Това е необичайната история на един от най-впечатляващите рок вокалисти на 80-те години, който изчезва от сцената за близо четвърт век.
Но лична трагедия го връща към неговата първа любов - музиката, и така през 2018 г. той издава първия си нов албум от почти 25 години насам.
"Не спирай да вярваш и задръж това чувство", изпява Стив Пери през 1981 г. в прочутия рефрен от хитовата песен на неговата група Journey. С този текст се ражда Don't Stop Believin', а Journey стават суперзвезди на американската и световната сцена. Но по-късно за Пери настъпва период, в който сякаш цялата му вяра в музиката се изпарява.
Неговата доброволна изолация започва скоро след последния му албум с Journey - Trial By Fire (1996). Тогава здравословни проблеми и психологическо изтощение водят до решението на певеца да изостави музикалната кариера: "Бях загубил моята дълбока страст и вътрешно удовлетворение от писането на песни и пеенето. Оставих всичко и си казах, че ако страстта се върне, би било страхотно. Но ако не, така да бъде, защото вече бях изживял мечтата на всички мечти".
Дългото му отсъствие от публичния живот го превръща в нещо като енигма. Той е човекът, който е имал всичко, за което един музикант мечтае, и доброволно му е обърнал гръб. Пери заживява уединен и скромен живот, докато Journey продължават съществуването си с различни певци, които малко или много следват неговия стил на пеене.
Популярността на групата претърпява нов бум през 2000-те, когато рок химнът Don"t Stop Believin' е използван във филма "Чудовище" и в култовия сериал "Семейство Сопрано". Но и тогава появите на Стив Пери в публичното пространство са крайно редки. Преди да осъществи голямото си завръщане, той счита, че е направил достатъчно и приносът му към музиката е изцяло в миналото.
Класическите му албуми с Journey са продали милиони копия, а гласът му е сред символите на една златна ера за мелодичния рок. Но голяма лична драма кара американеца да направи неочакван и за самия себе си ход.
"Произлезе от това, че се влюбих в един човек и го загубих година и половина по-късно. Тя се казваше Кели Наш и имаше четвърти стадий на рак, когато се запознахме. Направихме някои обещания един към друг, а аз обещах да не се завръщам обратно към изолацията си, ако нещо се случи с нея", разказва Пери.
"И спазих това обещание", допълва той. "Страстта към музиката се върна и отново ме побиваха тръпки, когато пеех. Това ме докосва и нищо не е по-значимо за мен".
Така се чувства Стив още като дете, когато музиката е "всичко, за което живее".
Роден е през 1949 г. в Калифорния в семейството на португалски родители. На 12 решава, че ще стане певец, когато чува хита Cupid на соул легендата Сам Кук. А по-късно е напълно покорен от The Beatles и оттогава бъдещето му в рока сякаш е предначертано.
Докато е в началото на 20-те си години, Стив Пери е вокалист на няколко калифорнийски групи и през 1977-а стига до прослушване за Journey. Още отпреди е запознат с бандата, създадена да оползотвори таланта на виртуозния китарист Нийл Шон.
Пери харесва стила на ранните Journey - обещаваща смесица между рок и джаз.
Но когато новият певец се присъединява, бандата вече е издала три албума, които са се провалили на пазара. Оказва се, че е липсвало именно присъствието на фронтмен като Пери с неговия глас, харизма и усет за хитово звучене.
Още първият албум с него Infinity представлява пробив за групата, а след още няколко албума се стига до свръхуспешния Escape (1981), който превръща Journey в огромно световно явление.
Албумът достига върха в американските класации, носейки се на крилете на три топ 10 сингъла - Don't Stop Believin', Who's Crying Now и Open Arms.
Следващото издание на състава Frontiers също бележи многомилионен успех, а скоро след това Пери впечатлява и с дебютния си самостоятелен албум Street Talks.
Някъде там динамиката на творческия процес в Journey се променя. Това винаги е била групата на Нийл Шон и китаристът е бил големият лидер. Но за Raised On Radio (1986) Пери поема контрола и неговите соул влияния преобладават, а китарното звучене остава на заден план.
По време на създаването на този албум умира майката на Пери и това кара вокалиста да преосмисли сериозно собствения си живот. Когато поредното изтощително турне приключва в края на 1986-а, Стив вече е осъзнал, че не може да продължава повече така.
Изкарал е десет години на невероятно темпо с безспирен цикъл от записи и концерти, а купонясването и вредните субстанции също са оказали влияние върху състоянието му.
Идва времето Пери да напусне и той го прави убедено.
"Колкото и да ми липсваха светлините, сцената, аплодисментите и обожанието на хората, които обичаха направената от нас музика, трябваше да си тръгна, за да бъда добре емоционално без всичко това. Отне ми време. Имаше неща, които трябваше да направя за самия себе си", обяснява музикантът.
През 90-те години той издава втори солов албум и в един момент се завръща в Journey, но травма в ребрата проваля плановете му за голямо турне с бандата. Останалите го чакат две години, преди да решат да продължат без него.
А Стив Пери тихомълком потъва в новия си живот, далеч от досегашната слава.
Отдалечаването от музикалния бизнес му носи усещане за свобода и той пътува по света, успява и да си уреди финансово спокойствие, за да не му се налага никога повече да работи. "Живея скромно, все пак не мога да карам повече от една кола по едно и също време", обяснява Пери.
Годините му далеч от публиката се превръщат в десетилетия и в един момент вече никой не очаква да го види отново на сцената.
Но загубата на неговата любима Кели Наш вдъхновява завръщането със соловия албум Traces, а оттогава Пери продължава с музикалната активност, като издава колекция с коледни песни, включва се и в албума на Доли Партън - Rockstar.
През тези години вратата е отворена за него да се върне в Journey, но той отказва. Обяснението му е, че групата се справя прекрасно със сегашния си певец Арнел Пинеда (филипинец, открит случайно, докато се изявява в трибют група на Journey).
Пери е оставил изцяло в миналото групата на своя живот и изглежда така е по-добре - защото отдавна е поел по свой собствен път и вече на 77 години, отдавна няма какво да доказва в музиката.
