Защо ни е страх от клоуни?
При наличието на касови хитове като „То“ на Стивън Кинг може спокойно да се каже, че кулофобията (страхът от клоуни) не е рядко и екзотично явление. Колоритните циркови артисти се нареждат до вампирите и върколаците в списъка на емблематичните злодеи в страшните филми. Но за разлика от други чудовища, клоуните първоначално са били предназначени да разсмиват децата, а не да ги плашат.
Така че – защо? Как така ни е страх точно пък от клоуни?
Тази широко разпространена част от нашата култура има дълга история. Както обяснява Даниел Бейнбридж в началния епизод на поредицата на PBS „Origin of Everything“, този стереотип за клоуна датира от векове.
Преди клоуните да започнат да носят възголемите си обувки и да хвърлят пайове в лицата си, те били шутове в кралските дворове. Придворният шут не е бил страшен, но е бил единственият човек в кралството, който е могъл да се подиграва с царя, без да се страхува, че ще загуби главата си (буквално). Фактът, че те не попадали в нормалната социална йерархия, може би е допринесъл за бъдещата роля на клоуните като загадъчни аутсайдери.
От епохата на Средновековието клоуните се превръщат в арлекините на италианския театър от XVI век. Те отново не са били кръвожадни чудовища, но не са били и подходящи за деца. Те често са били пакостливи и морално съмнителни, а странните им костюми и маски само са подсилвали притеснителната им аура.
Бързо се пренасяме в XIX в., когато започват да набират популярност цирковите клоуни с бели лица, които познаваме днес. За разлика от предшестващите ги шутове и арлекини, тези клоуни играят предимно за деца и поддържат здравословен имидж.
Но въпреки че са предназначени за деца, тежкият им грим им придава малко по-неприятно излъчване.
Както обясняват изследователите в проучване от 2023 г., публикувано в Frontiers in Psychology, тежкият грим на клоуните може да затрудни хората да разчетат изражението на лицето им, което предизвиква чувство на безпокойство. Трудно е да се разбере какви емоции крие клоунът зад голямата си кървавочервена усмивка.
И като говорим за афинитета им към силно пигментираното червило: Стереотипно бялото лице на клоуна и яркочервените му устни също могат да накарат хората подсъзнателно да мислят за болести – тема, която със сигурност е по-скоро страшна, отколкото смешна.
Попкултурата през 70-те, 80-те и 90-те години на миналия век ни показа, че старото схващане за клоуните като злонамерени нарушители на реда никога не е изчезвало. „То“ на Стивън Кинг, култовата класика „Клоуни убийци от космоса“ (1988 г.) и онази сцена от „Полтъргайст“ (1982 г.) – всички те съчетават тези първоначални страхове с по-модерната асоциация на клоуните с децата. Именно тази формула ни даде една от най-плашещите фигури в поп културата.
