Един час лекар
Случи се да отида до кабинета на майка ми, личен лекар, по-известен като „джипи“, и да остана там около час. Наименованието „джипи“ за семеен лекар е не по-малко неадекватно от прозвището „педи“ – масово употребявано от онлайн български майки, за които думата „педиатър“ е твърде дълга или сложна.
В резултат на това, не е съвсем ясно дали когато „педи“ им е предписало сироп за колики, става дума за педиатър, педофил, педераст или педикюрист. Но това е друга тема.
След обичайния смут, който всявам в редиците на чакащите пред кабинета, успявам ловко да се вмъкна вътре като по чудо без фрактура на черепа, причинена от удар с бастун. Веднага след мен нахлува симпатична дребна бабка с плетена розова шапка, розов шал и дълги, бели косми по брадата. Жената е на видима възраст над 85 години и се оплаква от „бълбукащо ухо“, от което „сякаш всеки момент нещо ще излезе“ и корички в носа. След като взима едно направление за отоларинголог, по-известен като уши-нос-гърло, госпожата споделя по нещо свидно за запека си, ставните си болки, операцията си през 1983г., разширените вени и лекото замайване по време на навеждане. Това споделяне отнема около 20 минути. Три направления, четири рецепти и три лекарски монолога по-късно, на забавен каданс чувам началото на новата епопея „И сега за тая болка…“.
Болката бива обсъдена, разнищена, оголена и посъветвана, след което до мен отдалеч стига гласа на майка ми: „…това е само ако имаш кашлица, а ти нямаш“, при което „розовата шапка“ се сепва и подчертано обидено възроптава: „Имам кашлица!“.
Едва ли някога са й нанасяли по-тежка обида от презумпцията, че няма кашлица. Малко по-късно тя получава още една рецепта за кашлицата си, която изглежда е астматична, тъй като по телевизията казали, че нейният вид кашлица е такъв. На предписания сироп дамата реагира с обвинителното „Дано не е скъп!“. Ами дано, наистина…
По вътрешния ми часовник са минали около три дни, четири часа и десет минути, когато възрастната госпожа решава, че е стигнала до кулминацията на самозадоволяването със симптоми и казва: „Ами аз да ставам, мога и сама, ама…много бавно“.
„Дай да те забързаме малко“, отзивчиво реагира на намеренията й майка ми, след което й помага да стане и я изпраща до вратата.
Отвън се е събрала компания пациенти, превъзхождащи по брой армията орки на Саруман, но два пъти по-свирепи. След кратко спречкване, в кабинета успява да се вмъкне жена на средна възраст, наша позната, която мигом се втурва към мен и започва да ме боцка с пръст в корема с думите „Пип!Пип!“. След нея влиза нейна приятелка, с която се започва диалог на не дотам медицинска тематика, последван от бурен смях на тема забравен етикет върху нова чанта. И така, през смях и закачки се върши и работата.
Осем рецептурни книжки (на жените, мъжете им и родителите им) по-късно, на прага изникват младо момиче с лилава коса и ангина, и неговата майка. Те искат направление от специалист, ако може всъщност от двама за второ мнение, болничен, бележка за училище, масаж на стъпала и ядреномагнитен резонанс. За всеки случай. Да се изследва целия организъм. „Нали си плащаме здравни осигуровки, значи ако искаме, можем да получим полисомнография за изтръпналия си палец. В крайна сметка, като написахме „изтръпнал палец“ в google, излязоха доста неща – псориазис, акне, ХИВ и депресия. Как да разберем кое е…искаме…направление!“
Бързо, за да не го преварят, влиза и последният пациент, когото успях да видя за днес. Добре облечен, възпитан, приятен мъж на малко над средната възраст. На пръв поглед изглежда като човекът да има някое достолепно заболяване, което да оправдае посещението му при лекар, но в момента на проговаряне разбирам, че това не е вярно. Господинът има кокоши трън на петата, който е лекувал с урина въпреки съветите за друг вид терапия, и сега е неприятно изненадан, че няма никакъв напредък в лечението.
Бип! Sms! „Здравейте, докторке. Милена на Алекс съм. От снощи съм с разстройство и повръщане. Сутринта вдигнах температура, но с парацетамол я спрях. Сутринта Петко ми взе две ампули деган, сироп Натриев цитрат и прахчета Хидратин алфа. Спря повръщането. Остана диарията. Нали не трябва да идвам? И да взема ли нещо друго?“
Тръгвам си. Обещавам си наум, че никога няма да безпокоя лекарите ни и дори кривата ни, увредена здравна система, освен ако нямам минимум 40 градуса температура, червен вятър или огромна язва на носа.
А вие очаквайте „Един ден лекар“. Ако ви стиска.
