За иронията в политиката

Любомир Талев, Петте кьошета

Съставянето на настоящото широко коалиционно правителство (включващо министри от дясно-центристките формации Граждани за Европейското Развитие на България и Реформаторски Блок, на лявата Алтернатива за Българско Възраждане и подкрепяно – поне към момента на написване на тази статия – от националистическата формация Патриотичен Фронт) бе съпътствувано от няколко иронични обстоятелства, които нямаше как да убягнат от вниманието на хората, следящи родната политическа сцена от по-скоро или от по-отдавна. Да започнем от най-стародавната от тях:

Георги Първанов, Ивайло Калфин и търсенето на по-добра алтернатива

Когато на парламентарните избори през 2001 г. бившето лице на СДС от 1990 г. Лияна Панделиева беше избрана за депутат в ХХХIХ ОНС от листата на БСП, тогавашният лидер на столетницата Георги Първанов отговори на въпроса защо го е направил с думите: „Като символ, че дори и бившите лица на СДС търсят нещо по-добре за себе си.“ Депутатстването на госпожица Панделиева разбира се не остави някаква трайна следа, както и по-нататъшната ѝ обществена кариера, но това е тема на друг разказ. По-интересното в случая е, че тринадесет години по-късно самият господин Първанов, междувременно натрупал два президентски мандата (неповторено постижение в следдесетоноемврийската ни история), напусна БСП, сформира АБВ и се включи във вече споменатото коалиционно правителство с предимно десен характер. По този начин самият Първанов се превърна в символ на това, как и най-успешните лица на БСП обръщат гръб на корупционната, задкулисна и откровено антибългарска политика на червената партия, за да потърсят по-добри алтернативи за себе си и за България.

Говорейки за алтернативи, самият представител на АБВ в коалиционното правителство, Ивайло Калфин, на президентските избори през 2011 г., тогава в качеството си на кандидат то листата на БСП, бе припознат от мнозина избиратели не задължитело в лявата част на политическия спектър като алтернатива на кандидата на ГЕРБ Росен Плевнелиев. „Плевнелиев може да е интелигентен и възпитан, но е зависим от Борисов, а Калфин е интелигентен и възпитан, но не е зависим от Борисов“ – това бяха мотивите, с които много от моите десни (или традиционно гласуващи за партии, които се обявяват за десни) приятели дадоха гласа си за кандидатската листа на левицата на балотажа на президенстките избори. Именно с „логиката“ „всички срещу ГЕРБ“ се обяснява и рязкото подобрение на резултатите на двойката Калфин – Данаилов – от 28,96% и 974 300 гласа на първия тур на изборите, на 47,42% или 1 531 193 гласа на втория.

В крайна сметка търсещите алтернатива в кандидатите на БСП не можаха да попречат на Росен Плевнелиев да стане президент. И слава Богу, защото всички сме свидетели по какъв достоен начин президентът Плевнелиев пое отговорността за властта, когато за три години два пъти му се наложи да съставя служебно правителство и колко категорично застана на страната на гражданското общество покрай скандалния казус с назначението на Делян Пеевски и последвалите над едногодишни протести. От друга страна, при евентуален триумф на левицата на президентските избори през 2011 г. сегашното ѝ – по всичко личи необратимо – разцепление просто нямаше как да се случи. Най-малкото защото едно от сегашните водещи лица на АБВ Калфин щеше да бъде избран за президент от листата на БСП, а Георги Първанов нямаше да има аргументи за бунт срещу ръководството на партията. Така или иначе в настоящия момент Ивайло Калфин е министър в правителството с министър-председател Бойко Борисов, когото много от десните и либералните избиратели на Калфин от 2011 г. се опитваха да накажат, и те със сигурност оценяват иронията на ситуацията.

Иронията в дясно

Не по-малко иронични моменти са свързани с участието във властта на зявилите се като десни формации – Реформаторския Блок и Патриотичния Фронт. РБ и особено най-влиятелната партия в него от години се упражняват в остра реторика срещу ГЕРБ и особено срещу неговия лидер, в опит да се препозиционират в либералния център и да задържат симпатиите на най-радикализираните си поддръжници. Този процес кулминира в предизборната декларация, в която Блокът обяви, че няма да участвува в правителство с премиер Бойко Борисов, копираща даденото от говорителя на РБ в оставка Радан Кънев обещание пред избирателите му във Варна. Въпреки това и след известни криволичения (минали през опита за публичен линч на председателя на СДС Божидар Лукарски, който пръв си позволи да каже истината, че „изключването“ на Бойко Борисов от властта от страна на РБ е било просто „трик“ за привличането на гласовете на една определена категория избиратели, както и през размяната на музикални поздрави от стените на основните преговарящи от двете страни във Фейсбук), (не)очакването се случи и Реформаторският Блок подписа коалиционното споразумение за съставяне на кабинет с премиер – Бойко Борисов.

Обясненията на господин Кънев за това звучаха повече от логично – когато си извънпарламентарна опозиция можеш да си позволиш да говориш по-фриволно, докато като парламентарно представен субект носиш отговорност за управлението на държавата, особено в толкова критичен момент. И че именно участвувайки във властта, Блокът ще съумее да докаже пред избирателите своите управленски достойнства и по този начин да разшири чувствително електоралната си подкрепа. Всичко това е прекрасно и дори държавническо, но не можеше ли тези неща да бъдат обяснени малко по-рано, вместо да се нагнетяват очакванията на избирателите точно в обратната посока и радикализирането им да се засилва до степен, до която най-крайните от тях да тълкуват съставянето на правителство във формат (преимуществено) ЕНП като предателство и да се превърнат в негови врагове?

Подобно е положението в ПФ, които по време на предизборната кампания прозряха създадената с цел да намали електоралната тежест на ДПС сред българските граждани с турски етнически произход и мюсюлманско вероизповедание Народна Партия Свобода и Достойнство като филиал на тайните служби на Република Турция на тази база обявиха, че няма да се коалират с Реформаторския Блок, чийто член е НПСД. И тук следно известно проточване на преговорния процес и за разочарование на най-радикалните си избиратели Фронтът в крайна сметка подкрепи правителството, а податките към днешна дата са, че ще секнат и исканията от страна на ПФ за отзоваване на представителите на НПСД от властта.

Вместо заключение

Краткият преглед на най-новата ни политическа история в контекста на съставянето на сега управляващия министерски съвет показва, че тя (историята) не е лишена от ирония. Както и че политическите лидери – но и избирателите – са длъжни стриктно да се придържат към народната мъдрост „три пъти мери, един път режи“ в изказванията си, защото политиката обича да им напомня за всяко тяхно непремерено изказване. В някои случаи това води просто до куриози, както в примера с Георги Първанов, внезапно озовал се в ситуацията на включената от него на избираемо място в листата на БСП Лияна Панделиева. В други случаи обаче е налице реалният риск да се стигне до уронване на доверието в политическата сила, която е издигала „революционни“ или „анти“ лозунги в името на краткосрочни политически дивиденти. Ето защо е препоръчително в бъдеще публичното говорене на политическите лидери да бъде плод повече на морала и разума и по-малко – на моментни емоции и на опити да се угоди на тази или онази група. В името на добруването както на споменатите лидери и политическите сили, които представляват, така и на България.