Три часа през нощта срещу 2 септември 1666 година. Прислужницата Джейн буди Самюъл Пийпс и му казва, че градът гори. Чиновникът от Морското ведомство става, поглежда през прозореца, преценява, че пламъците са далеч, и отново ляга да спи. Постъпва като всички местни: пожарите в тесните дървени улици са толкова обичайни, че не си струва да се стряскаш посред нощ.
По същото време в друга част на града вземат решение, което ще струва далеч по-скъпо на лондончани от няколко пропуснати час сън.
Реплика, която коства на Лондон осемдесет процента от стария град
Огънят тръгва от пекарната на Томас Фаринър на улица "Пудинг Лейн". Самият Фаринър твърди, че е загасил жаравата в пещта; три часа по-късно къщата му гори като факла. Съседи и общински служители искат да съборят околните постройки — единственият похват, който по онова време действително работи. Собствениците се противопоставят: никой не желае да загуби дома си заради нечия пекарна.
Спорът стига до лорд-кмета сър Томас Бладуърт. Той отказва да разреши събарянето с реплика, която го прави безсмъртен в най-неблагоприятния смисъл: пожарът е толкова малък, че една жена би могла да го препикае. След това се прибира да спи.
Лятото е сухо, вятърът духа от изток, а горните етажи на къщите почти се допират над уличките. Огънят гори четири дни. Унищожени са над 13 000 къщи, 87 енорийски църкви и 44 седалища на гилдии; от катедралата "Сейнт Пол" и Кралската борса не остава почти нищо. Оловото по покрива на катедралата се стапя и потича по улицата. Изгоряла е площ от около 176 хектара — близо осемдесет процента от града в крепостните стени.
Официално жертвите са по-малко от десет — сред тях е и прислужницата на Фаринър. Историците отдавна се съмняват в тази цифра: мнозина от бедните обитатели на града най-вероятно не фигурират в никакви списъци.
Държавата отговаря със списък от забрани
През 1668 година е приет Закон за предотвратяване и потушаване на пожарите в Лондон — план от двайсет и осем точки, който забранява определени запалими материали по домовете и задължава занаятчийските дружества да отделят хора за гасене по призив на лорд-кмета. На практика това не подобрява нищо: няма обучение, няма отговорност, няма постоянен състав.
Самата представа, че гасенето е задължение на властта, липсва. Историкът Джефри Блекстоун отбелязва, че щом пожарът се възприема като Божие дело, никой не се и заема да устрои служба срещу него — затова застраховката се появява по-рано от организираното гасене. Хората първо търсят как да покрият загубите си, а чак после как да предотвратят бъдещи бедствия.
Синът на пуританина
Човекът, който запълва необходимостта от противопожарна защита, се казва Николас Барбон и е син на проповедника Прейз-Год Барбон — име, което означава "Хвали Бога" по пуританската мода за благочестиви лозунги вместо лични имена. Синът учи медицина, но след пожара се насочва към строителството и за няколко години става най-едрият строител в Лондон.
През 1680 година Барбон основава Fire Office — първото застрахователно дружество за недвижими имоти. Търсенето е такова, че до 1690 година една на всеки десет лондонски къщи е застрахована. Скоро се появяват съперници — Friendly Society и Hand-in-Hand, като второто е учредено в кафене край Чаринг Крос. Барбон води срещу тях войни с памфлети, в които твърди, че неговата защита е по-добра и по-евтина.
Изчисленията, които създават пожарната
Към 1700 година дружествата стигат до извод, който днес изглежда очевиден: по-изгодно е да загасиш пожара, отколкото да платиш за възстановяването на сградата. Затова започват да организират собствени отряди.
Барбон подбира хората си сред лодкарите по Темза. Съображенията са практични: те са регистрирани и лесни за намиране и на двата бряга, свикнали са на тежък труд и не се плашат от опасност, а най-големите пожари избухват именно край реката, където пристаните са пълни с дървени кораби, а складовете — с лесно запалима стока.
Оттук идва и най-разпознаваемият символ на системата. Дружествата започват да раздават на клиентите метални плочки с емблема, които се заковават на фасадите, за да може пристигналият отряд да разбере коя къща е застрахована при него. Знакът е особено необходим в град, който получава номерация на улиците чак през шейсетте години на осемнайсети век.
Оставяли ли са незастрахованите къщи да горят?
Най-разпространеното твърдение по темата е, че щом отрядите пристигнат, проверяват плочката на сградата и, ако тя не е на тяхното дружество, си тръгват.
Изследванията на архивите на самите дружества показват друго: в първите десетилетия отрядите не правят разлика между застраховани и незастраховани сгради и получават нареждане да се притичват при всеки пожар.
Причините са три: огънят и без това се пренася на съседната къща, появата на екипа с помпата е отлична реклама, а помощта за незастрахованите се приема за похвално дело. Дружествата поддържат и взаимни договорености: ако отряд загаси пожар в чужд обект, разходите му се възстановяват.
Отказът се появява по-късно и по-скоро като заплаха, отколкото като редовна практика. В правилник на County Fire Office от 1833 година изрично е записано, че помпи не се изпращат при незастраховани имоти, освен ако някой не поеме писмено разноските. Изследователи на застрахователните бригади отнасят обрата към деветнайсети век — момента, в който системата вече се пропуква под собствената си тежест.
Всичко това вече го е имало
Моделът на частната пожарна не е английско изобретение. Плутарх описва как Марк Лициний Крас, най-богатият човек в Рим, издържа отряд от около петстотин роби — архитекти, строители и инженери — и изкупува горящите къщи заедно с тези в съседство, а собствениците от страх му ги отстъпват за нищожна сума.
Популярният преразказ добавя, че робите чакат със скръстени ръце и не започват да гасят огъня, докато не бъде подписана сделката; у Плутарх такава подробност няма.
По сведение на Дион Касий през 22 година преди новата ера едилът Марк Егнаций Руф, отговорник за градското стопанство, издържа шестстотин роби, които гасят безплатно. Август изземва гасенето от частните ръце: първо създава свой отряд със същата численост, а през 6 година от новата ера го превръща в постоянна служба от три хиляди и петстотин освобожденци — вигилите, нощната стража на Рим, разпределени в седем кохорти и издържани с данък върху продажбата на роби.
Рим минава от частно към обществено гасене за едно поколение. На Лондон му отнема двеста и петдесет години.
Краят на системата
През лятото на 1832 година представители на десетина дружества решават да слеят отрядите си. Разполагат с около сто души и дванайсет помпи. От 1 януари 1833 година обединената бригада тръгва на работа с предпазно облекло и редовно обучение, а гасенето вече се опира на познаване на материалите и конструкциите.
На 16 октомври 1834 година сградата на парламента изгаря почти изцяло. Скоро след това самите застрахователи пишат до правителството, че не могат да носят на плещите си защитата на цяла столица, и изтъкват довода, който подкопава собствения им модел: застрахован и незастрахован имот се запалват едновременно.
Разходите за гасене нарастват от близо осем хиляди лири през 1833 година до над двайсет и шест хиляди през 1865-а. През 1866 година Лондон най-сетне получава обществена пожарна служба. Последната бригада, издържана от застрахователно дружество, се разпуска чак през 1929 година.
Металните знаци остават. Все още се срещат по фасади в стари английски градчета — макар част от тях днес да са подправени и произведени за колекционери.
