Фабио, мутри, Джени Калканджиева…

Една наша редовна читателка, да я наречем Петя, ни изпрати тази история, случила се само преди дни. Петя и съпругът ѝ Георги (примерно) попадат случайно в малък фризьорски салон във Флоренция при Фабио. А кой е Фабио и какво ни разказва той, четете и се наслаждавайте :

Октомври, Флоренция. Потоци от туристи с хищни за забележителности погледи и насочени обективи. История зад всеки ъгъл. Полу-грохнали, след мудно пъплене по моста Понте Векио, и задминавайки и последната група от охранени руски тьотки, с мъжа ми намираме миг спокойствие в затънтена, дори по местните стандарти уличка. Глътка въздух.

Това място очевидно е територия на местните жители, със свой различен ритъм и атмосфера – приглушено кафене, малък плод-зеленчук, будка за вестници. Отдалеч звучи ненатрапчива джаз мелодия. Привлечени от музиката, или просто по интуиция, решаваме да отложим туристическите си „задачи“ и продължаваме надолу по уличката. След няколко крачки откриваме и източника на мелодията – средно голям фризьорски салон, от онези със механичните, тъмно-червени кожени кресла и плакати на Джеймс Дийн по стените. Споглеждаме се – идеален шанс да си починем в приятна атмосфера, съчетано с възможността прогресивно оплешивяващият ми партньор да се прости с прическата на „падре“ от инквизицията. Речено-сторено.

– „Приятно ми е, Фабио“, казва фризьора, забелязал интереса ни и ни кани вътре.

Минута по-късно машинката в ръцете на Фабио вече работи, все така под звуците на джаз музика, аз съм потопила поглед в стар брой на Vogue, а мъжът ми с усмивка на лице наблюдава как прическата му придобива човешки вид. Поглеждайки ту него, ту мен в огледалото, Фабио решава да ни заговори:

– „Откъде сте?“, пита той, с ясното съзнание че сме поредните заблудени туристи наоколо.

– „От България“, казваме ние, почти едновременно, очаквайки поредното безразлично кимане, което обикновено придружава този отговор.

И тук изражението на Фабио се променя за миг и, неочаквано за нас, разцъфва в широка усмивка, придружена с гримаса на силно изненадан човек :

– „Сериозно? Та аз съм живял там!“, казва той, „цели две години!“

Тримата започваме да се смеем, и дежурния до момента разговор придобива приятелски отенък, патриотично погъделичкани и от чисто любопитство го подтикваме да продължи : как се е озовал там, къде точно е живял и прочие. В този момент Фабио изключва машинката и се замисля съсредоточено с поглед в земята :

– „Аз.. Разбира.. Булгарски! Бил там… quindici… преди педнатесет години!“, казва той и оттук насетне разговорът се състои на нещо средно между италиански, английски и развален български, което още повече възбужда нашето любопитство.

– „Скобелев, Ви.. Витоша“, с усилие си спомня той. „Живял due anni – golden times! Novantotto.. you know – nineteen ninety- eight – golden times.“

Питаме го какво е правил там.

– „Visages“, казва той, и обяснява как заминали с приятеля му Джанкарло чрез миланска агенция за два месеца, да помагат с грима и прическите за модни шоута на родна почва. И вместо два месеца останали две години.

– „Джени! Джени… Калканжиева?“

По изражението му пролича неприкрито възхищение.

– „Работил за Джени due anni, живял само в център, ходил на бар на Витоша булевард… parco, big place, you know“, и ръцете му сключват ъгъл като за да покаже къща.

– „Текила!“, възкликваме ние и се споглеждаме, разказът започва да става наистина интересен.

Опитваме се да си спомним кои ли от софийските заведения ги е имало по онова време, когато ние сме били в гимназията. Лесна работа. Червило! Спартакус! Явно сме нацелили траекторията на Фабио, който оживено кима и се радва на отдавна забравените имена. Пита за фризьора-собственик на митичния столичен микс-клуб. Дим Дуков, подсещаме го ние, и, леко смутени, му казваме, че той наскоро е починал. „Ааа, fast life“, отвръща той, кимайки. Явно не е нужно да обясняваме повече.

Следващата българска реплика на Фабио обаче ни хвръля в пълен потрес.

– „Мутри!“, извиква той, а ние се хващаме за главите.

– „Как се казваше онзи на Джени?“, пита той.

Аз не знам, но мъжът ми се сеща, че става дума не за друг, а за Маргина.

– „Много грозен, с тая коса, и нисък…“ е първият коментар, съпроводен от енергично ръкомахане в кръг което да подсети за прическата тип паница на Маргина. Вторият коментар на Фабио е лаконичен, „crazy guy“.

Фабио разказва, как са ходили с него на хотела му в (Боровец? Пампорово?) и как са висели заедно по няколко дни, и той им е давал всичко, което си поискат. „Golden years…“ Пита и за Жоро Илиев, казваме, че са го убили отдавна, отново не се учудва. „Но аз не го познавах като Маргина, той беше от ВИС, пък ние от Визаж бяхме от СИК, сещате ли се…“, казва, а ние сме с широко отворени усти и сме изпаднали в леко истеричен смях. „Но Жоро Илиев беше висок и хубав“, не пропуска да отбележи Фабио, пък Маргина – „ужас“.

– „А Тони Манекена знаете ли кой беше? Той не много голяма мутра, но важен, щото умен.“, пояснява фризьорът. „Като се возех в колата на Тони Манекена и от двете му страни бяха две огромни руски кучета“ (бел. авт. Може би московска стражевая, любима порода на „мутри“) „… а между тях ей такъв Калашник“, разперва ръцете си Фабио.

– „Какво прави Джени? Знаете ли?“ – пита той.

Ние му обясняваме, че е добре, женена е и има детенце. Но добавихме, че преди години е била жестоко пребита, а офисът на Визаж – взривен. Той помръква. „Confused times“, казва той, объркани години. Ние кимаме и добавяме, че това е била съдбата на повечето мутри от едно време, само Маргините са останали- единият в ареста, другият се крие. Пита ни дали още се случват такива неща. Не, с леко колебание казваме ние, сега е като на Запад, мутрите са част от обществото. „А, globalised“, кима Фабио. И добавя:

– „Чалга!“

Е, виж, казваме, мутри може да нямаме вече, ама чалгата си действа с пълна сила. „Гадна музика“, отбелязвам аз, а той свива рамене:

– „Е, такива времена бяха… Confused…“

Май още са, ако съдим по чалгата, мисля си аз.

Фабио продължава да си спомня за България през 98-ма :

– „Ало, кво стаа?“, казва той, имитирайки говорене по телефон, на превъзходен софийски диалект. Обяснява за българските мъже, как ходят напред, а жените им на две крачки назад. Като в Италия преди 60 години, допълва той. И пак се връща към мутрите, и към златните времена, когато с Джанкарло са били на по 22, и се се впуснали в мътните води на българския подземен живот.

– „Всичко имахме тогава, парти, жени, Слънчев Бряг, Варна, Бургас… Босът седи в центъра, ние всички наредени в кръг около него“, жестикулира той в типично италиански маниер. През цялото време Фабио леко се почесва по носа, golden times…

Подстрижката е завършена. Фабио говори все по-добър български, а ние го гледаме със все по-голяма почуда. Можем да си говорим до утре, но „Уфици“ и ордите туристи ни зоват.

Последната молба на Фабио е да се снимаме заедно. Ако случайно видим Джени, да ѝ покажем снимката и да ѝ напомним за него. Разбира се, че го правим. „Трябва някой ден да се върна“, казва той докато ни изпровожда към вратата. Golden times…