Пеперудено

Виктория Раловска

– Винаги съм се плашел от пеперуди – каза възрастният мъж и отново се отпусна в огромното си кресло, в полумрака на ъгъла в голямата северна стая.
– Дядо, осъзнаваш ли колко нелепо, та чак абсурдно, звучи това? – попита внучка му със смях и въпреки че добре знаеше, че дядо й не одобрява, с един скок се озова срещу тежките завеси и ги вдигна, за да нахлуе светлина в стаята.
– Нора! – подвикна сърдито дядо й.
– О, я стига! Държа да видиш, че е пролет.
– Знам, че е пролет.
– Знам, че знаеш. Но не я виждаш. Или не искаш да я видиш- усмихнато отговори момичето и седна на пода срещу възрастния мъж, поглеждайки го със своите зелени очи, в които лудуваха цели водопади от светлина и обич.
Тези очи сякаш бяха създадени, за да виждат само красиви неща… и да плачат често, откривайки болките на несъвършенството.
Старецът я боготвореше. И знаеше, че на света няма нищо по-лесно от това да я обичаш. Заради трапчинките, русите къдрици и душата, пълна със звезди и илюзии. Въпреки всичко това почти сърдито каза:
– Нора, кога ще спреш с тези глупости?
– Не знам. Не мисля, че говоря глупости, просто… Няма значение.
Дядо, кое им е страшното на пеперудите?
Възрастният човек усети леката ирония в гласа на внучка си, но не се обиди. И не се усмихна. Вместо това тихо обясни:
– Цялата тази крехкост и красота.. Мимолетността на усещането, измамливото чувство за свобода и вечност…
– Още ли говорим за пеперуди? – със сбръчкано от усилие да разбере дядо си личице, попита момичето.
– Нора, кога за последно беше истински, болезнено щастлива? – рязко смени темата дядо й.
– Ами… Не знам. Може би вчера, когато в училище се пръскахме с вода, както когато бяхме малки.
– И няколко капки вода успяха да те направят щастлива? – изуми се той.
– Е, не. Но едно цяло шише вода върху главата на Алекс вече можеше. – безгрижно
обясни момичето и отново скокна-този път, за да полее цветята върху стария скрин, за които никой друг не се сещаше, че съществуват.
– Нора, не можеш ли да седиш на едно място?!?
– Сигурно мога… Не съм опитвала.
Дядо, а ти кога за последно беше щастлив?
– Аз…. – този въпрос определено го изненада – Ами… може би на последния рожден ден на баба ти.
– Но, дядо! – възмути се искрено внучката и дори спря да полива цветята. – Баба почина преди повече от три години. Искаш да ми кажеш, че вече… вече повече от 1000 дни си нещастен? – бързо сметна Нора и от това дъхът й сякаш спря. Не можеше да си представи толкова дни без радост и толкова нощи без цветни сънища. – Дядо, това е толкова ужасно… Та има толкова неща, заради които да се радваш, толкова поводи, които да предизвикват усмивки!
– Миличка, не всеки умее да се радва на пръски вода. – тъжно се усмихна дядо й.
– Жалко, нали? – замислено попита Нора и продължи да полива цветята, а мислите й изведнъж се пренесоха в приказките на Андерсен… в градината на Ида.
Настъпи мълчание. Но нямаше неловкост. Това беше топло, уютно мълчание между близки, които обичат да слушат тишината на другия.
– Дядо, всъщност пеперудите не са крехки. За да опазят красотата си, изплъзваща се като дъх, те водят редица битки-от пашкула до свещта.
– Хм… крехкостта е въпрос на гледна точка.
– Или въпрос на избор.
– Нора, прекалено млада си, затова си и толкова необмислено жестока. Има неща, които не са въпрос на избор, за съжаление. Неща, които са просто неизбежни. И толкова. Просто трябва да се примиряваш с това преди невъзможността да го промениш, да е съсипала живота ти.
– А възможно ли е просто ти да си прекален уморен от промените и затова вече да не вярваш в тях, да не искаш да вярваш в тях?
– Миличка, нещата не са толкова прости. В живота не всичко е черно-бяло.
– Разбира се, че не е. Всичко е цветно. А ако имаш късмета – и светло. И никога черно-бяло.
– Наивница… – въздъхна дядото и затвори очи.
– Това трябва ли да ме обижда? – усмихнато попита Нора, вече заела се с подредбата на огромния куп вестници, който всяка седмица се образуваше в хола на дядовата й къща.
– Все още не. Все още да си наивна е очарователно.
– А после ще стана просто глупава?
– Най-вероятно.
Момичето избухна в смях и погледна с любов дядо си. Беше интересен човек. Странен, много самотен, много затворен. С тежък характер, който не всеки успяваше да изтърпи. Но тя го обожаваше и идваше в дома му-събрал в себе си цялата магия и красота на спомените от детството й, при всяка възможност и задължително поне веднъж седмично.
– Дядо, а ако тъгата ти се е превърнала просто в навик? Дотолкова си свикнал с нея, че вече си мислиш, че я обичаш…
Дядо, не е хубаво да обичаш тъгата. Това е толкова… тъжно-завърши объркано момичето.
– Пък аз си мислех, че обичта е право на избор.
– Пък аз си мисля, че ако си прав и наистина има неизбежни неща, то обичта е едно от тях. Може би най-важното… и най-неизбежното. – замислена и сякаш изненадана от собствените си мисли, заключи Нора.
– Тогава какъв е смисълът да се боря с тъгата?
– Защото ти не обичаш истински тъгата.
Както хората не обичат всъщност да стават рано. Просто това се превръща в навик, а сред навици животът става по-лесен. Не по-щастлив. Нито по-смислен. Просто по-лесен.
Възрастният мъж едва забележимо се усмихна на примера на внучка си, която беше прословута поспалана, но се замисли… може би в известна степен тя все пак беше права.
– Какво искаш от мен, Нора? Твърде стар съм, за да се променям.
– О, не се измъквай с това- глупаво е.
И тук не става въпрос за промяна, а за усъвършенстване. А ти сам си ми казвал, че никога не е късно човек да стане по-добър, надминавайки себе си, дори с мъничко.
– Хм…
Знаеш ли, може би все пак няма да станеш глупачка. Но определено ще си останеш наивница и за съжаление един ден това ще ти разбие сърцето.
– Най-вероятно си прав… Но докато дойде тоя момент ще си вярвам наивно във всичко, което ми носи щастие.
– Разбира се.
А сега пусни завесите. Стига толкова пролет за днес, уморен съм.
– Никога не съм вярвала, че някой може да се умори от пролет, все едно да се умориш да се радваш. Странно как…
Тогава обаче видя замисления и меланхоличен поглед на дядо си и млъкна. Защото Нора всъщност не беше глупаво момиче. И добре знаеше кога хората се нуждаят от моментите на тишина, в които да позволят на мъката си да намери покой.
Тихичко се отправи към прозореца и мълчаливо пусна завесите. Тръгна си почти на пръсти и без да се сбогува. Не искаше да пречи на дядо си. Защото нямаше нищо по-лично от тъгата и това беше от ясно по-ясно. Дори за вечно радващите се момичета.
И Нора си отиде.
За да се появи само след седмица със специална кутия в ръка. А когато я отвори от нея излетяха десетки пъстри пеперуди, които се разлетяха из стаята, превръщайки всяко кътче от нея в дъга.
На смаяния поглед на дядо си, само усмихнато отговори:
– Защото пеперудите не са страшни, дядо. Просто трябва да си спомниш защо е нужно да ги обичаш.