В третата част на "Пътешествията на Гъливер" от 1726 година разказвачът стига до Лапута — летящ остров, населен с учени, потънали до такава степен в изчисления, че слугите им ги побутват с мехури, за да им напомнят да обръщат внимание на заобикалящата ги действителност.
Сред постиженията на тамошните астрономи Джонатан Суифт споменава и това: открили са две малки тела, които обикалят около Марс.
Истинските спътници на Марс са забелязани през август 1877 година — сто петдесет и една години по-късно. Така възниква въпрос, който популярната литература за космоса задава неведнъж: откъде Суифт знае за луните.
Анаграмата, разчетена наопаки
Идеята, че Марс има точно две луни, далеч не е нова, когато Суифт публикува творбата си. През 1610 година научни списания не съществуват и учен, който иска да си осигури авторството на едно откритие, го съобщава шифровано на друг известен учен.
Така Галилео Галилей изпраща в Прага низ от трийсет и седем разбъркани букви — анаграма на изречение на латински.
Съобщението попада у Йохан Кеплер. Той подрежда буквите в изречение на неправилен латински, разчита го като поздрав към "двойната рожба на Марс" и остава убеден, че Галилей е видял два спътника около червената планета.
Галилей всъщност описва пръстените на Сатурн, които слабият му телескоп показва като две издутини.
Грешката "потвърждава" вече съществуващо убеждение. Кеплер вярва, че Марс трябва да има две луни, защото Земята има една, а Юпитер — четири, открити от Галилей няколко месеца по-рано.
Една, две, четири: числовата редица не му се струва случайна.
Какво пише Суифт
Лапута е сатира срещу науката на епохата — и особено срещу експерименталната философия на Кралското общество, самоуверена и откъсната от практиката.
Затова Суифт дава подозрително конкретни данни за измислените спътници: вътрешният е на три диаметъра от центъра на планетата, външният — на пет; първият обикаля за десет часа, вторият за двайсет и един и половина.
Замисълът зад числата е обяснен в самия текст: съотношението между периодите и разстоянията следва третия закон на Кеплер. Шегата е насочена срещу хора, за които подредена числова редица е достатъчно доказателство за космическо явления.
През 1752 година Волтер също поставя два спътника около Марс в повестта си "Микромегас" — вероятно повлиян от Суифт.
Мъглата над Потомак
На 5 септември 1877 година Марс застава срещу Слънцето близо до най-вътрешната точка от орбитата си — т.нар. "велико противостояние", каквото се случва веднъж на петнайсет-седемнайсет години. Още през август планетата изглежда по-голяма в телескопа, отколкото ще бъде десетилетия напред.
Във Военноморската обсерватория на САЩ във Вашингтон Асаф Хол разполага с рефрактора на Алван Кларк — телескоп с лещи, а не с огледала, с обектив от шейсет и шест сантиметра, тогава най-големия в света. Обсерваторията се намира върху блатиста земя край Потомак, в квартал с недвусмисленото име Фоги Ботъм, "мъгливото дъно".
На 10 август Хол започва да претърсва пространството непосредствено около планетата. На следващата нощ забелязва светла точица до Марс, но мъглата я скрива, преди да успее да потвърди наблюдението. Обмисля да прекрати търсенето.
Според биографията, която синът му Анджело издава през 1908 година под заглавие "An Astronomer's Wife", жена му Анджелин Стикни го убеждава да опита пак.
Стикни е математик, суфражетка и участник в аболиционисткото движение. Завършва Ню Йорк Сентръл Колидж — едно от малкото американски висши училища по онова време, отворени за жени и за чернокожи. Там преподава математика, а Хол ѝ е ученик; женят се през 1856 година и тя прави голяма част от изчисленията му.
В нощта на единайсети срещу дванайсети август Хол потвърждава външния спътник, а шест дни по-късно вижда и вътрешния. Датите в различните източници се разминават с ден, защото до 1925 година астрономите приемат, че денонощието започва по обед, а не в полунощ.
Имената предлага Хенри Мадан, преподавател в Итън, вдъхновен от петнайсетата песен на "Илиада", където Арес призовава Ужаса и Страха.
Кратерите на грешката
През 1973 година Международният астрономически съюз кръщава двата единствени наименувани кратера на Деймос — Суифт и Волтер. Най-големият кратер на Фобос, широк около девет километра, носи името Стикни.
Кухата луна
През 1959 година Уолтър Скот Хюстън пуска първоаприлска шега за изкуствени спътници на Марс, а съветският астрофизик Йосиф Шкловски излиза със сходно твърдение, което светът приема сериозно.
Той вижда, че орбитата на Фобос се свива, приписва това на триене в атмосферата и изчислява крайно ниска плътност: щом тялото е толкова леко, значи е кухо, а естествено тяло не може да е кухо.
Изходните данни се оказват погрешни. Шкловски по-късно омаловажава твърдението, но сред учените няма съгласие доколко е бил сериозен.
Десет грама отговор
Произходът на двете тела все още не е изяснен. Отражателната им способност и плътността съвпадат с измерените при въглеродните астероиди от външната част на астероидния пояс, което подкрепя предположението, че Марс ги е уловил в гравитационното си поле.
Орбитите им обаче са почти кръгови и лежат в екваториалната равнина на планетата, а това отговаря на другата хипотеза — че са отломки от сблъсък с голямо тяло.
Фобос се приближава към Марс с около два сантиметра годишно. След десетки милиони години приливните сили или ще го разкъсат и превърнат в пръстен, или ще го стоварят върху повърхността. Деймос се отдалечава.
Отговора може би ще научим съвсем скоро. Апаратът MMX (Martian Moons eXploration) е доставен в космическия център Танегашима на 1 април 2026 година, а изстрелването е предвидено до края на 2026 година.
Планът е апаратът да свали на Фобос самоходния модул Idefix, а след това да загребе поне десет грама вещество и да ги върне на Земята през 2031 година. Тогава може да получим най-конкретните досега доказателства дали Фобос е уловено астероидно тяло, или се е образувал от материал, изхвърлен при сблъсък с Марс.
