Великите Военни Изцепки: Английската армада (1589 г.)
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
В края на XVI век, Европа е разкъсвана от религиозните войни между католици и протестанти. Могъщата империя на Хабсбургите се опитва да наложи религиозно и политическо единство над Стария континент, облягайки се на идеята за един император начело на всички държави и папата като единствен религиозен водач. Срещу тях се изправя широка коалиция от различни държави, повечето от които приемат протестантството като средство за еманципация от влиянието на папата и императора. Най-дейна и силна сред тези държави е Англия.
Защитено от водите на Ла Манша и от своя силен флот, Островното кралство се превръща в бастион на духовната и политическа съпротива срещу Хабсбургите. Водени от своята уверена и непреклонна кралица Елизабет, албионците са решени на всичко за да осуетят католическите планове. Тяхната непрекъсната подкрепа за протестантската кауза се съчетава с постоянни пиратски набези срещу испанските владения в Карибите, което нанася сериозни щети на католическата хазна.
Действията на англичаните предизвикват гнева на испанският крал – Хабсбургът Фелипе II. Днес Испания е държава, разположена на Пиренеите, прочута с вкусни гозби, красиви курорти и забележителна архитектура. През XVI век, нещата стоят малко по-различно. Испания (или както се нарича тогава – Католическата монархия), представлява милитаристична, ултра консервативна държава, подчинена на меча и кръста. Изкована във вековна борба с мюсюлманите, държавата изнася две неща – конквистадори и католически мисионери.
Подхранвана от притока на злато и сребро от Мексико и Перу, испанската корона изпраща армиите си из цяла Европа, за да смаже всяка форма на духовна ерес или политическо опълчване. Освен пиренейските й владения, в кошницата с корони, която Фелипе II държи до трона си, фигурират титлите на 40 други владения, обхващащи Португалия и нейните колонии в Африка, Бразилия и Индия, половин Италия, Източна Франция, Бенелюкс и разни места по бреговете на Средиземно море. В добавка към този конгломерат, династията на Хабсбургите управлява днешните Австрия, Чехия, Словакия и Унгария, а чичото на Фелипе – Фердинанд е и император на Германия. Де факто фамилията на Хабсбургите е най-близкото нещо до Европейски съюз, което Европа е виждала преди края на XХ век.
През 1588 г., огромната Хабсбургска империя впряга своите значителни ресурси, за да атакува Англия и да я смаже. Зле замислената експедиция носи гръмкото название „Велика армада“. Нейната трагична история, завършила с пълно фиаско вече е разказана тук. Важно е да припомним, че в резултат от експедицията, Испания губи голяма част от атлантическите си кораби и способността си да води ефективни войни действия в Западна Европа за поне една година. Отделно от това трябва да се добавят катастрофалните финансови загуби.
До тук свършва добре познатата история. Онова, което английската историография много често обича да пропуска, е следващият епизод, разиграл се през 1589 г. и известен като „Английската армада“. Как се стига до идеята за нея?
През 1587 г., година преди Великата армада, английският пират и благородник сър Франсис Дрейк успява да атакува успешно и да разграби важното испанско пристанище Кадис. Този рейд е и конкретният повод за изпращането на Великата армада през 1588 г. По време на приготовленията за ответния удар след провалената испанска експедиция, англичаните се надяват че могат лесно да повторят подвига на Дрейк, но и много повече. По лично настояване на кралица Елизабет е изготвен сложен план, който предвижда английския флот да се спусне от Острова към Пиренеите, да атакува основните испански корабостроителници в Ла Коруня, Сан Себастиан и Сантандер, след което да завие на юг и да превземе Лисабон.
Там, англичаните трябва да организират голямо въстание на португалците срещу властта на Фелипе II. След успешното разбунване на Лисабон, англичаните трябва да потеглят на запад, да завладеят Азорските острови и използвайки ги за своя база, да прихванат и унищожат ежегодния конвой с доставки на злато, сребро и скъпи стоки, идващ от Мексико към Испания. Замисълът определено е грандиозен и свръх амбициозен. Английските надежди се коренят в схващането, че разгромения предходната година испански флот не може да окаже никаква съпротива.
Приготовленията започват още в края на 1588 г. Кралицата привлича на своя страна редица частни акционери, които да осигурят около една четвърт от разходите за похода. Останалите пари трябва да дойдат от кралската хазна и от холандците. Последните са другия голям опонент на Испания и водят своя собствена борба за независимост срещу Фелипе II, започнала още през 1568 г. и орисана да продължи осемдесет години до 1648 г.
Освен пари, холандците обещават да пратят бойни кораби, войници и провизии. Перспективата за разграбване на несметните испански богатства, привлича хиляди доброволци от всички краища на Англия. По план експедицията се нуждае от 10 000 войници, но на призива откликват над 19 000 – ясно свидетелство за популярността на Франсис Дрейк и увереността в предстоящия успех.
Улисани в подготовката на логистиката и планирането, англичаните пропускат удобен момент за отплаване в началото на пролетта и са принудени да останат в пристанищата си още няколко седмици. Това води до поредица от сериозни проблеми. На първо време, прекомерно големият брой доброволци води до сериозен недостиг на провизии. Над една трета от събраните за експедицията припаси са изядени и изпити още преди корабите да са отплавали на юг. Същевременно, холандците не спазват своята част от уговорката.
Притиснати от испанските войски в Белгия, холандците не успяват нито да организират обещаната флота, нито да заделят войници и провизии. Въпреки това, в Лондон не се съмняват в крайния успех на експедицията. Корабите, които все пак са подсигурени, се управляват от опитни екипажи, жадни за богатства и приключения. Моралът и мотивацията остават високи, време е да се действа.
Най-сетне, в края на април, 1589 г., англичаните потеглят. Експедицията включва общо 150 кораба с ок. 19 000 войници на борда, без да броим ок. 4500 моряци. По-голямата част от корабите са леки търговски платноходи, временно преустроени в бойни кораби, а флагманите на петте отделни ескадри в армадата са английски галеони, изпитани в сражения с испанците. Англичаните достигат Бискайския залив в началото на месец май. Поради неясни причини, сър Франсис Дрейк решава да не напада основния испански флот, позициониран в Сантандер, а избира да атакува зле защитения град Ла Коруня, където обаче няма сериозни военни или финансови активи, чието ликвидиране да си струва.
Битката за Ла Коруня започва на 4-ти май с дебаркирането на английски войски в пристанището. Градът се защитава от 4 кораба и едва 1500 души, повече от половината доброволци. За бранителите става ясно, че т.нар. Долен град е незащитим и за това голяма част от населението или го напуска, или се затваря в цитаделата, където в оказването на съпротива се включват и жените. В продължение на две седмици англичаните правят неуспешни опити да пробият стените на крепостта или да я превземат със щурм.
Отчаяната съпротива на жителите на Коруня се отплаща. Англичаните губят над 4000 убити и ранени, както и няколко кораба, без да постигнат никакъв по-сериозен успех от плячкосването на избите в Долния град. Без да могат да постигнат решителен успех, Дрейк и войските му напускат опустошения град и се насочват към Португалия.
Тук късметът на англичаните не се оказва по-добър. Заедно с флота пътува Антонио де Авиш, приор на Крато – претендент за португалския трон и евентуален водач на планираното местно въстание. Оказва се обаче, че Антонио не просто не притежава нужната харизма и качества да бъде водач – неговата позиция е напълно отхвърлена от португалското духовенство и аристокрация, която заявяват пълната си подкрепа за Фелипе II.
Опитът на Дрейк да напредне с войски по суша в Северна Португалия и едновременно да обсади Лисабон, се провалят с гръм и трясък. Отбраняван от 40 кораба и 7000 души гарнизон, Лисабон се оказва отвъд възможностите на англичаните. Сухопътната експедиция също не постига успех, тъй като не получава никаква подкрепа от местното население. Към средата на лятото, ситуацията на Английската армада е плачевна.
Рекапитулация на наличните сили показва, че Дрейк разполага само с 20 кораба, които все още са годни за бойни действия и около 2000 бойци, които да качи на тях. Всички останали кораби са или потопени или трябва да се върнат в Англия за ремонт. От войниците над 3000 са убити, а ок. 14 000 са болни или ранени. В тази тежка ситуация, Франсис Дрейк решава че да се изпращат сили срещу Азорските острови би били безпредметно.
Вместо това, той изпраща всички повредени съдове обратно заедно с ранените и решава д а се опита да прихване конвоят с американските скъпоценности, като за целта се опитва да превземе остров Мадейра. Опитът му е осуетен от местната отбрана, а междувременно испанците задействат собствения си флот, който започва да преследва отслабените английски кораби. За капак, силите на Дрейк са застигнати от буря, която почти потапя флагманския му галеон.
Принуден да признае пълното си поражение, сър Франсис Дрейк се завръща с подвита опашка в Англия. Приходите от експедицията са скромни и не оправдават огромните финансови вложения в нея. Загубата на множество кораби и опитни екипажи, се оказва тежък удар за английския флот. Вместо да ликвидират испанската военноморска сила в Атлантика, англичаните сами срязват клона, на който са седнали и дават на Фелипе II ценна възможност да съсредоточи сили и ресурси за продължаващите войни срещу Франция и Нидерландия.
