ИСТАНБУЛ, ноември 2013. Конференция, посветена на помюсюлманчените арменци, изпълва за трети пореден ден зала с четиристотин места на Босфорския университет. Думата взема млада жена: „Следях в продължение на два дни конференцията по интернет. И реших да дойда днес, за да ви разкажа историята на моя дядо, който е бил един от тях.“ Чувстваше необходимост да разкаже за насилственото ислямизира не на своя дядо, но говори и за онова, което сама е преживяла в обществото, в което живее.
След геноцида от 1915-1916 съдбата на ислямизираните и насила потурчените арменци е тема табу. Трябваше да минат деветдесет години, за да се осмели една турска адвокатка и правозащитничка, г-жа Фетие Четин, да наруши мълчанието, публикувайки спомени на своята баба – млада арменка, чието семейство било депортирано и избито, докато самата тя е отвлечена и настанена в турско семейство. Десетки хора, застигнати от подобна съдба, писали на г-жа Четин. Когато събрала тези свидетелства в ново произведение, никой не пожелал да бъде публикувано името му, нито дори такива данни като датата на раждане.
Трудно могат да се преброят потомците на двеста-триста хиляди насилствено помюсюлманчени арменски жени и деца. Броят им може да достигне два милиона. В продължение на десетилетия те са мълчали за произхода си и за съдбата, сполетяла предците им. Но хората около тях са знаели. Съседите се отнасяли с презрение към вероотстъпниците, приели исляма не заради вярата, а от интерес, за да избегнат една сигурна смърт. Определяни презрително с израза „останки от сабята“, те са заклеймявани в съвременното турско общество. Освен това държавата пази документи за произхода им и не допуска да бъдат назначавани на някои постове, например в армията и в образованието.
Ограбена собственост и памет
ВЪЗПОМЕНАНИЕТО по повод стогодишнината от арменския геноцид на 24 април не е свързано единствено със спомените. То се отнася и до живите, хвърля ярка светлина върху съвременната цивилизация и някои от сериозните ѝ провали. Тя не само не раздаде справедливост за жертвите, но цял век търпя отричането на това престъпление от Турция и равнодушието на наблюдателите. Турската държава продължава да отрича, че е имало геноцид, твърди, че жертвите се дължат на междуобщностен конфликт, че депортирането на цялото арменско население е било военна необходимост във време на война и дори че арменците били бунтовници, че самите те били виновни за масови убийства, или пък че работели за интересите на Русия.
Какво става, когато се извършва геноцид, когато едно население е унищожено в сянката на друг голям конфликт и международната политическа класа се държи сякаш нищо не се е случило? Каква цена плащаме за провала на правосъдието и какви са последиците за нашата политическа култура?
Престъпление, което не е признато като такова, може да продължи. Макар арменците да бяха главната мишена на геноцида от 1915 г., те не са единствените: османските гърци, асирийците и язидите също бяха жертва на кланета и депортиране, с цел да бъдат унищожени като общности. В края на войната, когато разпадналата се османска империя бе окупирана от съюзническите сили, някои оцелели арменци и асирийци се върнаха по домовете си. Но след войната за независимост победилите турски националистически сили на Мустафа Кемал Ататюрк започнаха размяна на население с Гърция и принудиха завърналите се да емигрират в Сирия под френско господство или в Ирак под британско господство. Така Анадола беше опразнена от християнското си население.
Истанбул, чието население през 1914 г. в мнозинството си бе християнско, остана единственото място, където след катаклизма продължиха да живеят гърци и арменци. Срещу това население постоянно се извършваше унищожително държавно насилие по два начина — лишаваха го от средства за препитание и посягаха на физическата му безопасност. През 30-те години много имоти, принадлежащи на църквата и на арменски благотворителни сдружения, бяха конфискувани, сред тях и гробището „Пангалти“, близо до парка „Гези“, където днес се издигат луксозни хотели. Богатата еврейска общност на европейска Турция беше изтребена по време на кланетата, организирани от турската държава – „тракийските погроми от 1934 г.“. Втората световна война откри нова възможност да се посегне на малцинствата, като се подкопае икономическото им положение. Под предлог за борба със „спекулантите“, правителството въведе данък върху богатството, плащан единствено в пари, чийто размер се определяше произволно от общинските служители според общностите. На арменец можеше да се поиска петдесет пъти повече отколкото на „мюсюлманин“. Целта на този „данък“ беше да се унищожи буржоазията на малцинствата. Тяхната собственост се продаваше на мюсюлмани на цена далеч под истинската ѝ стойност. А на онези, които не можеха да платят, не само конфискуваха имотите, но ги заточаваха в лагери за принудителен труд близо до Ерзурум, в източна Турция.
Конфликтът за Кипър доведе до допълнително унищожение на малцинствата. През септември 1955 г., след лъжливи слухове за атентат срещу дома на Ататюрк в Солун (Гърция), в Истанбул избухнаха погроми, организирани от държавата. Разузнавателните служби докараха в Пера (сегашния квартал Бейоглу) цели автобуси с хора, които атакуваха предприятията, училищата и религиозните институции на гърците и на други малцинства. Полицията се задоволяваше единствено да наблюдава. Намесваше само когато по невнимание погромаджиите атакуваха имущество на мюсюлмани. Тези грабежи принудиха десетки хиляди гърци да емигрират.
В Анадола беше заличена и паметта на депортираното население. Ататюрк наложи замяна на арабското писмо с латиницата, което десетилетия наред бе чествано като победа на „модерността“. Това позволи десетки хиляди географски названия с арменско, асирийско, кюрдско или арабско звучене да бъдат заменени с турски. Хиляди църкви и манастири бяха взривени. Две сравнения илюстрират мащабите на унищожението. Според арменската патриаршия през 1914 г. арменското население в османската империя е наброявало близо 2 милиона жители от общо 16-20 милиона, според различните източници. Днес в Турция са останали едва около 60 хиляди арменци. От 2500 арменски църкви и 450 манастира са оцелели едва 40 църкви, от тях 34 в Истанбул.
В продължение на десетилетия активистите търсеха справедливост и настояваха, че ако геноцидът не бъде признат, това ще насърчи нови престъпления. По време на Първата световна война османската армия беше под германски контрол и хиляди германски офицери станаха непосредствени свидетели или дори преки участници в ликвидирането на османските християни. В периода между двете войни изпадналата в тежка криза Германия не извлече никаква поука от това, нацистите дори се вдъхновяваха от турските националисти.
А именно в Турция могат да се видят най-лошите последици от тази безнаказаност. В източните провинции кюрдите, които изиграха главна роля в геноцида над османските арменци, скоро след това бяха на свой ред нарочени. А те бяха останали верни на османците, и на младотурците, и на Кемал. Но той не спази обещанието си да им даде автономия, като сложи край на халифата и установи турска национална държава. Когато кюрдите се разбунтуваха, въстанията им бяха смазани, последваха кланета и изселвания. Отказана им беше дори кюрдската идентичност. Те просто не съществуваха, и който се осмеляваше да каже противното бе наказван.
„Дълбоката държава“
ТУРЦИЯ не успя да се освободи от трагичното наследство на геноцида. Структурата, отговорна за престъплението, по-късно стана гръбнакът на Кемалската република, родена от развалините на империята. Teskilati Mahsusa (Специалната организация) беше тайна структура в рамките на управляващата партия в Османската империя – Комитет за единство и прогрес, създадена да раздухва броженията сред мюсюлманското население в руската и британската империя. Макар тази мисия да се провали на външния фронт, Специалната организация (СО) изигра ключова роля на вътрешния, за заточенията и кланетата. Бивши нейни офицери се намесиха решително през войната за независимост (1920-1922), предприета от Ататюрк срещу гръцките, френските и британските сили, преди да сформират гръбнака на т. нар. „дълбока държава“ – мрежа от офицери в Република Турция, с неограничена власт, извън всяка законова рамка. Те системно противодействаха на демократичния напредък на обществото, като извършваха политически убийства и се биеха срещу партизанските отряди на кюрдите и на левицата. Организираха и мащабен трафик на наркотици под закрилата на държавата.
Жестокостта на миналото подхранва насилието днес. По време на войната за Нагорни Карабах Анкара бързо взе страната на Азербайджан. От 1993 г. Азербайджан упражнява блокада срещу Армения и срещу бившата автономна република, присъединена фактически към нея. Турско-арменската граница е херметически затворена и строго охранявана, както в разгара на студената война. Посещението на президента Абдулах Гюл в Ереван и подписването на Цюрихския протокол през октомври 2009 г. оставиха впечатлението, че Турция би могла да се намеси по положителен начин и да съдейства за мирно решение. Но текстовете така и не бяха ратифицирани. Арменският президент Серж Саркисян обяви на 16 февруари, че страната му се оттегля от процеса, и изобличи „липсата на политическа воля на турското правителство“ и „постоянното изопачаване на духа и съдържанието на протокола“. Анкара като че ли насърчава азербайджанското правителство да се придържа към максималистка позиция и то редовно отправя заплахи, че ще прибегне до сила за решаване на конфликта.
След дълго мълчание, продължило десетилетия, Турция изведнъж си възвърна паметта за арменците, благодарение на труда на шепа смели мъже и жени. Раджип Зараколу, правозащитник и издател, преведе някои книги за арменския геноцид на турски език, което му струва – на него и на съпругата му – преследване и нееднократно пребиваване в затвора. Танер Акчам започна да проучва изтезанията в Турция и така открива избиването на арменците в края на XIX век и самия геноцид. Благодарение на сътрудничеството му с изтъкнатия арменски историк Вахак Дадрян бяха подготвени известен брой исторически трудове и възстановени приятелските връзки между арменски и турски интелектуалци, които геноцидът бе прекъснал. Малка група професори от университета на Мичиган започна междудисциплинарно изследване на турско-арменската история. Седемте международни конференции, които те организираха, позволиха арменският геноцид да влезе в полезрението на университетския свят, да се постави в центъра на османските проучвания и на изучаването на геноцидите.
Но заслугата да привлече вниманието на турската общественост върху арменския въпрос е на Хрант Динк, турско-арменски журналист и редактор на седмичника Агос. Той се обърна към съвестта на турците с прости слова: имаше един народ, наречен арменци, който живееше по тези земи, той вече не е тук. Какво се случи с него? Динк бе преследван от държавата, влачен от процес на процес и накрая беше убит посред бял ден през 2007 пред редакцията на вестника му. Това убийство предизвика масова демонстрация, стоте хиляди души, които вървяха след ковчега, скандираха:„Ние всички сме Хрант Динк! Ние всички сме арменци.“ Динк каза веднъж, че двата народа са болни: „Арменците страдат от травматизъм, а турците – от параноя.“ Може ли да се надяваме, че истината има силата да лекува?
