Няма палестинска „държава“ и скоро няма да има

Джон Болтън, ФоксНюз

Последното развитие на нещата в Швеция, във Великобритания и Ирландия илюстрират поредния опит за създаване на палестинска „държава“ от въздуха. Новото социалистическо правителство на Швеция призна „Палестина“, както направиха с необвързваща резолюция британският парламент и ирландският сенат.

Подобни стъпки скоро се очакват навсякъде в Европа. И има планове „Палестина“ да се присъедини към различни договори, най-вече към този, създаващ Международен наказателен съд, което теоретично би поставило въпроса за отговорността на Израел за „престъпления“ според юрисдикцията на съда.

Естествено, нито признаването на измислена държава, нито изразяването на правни мнения създава факти в действителност. Това, което става в „Палестина“ е, че Газа продължава да е управлявана от терористичната групировка Хамас, подкрепяна от иранските аятоласи, а из Западния бряг на р. Йордан продължава да трополи корумпираната, застаряваща и неефективна Палестинска власт.

Няма палестинска „държава“ и няма перспектива скоро да има без драматични промени в реалния свят, което е малко вероятно да стане в обозримо бъдеще.

Така че за какво се води тази поредна кампания за „признаване“? Въпреки че днешните усилия следват добре утъпкания исторически път, предходните опити никога не са променяли и на йота тежката реалност в Близкия изток.

Въпреки това палестинските лидери са убедени, особено доколкото държавността изглежда далеч извън техните възможности, че най-хубавата им надежда се намира в обвития с вълшебен дим и огледала свят на Обединените нации, където могат да създадат паралелна вселена, и после по някакъв начин да я телепортират обратно в реалността.

Сред предишните опити за илюзионизъм беше кампанията 1980-90 г. да бъде направена „Палестина“ член на ООН с представянето на легитимно правителство, каквото по-рано никога не е имало, като по някакъв начин го превърнат в еквивалент на истинската държава Израел. Тази маневра, възможна само в ООН, започна с настояването табелката с името пред мястото на една организация-наблюдател като Организацията за освобождение на Палестина /ООП/ да бъде сменена така, че на нея да пише „Палестина“. Естествено, „Палестина“ звучи много повече като държава от ООП.

След това решение ООП предприе агресивни усилия да се присъедини към специализирани агенции от системата на ООН, като теоретично това беше поради факта, че тъй като почти всички организации на ООН ограничават членството в тях до „държави“, то приемането на ООП да се присъедини доказва, че тя е станала „държава“. След като се провалиха през 1989 г., палестинците се отказаха – до 2011 г., когато бяха приети в Организацията на ООН за образование, наука и култура /ЮНЕСКО/. Това, което стана в ЮНЕСКО през 2011 г., драматично подчертава разликата какво могат да направят Съединените щати, когато решат. През 1989 г., когато ООП се опита да се присъедини към Световната здравна организация /СЗО/, а после към ЮНЕСКО / от нея САЩ се оттеглиха по време на управлението на Роналд Рейгън и много хора се надяват Вашингтон да бъде убеден да се върне/, администрацията на Джордж Буш Старши отговори решително.

Държавният секретар Джеймс Бейкър заяви публично, че ще препоръча на Буш Вашингтон да ореже всички плащания, доброволни или предвидени, за всяка част от ООН, която повиши статута на ООП към държавност. Заплахата на Бейкър пресече пътя на ООП към СЗО и ЮНЕСКО. Нещо повече, изявлението на Бейкър, по-късно превърнато в американски закон, възпря усилията на ООП да си играят със системата на ООН за свои политически нужди, но до 2011 г., когато те почувстваха, че администрацията на Обама може да бъде стресната.

Това е истинският урок за взимащите решения хора в Америка, които съзерцават днешните полети на фантазията за постигане на палестинска държавност. Според американските правила, въплъщаващи заплахата на Джеймс Бейкър, цялото американско финансиране беше прекратено незабавно през 2011 г., когато „Палестина“ беше приета. С това бяха орязани 22% от бюджета на ЮНЕСКО. Но вместо светът на ООН да въздейства на реалния свят, стана точно обратното. А фактите от реалния свят – загубата на десетки милиони долари принос от САЩ – предизвикаха опустошителни последствия за ЮНЕСКО. Спирането на американското финансиране освен това изпрати ясно послание по цялата система на ООН и донесе голям натиск върху палестинците за прекратяване на придвижването им към членство в ООН. Каква беше разликата между провалите на ООП от периода 1989-90 г. и последните им успехи и дали това е някаква поличба какво предстои в сегашната дипломатическа кампания за признаване?

Отговорът е прост: Америка намира неимоверни решения на въпросите.

Преди 25 г. президентът Буш и държавният секретар Бейкър показаха решимостта си да потискат нереалистични маневри в рамките на международната система. И решимостта на Съединените щати надделя.

При президента Обама, обратно, виждаме американската слабост, опустошителните вопли за разрушителния ефект, който ще сполети ЮНЕСКО ако бъде прекратено американското финансиране, и обещанията от дипломатите на Обама да бъде търсена отмяна на законите, посичащи нашия принос. Усещайки слабостта, палестинците и техните поддръжници удариха, нещо, което се бояха да направят над 20 години.

Днешният палестински гамбит няма да зависи от това, което се случва в Стокхолм, Лондон или главната квартира на ООН. Той ще зависи от това как официалните лица във Вашингтон решат да реагират.

Историята е ясна: американската мощ може да спре тези усилия, а американската слабост ще ги улесни.

Вие сте на ход, президент Обама./БГНЕС