капитан в испанската армия.
През 1920 г. Франко е избран за втори командир на новоорганизирания Испански чуждестранен легион, а през 1923 г. поема пълното командване. На 33-годишна възраст, е повишен в бригаден генерал, а в началото на 1928 г. е назначен за директор на новоорганизираната Генерална военна академия в Сарагоса.
На 5 февруари 1932 г. той поема командването в Ла Коруня. Франко не участва в опита за преврат на генерал Хосе Санхурхо през същата година, но въпреки това е преместен на Балеарските острови - пост, който не отговаря на неговия ранг.
Той има ключова роля в потушаването на въстанието на миньорите в Астурия през 1934 г. За около две седмици и с цената на близо 1200 жертви, бунтът е смазан. Малко след това Франко става главнокомандващ Африканския корпус, а по-късно и началник на генералния щаб, върховният военен пост в Испания. Въпреки, че към този момент не е изразил подкрепа за въстанието, Франко е в течение на събитията.
Убийството на лидера на опозицията Хосе Калво Сотело от правителствената полиция запалва искрата на въстанието.
На 17 юли Африканската армия вдига бунт, който прераства в Гражданска война (1936-1939 г.). Франко има ключова роля в гражданската война. Неговият манифест, в който той призовава за бунт, е излъчен от Канарските острови.
До 21 юли бунтовниците постигат контрол в Испанско Мароко, Канарските острови и Балеарските острови и в частта на Испания, северно от планините Гуадарама и река Ебро, с изключение на Астурия, Сантандер и баските провинции по северното крайбрежие и региона Каталуния на североизток.
Републиканските сили потушават въстанието в други райони, с изключение на някои от по-големите андалуски градове като Севиля, Гранада и Кордоба.
Лидерът на бунта генерал Хосе Санхурхо Саканел загива на 20 юли 1936 г. при самолетна катастрофа. На 21 септември е взето решение Франсико Франко да стане главен командир. На 1 октомври 1936 той е публично провъзгласен за генералисимус и държавен глава. Франко сформира правителство в Бургос и ръководи еднолично военните операции до края на войната.
Както националистите, така и републиканците, не успяват да постигнат бърза победа и се обръщат за помощ към чужбина. Германия и Италия изпращат войски, танкове и самолети в помощ на националистите. Съветският съюз предоставя оборудване и провизии на републиканците, които получават помощ и от мексиканското правителство.
През първите седмици на войната правителството на Народния фронт на Франция също подкрепя републиканците, но вътрешната опозиция налага промяна на политиката.
В крайна сметка националистите успяват да постигнат победа.
Войната приключва официално на 01.04.1939 г. Историците не са единодушни относно това колко жертви е взела войната. Загиналите са между 500 000 и 1 000 000 души.
Политическите и емоционални последици от войната далеч надхвърлят тези на национален конфликт, тъй като много хора в други страни виждат Испанската гражданска война като част от международен конфликт между, в зависимост от тяхната гледна точка, тирания и демокрация, фашизъм и свобода или комунизъм и цивилизация.
За Германия и Италия Испания е полигон за изпитание на нови методи за танкова и въздушна война. За Великобритания и Франция конфликтът представлява нова заплаха за международното равновесие.
Войната докарва на власт генерал Франсиско Франко, който е ръководител на правителството на Испания до 1973 г. и държавен глава до смъртта си през 1975 г. След войната страната е силно разделена. Новата власт започва репресии и преследвания. Извършени са множество екзекуции.
Франко установява авторитарен режим. Стабилността на неговото правителство е още по-несигурна с избухването на Втората световна война. Испания не влиза в най-кървавия конфликт в човешката история. Франко се среща с Адолф Хитлер на 23.10.1940 г. във Франция.
Исканията на Франко за оръжия, храна и територии в Африка се превръщат в препъни камък и така не се стига до влизане на Испания във ВСВ. Франко обаче изпраща отряд доброволци, "Синята дивизия", която се сражава на Източния фронт.
Най-трудният период на режима започва след ВСВ, когато Испания е отлъчена от новосформираната Организация на обединените нации.
В период от няколко години страната е в изолация. Периодът на изолация приключва с влошаването на отношенията между съветския свят и Запада в разгара на Студената война.
През 1953 г. Испания подписва 10-годишен пакт за военна помощ със САЩ. Вътрешната политика на Франко става по-либерална през 50-те и 60-те години, а приемствеността на режима му, заедно със способността му за творческа еволюция, му печели поне ограничена степен на уважение от някои от критиците му.
За разлика от повечето авторитарни лидери, Франко осигурява приемствеността на управлението си след смъртта си чрез официален референдум през 1947 г., който превръща Испания в монархия и ратифицира правомощията на Франко като вид пожизнен регент.
През 1969 г. той посочва принц Хуан Карлос, най-големият син на номиналния претендент за испанския трон, за свой наследник. През 1973 г. Франко се оттегля като премиер, но запазва функциите си на държавен глава и главнокомандващ на въоръжените сили.
Франко умира на 20 ноември 1975 г. след тежко боледуване. Той е погребан в Долината на падналите, масивен мавзолей северозападно от Мадрид, който съхранява останките на десетки хиляди жертви от двете страни на Испанската гражданска война.
След смъртта му Хуан Карлос демонтира авторитарните институции на системата на Франко и насърчава възраждането на политическите партии. През 2019 г. тялото на Франко е ексхумирано и препогребано в малка семейна крипта в гробището "Пардо-Мингорубио".
