Внимавайте кой ви е съсед – може да е част от геноцида ви

Съществува често срещано погрешно схващане за геноцид, което дълго време притеснява Омер Бартов. „Склонни сме да говорим за геноцид като за нещо, което изисква дехуманизация“, казва професорът по европейска история от университета Браун. „Мислим за това като за процес, при който трябва да се откъснете от жертвите, да се дистанцирате от тях, доколкото можете, и да създадете система за емоционално дистанциране.“ Реалността на масовите убийства, казва той, всъщност е далеч по-интимна.

Бартов знае какво говори. През последните 20 години той реконструира 400-годишната история на един източноевропейски граничен град, за да покаже дълбоките корени, довели до геноцид през Втората световна война.

Дългогодишните взаимоотношения между поколенията украинци, поляци и евреи в град Бучач (е град в Западна Украйна) са добри преди разгръщането на войната и съседи да се обърнат към съседи. За няколко години германската и украинската полиция почти изкоренява еврейските жители на града. Украински националисти от своя страна опустошават полското население в Бучач.

Историята на това място е историята на геноцид, но също така и по-широка история за това как подобни масови жестокости могат да се появят в общностите по целия свят. „Можете да вземете общество, в което хората са живели заедно от векове, и точно тази близост, същата тази връзка между съседите може да добие динамика на насилие“, казва Бартов.

Когато се мести в Съединените щати, Бартов се чувства по-свободен да изучава Холокоста. Но скоро се притеснява от това как се представя геноцидът. „Станах все по-недоволен от дискусията за Холокоста [като] уникален, особено като историк“, казва той. „Не можете да разберете историческо събитие, без да го контекстуализирате, като го сравните с други. Когато казвате, че някакво събитие е „уникално“, говорите с метафизични термини. Това не е история.“ По време на работно пътуване до Германия той видя нещо, което също го засяга: „Колегите преподаваха Холокоста с малък акцент върху мемоари или свидетелства от първа ръка. Те го гледаха повече от гледна точка на извършителите и организацията му“, казва Бартов. „Те казаха: „Е, ние като германци трябва да направим това.“ Това има смисъл от тяхна гледна точка, но нямаше смисъл за мен, защото не описваше геноцида изцяло.“

Затова Бартов се чуди: как би изглеждал геноцидът, когато се изучава не през очите на големите сили, а по-скоро чрез хората, които го извършват?

Шмуел Йосеф Агнон

Той има предвид един конкретен град за своя казус. Решава да попита майка си, която е в началото на 70-те си години, за нейното детство в Бучач – градът, от който идва и известният израелски писател Шмуел Йосеф Агнон.

В края на 60-те години, след като Агнoн печели Нобелова награда за литература, семейството му е домакин на известния автор, докато семейството живее в Лондон. Бартов си спомня, че майка му казва на Агнон: „Знаеш ли, аз също съм от Бучач.“ На което Агнон отговаря, може би малко арогантно: „Сега, когато получих Нобелова награда, всички казват, че са от Бучач.“

Но майката на Бартов наистина е от там. Бартов знае, че тя емигрира в Израел преди войната през 1935 г., и когато я пита за детството й, тя го изненадва. „Знаеше, разбира се, какво се е случило там, поне грубите факти, и знаеше, че всички останали от семейството й са убити.“ Но тя не говори за геноцид. Вместо това си спомня приятели, които бяха украинци; спомня си да учи полски в училище; да говори на идиш у дома. Спомените й са приятни.

„Това наистина ме интересува“, казва Бартов. „Какво в този град – а имаше стотици като него – позволи на децата, които растат там, да бъдат доста щастливи в такава мултиетническа мултирелигиозна среда, докато в същите тези места има толкова много ярост и завист, че хората се обръщат един срещу друг?“

По това време идеята му е да изследва връзката между жертвите и извършителите в града по време на Втората световна война. „Мислех, че ще ми отнеме няколко години, защото става въпрос за малък град“, казва Бартов. Вместо това той в крайна сметка прекарва близо 20 години в проучвания, пътува до девет различни страни, научава нови езици и натрупва цяла стая с документи.

В Бучач и други градове общото повествование за Холокоста е, че германци влизат с намерение да убиват евреи. Но за да могат те напълно да унищожат евреите, се нуждаят от сътрудничеството – често от твърде страстно сътрудничество – на гражданите. Както Бартов разбира, в такъв град не може да има странични наблюдатели. „Този ​​термин просто не се прилага в малките градове, когато се извършва масово насилие. Участват всички“, казва той. „Защото съседите могат или да ви спасят, или да ви предадат. Или ще ви подслонят, или ще ви издадат.“

В града всъщност има дълга история на етнически раздори, които позволяват такъв пълен срив на обществените норми по време на Втората световна война. През цялата история на Бучач украинците са се възприемали като жертви на евреите и поляците; поляците са се възприемали като жертви на украинците и евреите; а евреите като жертви както на поляците, така и на украинците…

„Чувството да си жертва ти дава чувство за морално превъзходство и ти помага да идентифицираш тези, които са против теб, особено тези, които са точно до теб“, казва Бартов. „Това, което е така интересно, но и много обезпокоително, е степента, до която този дискурс на жертвите в ситуации като Втората световна война ви дава картбланш за извършване на насилие.“

Като човек, силно запознат с темата геноцид, Бартов е свикнал да вижда прояви на нечовечност. Но понякога дори на него му е трудно да не позволи на изследванията да станат твърде лични. В един момент трябва да направи пауза, когато събира информация за оцелелите жени от зверствата в града, които са едва на 11 и 12 години, около възрастта на дъщеря му по това време. „Имаше моменти, в които просто не можех да чета и да слушам тези разкази“, казва той, „защото не можех да свържа живота в дома на малката ми дъщеря с живота в града… Беше просто непоносимо.“

Годината, в която се раждат много от тези млади момичета – 1924 г. – също го разтърсва. Същата година се ражда и майка му. „Ако беше останала там и семейството й не беше напуснало през 1935 г. и ако беше оцеляла, което беше много малко вероятно, тя щеше да премине през същите преживявания, за които тези жени разказват“, казва той. „Това прави проучването ми много лично, защото беше въпрос на 4 години разлика. Ако не бяха напуснали през ’35, до ’39 нямаше да могат да напуснат. Нейният и моят собствен живот, ако изобщо се бях появил, щяха да бъдат напълно различни.“