1 година #ДАНСwithME: София танцува! (Karneval sa ukusom suzavca*)

Преди 1 година назначиха Делян Пеевски за шеф на ДАНС. И за първи път това взриви не само социалната мрежа, но оттекна гръмко и в обществото. За 1 година много неща се промениха. Имаше много радости и разочарования. Няма как да е иначе. Оставката е близо, а всяко твърдение доколко протеста е допринесъл за нея е вярно и грешно едновременно. Припомняме един текст на главната редакторка на списание ELLE Bulgaria Мария Георгиева за сръбското списание Време. Датата е 1 август 2013.

Хиляди излизат по улиците всяка вечер, за да искат оставката на правителството и нови избори. Елегантно, креативно, достойно! Една необичайна и безкрайна засега революция, която може пък и да успее с музика вместо с пуцане – през погледа на Мария Георгиева, главен редактор на българското издание на сп. ELLE

Статията е написана за брой 1178 на сръбското списание Време, на пазара от 1 август.

Тук, на Балканите, обичаме музиката. В кръвта ни е. С музика ни посрещат от родилния дом, с музика ядем, пием и се женим, и пак с такава ни изпращат след сетния ни час. Тишината не ни е присъща. „Тихите“ революции без пуцане, както обичате да казвате вие сърбите – също. Но пък се случват. На няколко часа път от Белград – в София.

Вече месец и половина по улиците на българската столица излизат хиляди, за да искат оставката на правителството и нови избори, втори за тази година. И това е един от най-дългите, най-мирните и най-красиви протести в новата история на България, дори бих казала на Балканите, преглъщайки горчивия вкус от сълзотворен газ, залял наскоро Таксим.

Не, София не е Истанбул! София танцува! Елегантно, креативно, достойно… Въпросът от последните дни обаче е колко дълго протестът ще остане мирен? Вече никой не се пита кога правителството ще подаде оставка, защото то все по-категорично показва с дела и думи, че не зачита протестиращите. Най-голямото притеснение е докога ще издържат нервите на последните, които след 40 дни шествия, акомпанирани от палките на барабани, в нощта на 23 юли усетиха и ударите на полицейските палки. Дали българската революция трябва да премине в арабски модел или управляващите в страната ще се откажат от арабския си манталитет и ще чуят най-сетне протестиращите?

Тон за песен

На 14 юни един от най-скандалните депутати в България – Делян Пеевски, бе избран за шеф на Държавната агенция „Национална сигурност“ (ДАНС). Само за няколко часа хиляди софиянци излязоха пред Министерски съвет, въпреки поройния дъжд. Нарекоха протеста ДАНСwithMe (от абревиатурата ДАНС, „Танцувай с мен“). Няколко дни по-късно Пеевски бе отстранен, но стартира поредица от нови скандални назначения на коалиционното правителство начело с Пламен Орешарски от Българска социалистическа партия (БСП) – ключови постове бяха дадени на личности с криминално минало, за които се твърди, че обслужват олигархични интереси. Стигна се дори до назначаване и уволняване на зам.министъра на Министерство на Вътрешните Работи (МВР) в рамките само на няколко часа заради връзка в миналото със силови групировки.

Кой поведе хорото на площада?

На десетия ден от протестите видях момчета, облечени като авиатори. Носеха плакат: „Има ли пилот в самолета?“. „Не, само стюардеси са!“, пошегувах се аз, но замисляйки се, осъзнах, че този въпрос се отнася по-скоро до протестиращите, отколкото до управляващите. Разкрития в медиите показаха, че пилот в самолета на правителството има и той не е премиерът. Със скандалните назначения Пламен Орешарски даде повод на мнозина да видят в негово лице марионетка, на която дърпат конците.

Протестиращите обаче останаха без лидер. Не излъчиха нито един, който да ги поведе. Пазят се. Разчитат на енергията на колективния дух, която в един момент може да се окаже и безрезултатна, но поне пък е чиста. Вече месец и половина те са едно цяло – толкова романтично, че трудно за разбиране от политиците, които продължават да питат кой организира протестите. Както каза режисьорът Нидал Алгафари, доскоро приближен на социалистическата партия: „Вие, г-н Орешарски, с назначението на Пеевски, сте организаторът на протестите!“

Дори социалните мрежи не могат да бъдат набедени за организатор, тъй като Twitter в България няма силата на Twitter в Турция, а Facebook не е толкова политически ориентиран. Освен това много от българите нямат профили в социални мрежи.
„Гражданското общество у нас вече го има и то не е пасивно. В тяхното маломерно съзнание не се побира идеята, че е възможно да протестираш без да са ти платили”, пише един от най-активните в Twitter – @tennisfan, който признава, че допреди 14 юни използвал социалната мрежа само заради тениса, а сега туитовете и дните му са свързани с участието в протестите.

И Google пее!

Най-голямата услуга, която българските политици направиха на протеста, беше, че сплотиха народа срещу себе си, наричайки хората на улицата “платени”, “интернет лумпени“, “пияници“… МВР също даде своя принос чрез представянето на манипулирани данни за броя на протестиращите в първите дни. Социалните мрежи, както и повечето медии се взривиха от коментари и усърдно започнаха да разпространяват снимки, видео материали и мнения на експерти, доказващи, че хората са десетократно над официално обявената бройка 3000.

Колко българи всъщност подкрепят протеста е спорен въпрос, но има един начин да разберем колко припознават основния му лозунг „Червени боклуци” като свой. Ако помолим Google да илюстрира думата „боклук“, като резултат в първите 50 снимки ще излязат не само кофи и бали със смет, но и портрет на Сергей Станишев, председател на БСП. А когато Google пее, тонът няма как да е фалшив!

Последен валс

Така се казва една българска песен, станала химн на протестите през 1990 г. След падането на комунизма в страната недоволство имаше главно заради бедността. Под бедни обаче не разбирайте социално слабите и безработните от Европа или САЩ. В България за бедни се определят пенсионери, лекари, учители… България е с най-ниската средна заплата в Европейския съюз и единствената, в която автомонтьор изкарва повече от професор в университета.

Последният протест у нас, който свали дясно-центристкото правителство през февруари 2013, беше именно срещу бедността и по-конкретно срещу високите сметки за електричество.

Днес протестът е различен. Тук са не само учители, майки, социално слаби… Тук са много адвокати, банкери, мениджъри, които получават десетократно над средната работна заплата. Ще ги познаете по марковите костюми и скъпите обувки. И те са на хорото ръка за ръка с масата българи, облечени от магазини втора употреба. Мъже, жени, деца, кърмачета, възрастни с бастуни, инвалиди, кучета… Десни и леви по убеждения, те искат промяна на системата на корумпирана политика, която води страната надолу. Това не е протест за смяна на сегашното коалиционно правителство начело със социалисти със старото центристко управление, свалено месеци по-рано, това е протест за коренна промяна. Протест за ценности!

„Тук съм, защото искам да видя морал в политиците!”, каза ми на площада една жена, която имала приятелски отношения със семейството на премиера. „Не се притеснявам, че ще ме видят по новините. Приятелите са, за да те пазят от грешки. А това правителство много сбърка”.

Женски хор

Интересна теория за ролята на жените в този протест ми разви една приятелка Мария Найденова – лекар, чийто деца учат в университети в чужбина, а тя е всеки ден на площада: „Жените са пацифисти по природа. Те не тръгват на война, а пазят семейното огнище. Днешните жени са ядрото, вкусът и очарованието на протеста. В началото усетиха болка и обида, обърнаха се с гняв назад – към пропилените години, към прокудените деца в чужбина, към всички онези моменти, когато мъжете бяха по площадите и размахваха юмрук, а на жените бе отредена ролята на полунеми домакини или пейзажен фон. Днес те нахлуха на площада не с камъни и оръжие, а със смях, песни и хора. Почувствали изведнъж Свободата, която също е в женски род!”

Песента на един емигрант

„Често ми задават въпроса: „Нали те няма в България, какво ти пука?”, пише ми 31-годишният Александър Николов, който живее в Австралия, работи за рекламна агенция и следи всяка минута от събитията у нас. „Този път е различно. Протестът е за основни ценности – морал, честност и отговорност. Аз не се боря за физическото си оцеляване в България. Боря се у мен да остане желанието да запазя българското си гражданство, да запазя желанието децата ми да учат български. Този протест ми вдъхна тази надежда, че българското общество, не е изгнило, че все още блещука искрица надежда.

Да, емигрант съм физически. Но не съм емигрирал духовно. Всъщност дори не бих се определил като емигрант, по-скоро бих казал, че съм гражданин на света. Избрал съм работа, която ми харесва. Тази работа най-често ме праща далеч от България физически, но заради нея следя отблизо всичко, което се случва. Дори повече от голяма част от хората, живеещи в страната. Затова аз не съм емигрант. Емигранти са тези, чиито интереси се изчерпват със салатката, ракийката и ще се ожени ли Ферхунда. Те са емигрирали духовно, отчаяни от безкрайно много излъгани надежди. Този протест е най-вече за тях. Според мен това е последният ни шанс да имаме истинско, зряло гражданско общество. Изпуснем ли го, изпускаме последния влак към истинската демокрация. В ЕС също има корупция, злоупотреби с власт, криминални организации. Разликата е, че гражданското общество е създало крайна нетърпимост към тях. Когато направиш грешка – подаваш оставка. Българите направихме първата крачка. Дали ще имаме сили да извървим целия път, само времето ще покаже. Тук ще цитирам моя приятел – покойния македонски журналист Никола Младенов, който казва “По природа съм оптимист, по общество песимист”. Засега и аз така.”

Музиката зад площада

Много от хората в София не излизат на протест, защото работата им не го позволява. А тя е по-важна за физическото им оцеляване. 48-годишната журналистка Станислава Петкова работи на няколко места, за да издържа семейството си. „Гледайки новините за протестите отстрани, изпадам в обичайното състояние на нацията – тъга. Много съм объркана, защото вече не вярвам на никого и не виждам полезен ход, сякаш ситуацията е патова. Еуфорията не ражда мъдрост. А че тези управляващи не обичат народа си, вече е ясно за всички. Да замина от България с танцова стъпка? Не искам да напускам! Но само в последния месец три приятелски семейства прекрачват границата: Австралия, Канада, Испания… И защото не мога да съм апатична, и защото не мога да ходя на протести, си сложих транспарант на балкона. Написах: „Аз протестирам!!!” с дебели лилави пастели на голям картон. Обаче се оказа, че не е достатъчно голям и само аз, мъжът ми и няколко съседки знаем, че съм го сложила. Тъжно!”

Оркестър за сватби и погребения

Свирки, тъпани, чинели, дори тигани и черпаци озвучават центъра на София всяка вечер. Не бяха оркестър, но станаха. С музикален съпровод креативни българи изнасят представления – видяха политиците във всякакви маски, ожениха ги, погребаха ги… Дори символът на Френската революция от шедьовъра на Дьолакроа намери свое красиво превъплъщение в модела Таня Илиева. Нейната разголена снимка обиколи световните медии, предизвика разнородни коментари, много от Facebook профилите дори бяха докладвани и блокирани за 48 часа, но сцената остана една от най-запомнящите се.

Революцията в София рядко губеше красотата и чувството си за хумор. Провокаторите бързо се извеждаха от шествието от полицаите, които през първите 40 дни получаваха овации, вода и цветя от протестиращите.

Crna mačka beli mačor (или черна нощ, бял автобус)

Не, този сценарий от 40-ия ден на българското протестно лято не е за Кустурица. Не бих казала, че е и за Оливър Стоун. Но мнозина смятат, че въпросната нощ се случи по сценарий. Хиляди протестиращи на 23 юли окупираха Парламента, в който се намираха 109 депутати, министри и журналисти. Народните представители възнамеряваха да гласуват 1 млрд. заем без да обяснят 40% от тези пари за какво са нужни. “Ние не искаме да бъдем Гърция в ЕС”, крещеше костюмиран банкер на средна възраст пред Парламента, който няколко минути по-късно избутваше кофи за боклук за блокадата.

Какво се случи накратко? Към 22 часа около Парламента започнаха да се струпват полицейски кордони, а зад загражденията качиха част от политиците в бял автобус. Протестиращите бяха твърдо решени да не пропускат никого. Мъже, жени, деца, възрастни хора… На блокадите имаше всякакви. Аз също бях там – 3 седмици след тежка операция на коляното. На първа линия на живата верига. Колеги фоторепортери ме изведоха насила, защото знаеха какво предстои. До последно не вярвах, че ще се стигне до сблъсъци между полицията и протестиращите, но се случи. В най-черната нощ от протестите палките не биеха по барабани, а по хората. Изпочупени стъкла на автобуса, неуспешен опит за извеждане на депутатите, ранени протестиращи и полицаи.

Не искам да съдя нито едните, нито другите. Блокадата е гражданско неподчинение, позволено от закона. Полицейските части пък са длъжни да осигурят кордон за извеждането на хората от Парламента. Според преподавател от Академията на МВР обаче акцията не беше ръководена по учебник, полицаите позволиха на протестиращите да се промъкнат зад гърба им, а и никой не извика „Освободете път, ще употребим сила”, както би трябвало. Много други като мен също са убедени, че хаотичните действия на полицията в онази нощ не са били продиктувани от непрофесионализъм, а от поредния политически сценарий, който да дисквалифицира протестът като мирен. Уви, твърде слаб, за да вдъхнови режисьори от световна величина.

На бис

Премиерът мълчи. Бившият премиер, изпаднал в опозиция, вероятно не си дава сметка, че ситуацията не в негова полза. Той също мълчи. А когато се случи да каже нещо, говори за тена на кожата си. И че иска да е рус.

Само протестиращите крещят, предизвикани от управляващите на бис! “Вече не ви искаме оставката, искаме ви в затвора”, гласеше един лозунг от онзи ден. „Карнавалът загрубя – написа Райко Байчев във в. „Стандарт“ – този протест няма да свърши нито скоро, нито с оставка.“

Аз обаче вярвам, че ще остане многолюден, интелигентен и мирен. Защото искам двете ми деца един ден да се гордеят с историята на страната си и да запазят българските си паспорти! При мен това засега се случва по принуда…