Великите военни изцепки: Десантът при Шаркьой и битката при Булаир

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

Годината е 1913-та. Балканският полуостров е обхванат от пламъците на войната. Така нареченият „Балкански съюз“, съставен от България, Сърбия, Гърция и Черна Гора се е вкопчил в битка на живот и смърт с Османската империя. Великите Сили са накацали по дипломатическите висини като олимпийски богове, наблюдаващи хода на Троянската война. Всеки има свои фаворити, всеки побутва тук, дръпва там и се надява изходът да задоволи регионалните му интереси.

Снимка: By Неизвестен – Този файл от българската Държавна агенция „Архиви“ е качен в Общомедия като част от проект за сътрудничество. Държавна агенция „Архиви“ предоставя изображения, които са в сферата на общественото достояние. Цитирането на източника Държавна агенция „Архиви“ става с посочване на съответните идентифициращи документа номера на фонда, описа, архивната единица и листа., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=41093820

За балканските държави, войната е последното средство за постигане на националните идеали, след като дълга върволица от въстания, метежи, четнически действия и културна пропаганда не са успели да променят политическото статукво на полуострова. България мечтае да възстанови своя Санстефански идеал. Гърция иска връщане на старите византийски земи, а Сърбия се стреми да се превърне в притегателен център за „славяните“ в централните и западните Балкани. От своя страна, Османската империя отчаяно се опитва да задържи балканските си провинции, за да успее да довърши в тях процесът по османизация на населението и създаването на една наднационална, религиозно-езикова общност, която да се превърне в „османска нация“ и да вдъхне нов живот на чезнещата империя.

Първите топовни гърмежи разтърсват Балканите през есента на 1912 г. Българските армии прегазват Тракия, смазват османската съпротива при Люлебургас и Лозенград, след което достигат на километри от османската столица Истанбул, но са спрени от отчаяната съпротива на Полумесеца при Чаталджа. Междувременно, в Македония, сръбската армия помита османската съпротива при Куманово и нахлува по поречието на река Вардар, а от юг, гърците след решителни успехи при Еласона и Сарандапоро, настъпват към Солун и овладяват ключовия град броени часове преди в него да влязат и части на българската Седма рилска дивизия.

Когато в края на ноември и началото на декември, 1912 г. двете воюващи страни подписват примирие, в османски ръце са останали само три крепости – Йоанина (Янина), Шкодра и Одрин. Въпреки това, османската делегация в Лондон отхвърля исканията на балканските държави и осланяйки се на започналите по между им разногласия, решава да продължи борбата, мобилизирайки свежи сили в Мала Азия.

Снимка: By Неизвестен – Собственоръчно сканирано, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19570764

Османското командване съставя план, съгласно който един армейски корпус (X-ти), трябва да бъде транспортиран по море в тила на българските части, блокиращи Галиполския полуостров. Едновременно с това, части на османската армия северно от Галиполи, трябва да атакуват българските позиции по суша. Амфибийната операция трябва да доведе до колапс на българската линия и да даде възможност на османците да настъпят в Източна Тракия, прекъсвайки линиите за комуникация на българските войски, разположени по чаталдженската линия.

Снимка: By uploader: User:Tommiks – http://en.wikipedia.org/wiki/File:With_the_conquered_Turk_(1913)_luleburgaz.png, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10329824

В случай на успех, това би довело до колапс на цялата българска армия и би преобърнало хода на военните действия на Тракийският театър. Османците се надяват че и върлуващата сред българите холера както и не доброто снабдяване на армията ще окажат допълнителен натиск върху боеспособността на българските части. Операцията е замислена за сутринта на 8-ми февруари (нов стил). За да я прикрие, в близост до уреченото за десанта място е изпратена ескадра от няколко броненосеца. Атаката трябва да започне призори.

Генерал Георги Тодоров

Снимка: By The original uploader was StanProg at български Уикипедия. – Прехвърлен от bg.wikipedia към Общомедия., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8399007

При Буаир са концентрирани частите на Фетхи бей, в състав две дивизии (27-ма и Сборна) и допълнителни части. За десантът в Шаркьой са заделени частите на две пехотни дивизии (31-ва и 32-ра), както и един кавалерийски полк (5-ти). Общо, османското командване ангажира малко над 57 000 души за операцията. Срещу тях българите разполагат с Четвърта армия начело с ген. Стилиян Ковачев, под чието командване действат Втора Тракийска и Седма Рилска (начело с ген. Георги Тодоров) дивизии и частите на Македоно-одринското опълчение, начело с генерал-майор Никола Генев. Общо българите разполагат с над 97 000 души, но реално в участъка на който ще се водят боевете са разположени не повече от 40 000.

В ранните часове на 8-ми февруари, над целия сектор се спуска гъста мъгла. Та едновременно подпомага сухопътната атака на османците, но проваля замисъла на техния десант – до вдигането на мъглата към обяд, османските войски на Енвер бей остават на позиция по транспортните си кораби. Атаката при Булаир започва първоначално добре за османските части, които са забелязани от българските часовои едва на няколко стотин метра от първите позиции.

Завързва се кървав бой, в който османският натиск първоначално заплашва да помете българският фронт. Едновременно с това започва размяна на артилерийски огън от дивизионните батареи. Оказва се обаче, че Ковачев предвидливо е засилил артилерията при Буаир и тя е по-многочислена от османската. В резултата, българите набързо смълчават противниковите батареи и обръщат огъня към настъпващите османски части.

Към 15 ч., фронтът е стабилизиран. В тази ситуация, се случва нещо неочаквано за османците – 22-ри пехотен полк е хвърлен в атака по левия фланг на българската армия. Тракийците помитат на нож противниковите войски, което води до цялостен колапс в техните позиции. До края на деня, османците са върнати на началните си позиции. Тяхната злощастна офанзива им коства близо 15 000 убити и ранени или около половината от частите, които се включват в настъплението. Българите губят по-малко от 600 убити и ранени.

Междувременно при Шаркьой, османските части дебаркират успешно на неохраняемия бряг. В самото селище, те срещат две дружини от Македоно-одринското опълчение. Воеводите се изтеглят от Шаркьой в добър ред, макар да са превъзхождани 10 към 1 и да дават няколко пленени бойци, които на следващият ден са варварски екзекутирани от османците. Заемайки отбранителна позиция, те задържат вражеското настъпление до през нощта, когато то е преустановено. Възползвайки се от категоричната победа при Булаир, генерал Стилиян Ковачев изпраща цялото Македоно-одринско опълчение към Шаркьой, заедно с 26-ти пехотен пернишки полк и допълнителни части от Втора Тракийска дивизия.

Снимка: By Unidentified photographer – http://www.lib.utexas.edu/photodraw/portraits/index.htmlFile from en:Image:Ismail Enver.jpg (en:User:Magnus Manske, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=55167

С обърнато съотношение на силите, на 9-ти февруари, българите започват да изтласкват османските части от Шаркьой и до вечерта, силите на Полумесеца са притиснати с гръб към морето. Призори на 10-ти, българите вече наброяват 30 000 души и започват финално настъпление. Османците буквално са изтикани в Мраморно море, където частите на Енвер паша позорно бягат по корабите. Над 1000 души са убити, а още 500 са взети в плен.

Замислената като решителна османска офанзива бива скоропостижно нанизана на щиковете на българската Четвърта армия, която остава непреодолима на своите отбранителни позиции в Югоизточна Тракия. Победата на българите при Булаир и Шаркьой подпечатва съдбата на Одрин и окончателното овладяване на Тракия от българите.

По повод бляскавата победа при Булаир, е създаден едноименният марш „Булаир“ – един от най-популярните бойни маршове на българската армия. Музикалното произведение е наричано още „песента на 22-ри тракийски полк“ заради решителната атака на тракийци в хода на битката и пленяването на Сборната османска дивизия. Поручик Найден Андреев написва текста на марша през 1915 година, а музиката е композирана от подпоручик Владимир Гълъбов.

Текстът е:

Кървава зора вестява

страшни боеве за мъст.

Рилците са веч готови

смело в бой да полетят.

Пред стените булаирски,

никой не е идвал там,

само ние славно бихме

анадолска страшна сган.

Босненци гърмят и тряскат,

рилците без страх вървят,

тях гранатите не стряскат,

безжалостно враг требят.

Бурно мятат се вълните

на Егея, Мрамора,

и повтарят на борците

гръмогласното “Ура!”

Врага свети с прожектори,

за да види де сме ний,

ала вижда си позора,

в кръв обляни долини.

Анадолеца съкрушен

в своите крепости се скри,

нивга няма да помисли

да излезе срещу ни.