Макуахуитъл – безпощадното оръжие на ацтеките за елиминиране на колонизатори

Войната заема достойно едно от най-грозните качества на човечеството. Всеки човек познава поне един сериозен конфликт, но докато мнозина смятат, че барутът е причината за милионите жертви, трябва да обърнем внимание на средновековието, в която ръкопашният бой е бил на почит, а пособията за ликвидирането на противника са повече от вълнуващи и впечатляващи. Докато Първата Световна война се смята за тестова площадка, в която науката получава право да докаже своите способности, в миналото можем да видим най-различни и интересни пособия за отнемането на живот.

Погледът в този материал ще бъде насочен към ацтеките и легендарният макуахуитъл. Същото е любимо бойно средство на тази цивилизация, което е допринесло за ефективността на армията. По своята конструкция макуахуитъл представлява дървена сопа с дължина от 90 до 120 сантиметра в зависимост от желанията на боеца, който ще я използва. Към основата се добавят множество остриета, за да може противникът да получи минимален брой удари.

Снимка: By Unknown artist. Manuscript written by Bernardino de Sahagún – http://en.wikipedia.org/wiki/Image:Florentine_Codex_IX_Aztec_Warriors.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2923185

Ако се разгледа по-сериозно конструкцията, може да се направи особена съпоставка с моторния трион. Испанските колонизатори първи ще усетят болката от това оръжие, макар и самата цивилизация да не е била особено миролюбива. Някъде през XV век европейците започнали да проявяват особен интерес към Южна Америка и по-малко към търсенето на физически конфликт. Опитите за колонизирането на цивилизациите там се оказал доста жесток.

При първите схватки, колонизаторите осъзнали, че могат да победят, но само ако пазят безопасна дистанция. Уредът за причиняване на смърт се оказва особено болезнен. Ацтеките не трябвало да използват и невероятна сила, за да накажат своя опонент. Достатъчен е един сравнително точен удар, за да се отключи болката и често пострадалият от макуахуитъл предпочитат да умрат по-бързо, отколкото да се мъчат.

Тази цивилизация е известна с практиката си да не взима пленници. Оцелелите на бойното поле, които така или иначе нямат възможност да избягат, както и не вярват, че ще могат да оцелеят. Победителите винаги принасяли в ритуална жертва военнопленниците, следователно повечето предпочитали да умрат колкото се може по-рано.

Малцина са късметлиите, които можели да разкажат за срещата с това оръжие. Макуахуитъл бил толкова могъщ, че можел да разсече не само човек, но и кон. При опит на атака с кавалерия, испанците разказват, как главата на коня била отсечена с един удар и се крепяла единствено на парче кожа. Един от конквистадорите на Южна Америка – Хернан Кортез, споделя следното:

„Имат мечове от много странен вид. Направени са от дърво и имат нещо като сдвоен меч, но остриетата не са особено дълги, ширината на тяхното оръжие е около 3 пръста. Върховете са набраздени и в тях са поставени каменни ножове, които режат като бръснач. Гледах как индианец се бори с планинар. Индианецът успя да удари коня в гърдите и гръдния кош се разтвори и разкри всички вътрешности, умря на място. Същият ден гледах как друг индианец удари кон по главата и животното падна мъртво веднага.“

Все още не е сигурно кой точно е оригиналният създател на този вид оръжие. Макуахуитъл се използвал и от много племена в Мексико, както и в Централна Америка. Можем само да допускаме, че европейците първи са имали честта да го срещнат при ацтеките и по тази причина неговата принадлежност е дадена на тях. Племената често влизали в битки. Събирали военнопленници, за да могат да ги превърнат в жертва и съответно да изпълняват ритуалите си. Макар и този инструмент на войната да се смята за заличител, можем да видим, че се употребява и за неутрализиране, тогава ацтеките не трябва да използват пълната сила, може да осакатяват хора, но задължително трябва да ги доставят живи, за да се извършат ритуалите.

Макар и да няма точна принадлежност, можем да забележим, че Колумб се впечатлява до такава степен, че бърза да пренесе оръжието обратно в Испания, за да позволи на света да го разгледа по-обстойно. Мексиканският археолог Алфосно Гардуно Арзаве прави един специален експеримент през 2009 г. и се опитва да провери дали славата на това оръжие е точно толкова достоверна, колкото подозираме.

С оглед на качествата и проведените тестове, предимно върху кукли, археологът е категоричен, че щетите са особено добре описани. Самото оръжие можело да се разглежда като бухалка за крикет. Тъпата страна – без остриетата – можела спокойно да нокаутира всеки. Страната с остриетата изобщо не се стреми да постигне това. Обикновено са поставени между 4 до 8 каменни ножа, оформени изцяло от вулканичен камък.

Снимка: By Zuchinni one at English Wikipedia, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=74495496

Те са обикновено с дължина от 10-на сантиметра и приличат на малки зъби, които сме забелязвали върху моторните триони. Съществуват и модификации, които са осеяни с повече остриета и имат по-свиреп ефект. Когато са наточени правилно, те могат да режат като стъкло, но същевременно са много по-здрави от него. Все пак как може да се счупи един камък? Оръжието на ацтеките не изисквало и кой знае какъв опит, след като можело спокойно да извършва ампутации на крайници, да отваря гръдния кош на противника и още много други.

Онези, които оцелеят първия удар, умират от загуба на кръв. За съжаление, днес не можем да видим нито едно оригинално творение на ацтеките. Повечето са изгубени, а единственото горе-долу запазено е изгорено през 1849 г. с унищожаването на Испанската оръжейница. Някои все пак са успели да пресъздадат приблизителни копия на този екземпляр на войната.

Защо ацтеките все пак не успяват да спрат колонизатора? При обработка, каменните остриета често можели да се ронят, следователно често се изисквало поправяне. Когато в битка двама души използват това оръжие, остриетата могат да се счупят лесно. Нещо повече, когато се използва за отваряне на тялото на кон или човек, същото среща затруднения с костите.

Макар и да е необходим един удар, ацтеките често изпитват затруднение и с теглото му, докато испанският колонизатор с лекота може да борави със своя меч и макар да не нанася същите зловещи поражения, скоростта винаги печели пред силата. Воденето на битката се оказва също значително тромаво и ацтеките, както и другите племена в Южна Америка не могат да намерят правилната рецепта за противодействие на наложената военна стратегия. Можем да кажем, че са имали инструментите, но не и техниката за употреба и извличане на максималния потенциал.