Тежестта на короната: Йоан Александър – държавник в смутни времена
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
В Акадската митология има един много мрачен бог наричан „Ерра“ или „Ира“. Когато се появявал сеел мор и политически проблеми. За да се предпазят от неговата поява и „зли очи“ хората носели специални амулети на вратовете си, изработени от камък и мед. Акадците са вярвали, че Ира е бог на чумата. Тази страшна болест е „Бич на империите“ от Древността до наши дни. В превод от латински думата означава „удар“ или „рана“. През вековете болестта се появява по различно време и винаги оставя стотици хиляди жертви зад гърба си. Балканите не правят изключение.
Гръцкият хронист Тукидид я споменава в контекста на Пелопонеските войни (431 – 404 пр. Хр.), а през VI в. тя отнема живота на хиляди византийци по време на т. нар. Юстинианова епидемия. Периодът обаче, когато „Черната смърт“ е най-широко разпространена в Европа и в частност – на Балканския полуостров, е през XIV в. Тогава вследствие на редица климатични и политически причини, генуезките търговци без да предполагат я прехвърлят от град Кафа (дн. Феодосия) на Кримския полуостров в сърцето на континента. Три щама, пренасяни от бълхи по гризачите, бързо плъзват по европейските улици. Средновековната медицина не е подготвена дори да облекчи болката на пострадалите, резултатът през следващото столетие е над 50 млн. жертви.
Предвид характера на генуезката търговия, още от 1347 г. едни от първите засегнати земи са византийските и българските територии. Точното изчисление на броя жертви представлява трудност за историографията, но е сигурно, че най-силно засегнати са Константинопол и черноморските градове като Месемврия (дн. Несебър) и Одесос (дн. Варна). По това време начело на българската държава е един от най-дълго управлявалите я владетели – цар Йоан Александър.
Снимка: By Classical Numismatic Group – http://www.cngcoins.com, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1581660
В продължение на 40 години той лавира между сложната политическа обстановка на Балканите, укрепва страната ни срещу османското нашествие, извежда българската култура до своеобразен втори „Златен век“ и се бори да съхрани чистотата на вярата срещу ереси като богомилството. Обикновено личността на Йоан Александър е разглеждана в „черни“ и „бели“ краски. Той или е заклеймяван като виновникът за разпадането на българската държава, или е възвеличаван като владетелят, при когото Средновековна България достига един от най-големите си културни разцвети. Едно е сигурно, неговото управление съвпада с един от най-тежките периоди от историята на Балканите и той успява да преведа страната ни през него.
Йоан Александър е роден в началото на XIV в. Той е потомък на Тертеровците и на династията на Асеневци. Подобно на други негови предшественици, възкачването му на престола е вследствие на държавен преврат. Когато през 1330 г. цар Михаил Шишман е убит в битката при Велбъжд, на българския престол се възкачва законния наследник – Иван Стефан. Новият владетел не е особено популярен. Липсвало му опит, а и мнозина смятали, че се намира под влиянието на Сърбия, тъй като бил племенник на крал Стефан Дечански. През 1331 г. една болярска групировка го сваля от власт и поставя на негово място – Йоан Александър. Деспотът на Ловеч не само е чичо на Иван Стефан, но е и един от най-популярните аристократи по онова време.
Стабилността на властта на новопровъзгласения цар Йоан Александър е заплашена от три големи вражески сили. На запад е Сърбия, управлявана от един от най-великите си владетели – крал Стефан Душан. Сърбите не са доволни от свалянето на своето протеже и чакат удобен момент да нанесат удар. На юг византийският император Андроник III вижда удобна възможност да изпрати войски и да сложи ръка върху тракийските земи. А на север, вуйчото на Йоан Александър – Белаур се укрепва във Видин и отказва да признае властта на племенника си. Още през тази тежка първа година от управлението си българският владетел показва своята далновидност. Първата стъпка е осигуряване на съюз със Сърбия. Това става чрез брака между Стефан Душан и сестрата на Йоан Александър – Елена. Мирните отношения между двете държави остават непокътнати по време на цялото дълго управление на българския цар.
Следващият ход на Йоан Александър е изпращането на татарски наемници към Видин, които да държат вуйчо му ангажиран. През това време българският владетел събира сили, с които да се изправи срещу Византия. Българските войски превъзхождат числено ромеите и царят успява да си възвърне Айтос и Дъбилин (дн. Ямбол). Започват преговори с византийския император, а през това време към българските сили се присъединяват татарски наемници. На 18 юли 1331 г. българската и византийската армия се изправят една срещу друга при Русокастро. Българите превъзхождат числено своя враг и постигат очаквана победа. Войските на Андроник понасят тежко поражение, което води до сключване на мирен договор, скрепен с династичен брак. По силата на спогодбата дъщерята на византийския император – Мария се жени за най-големия син на българския цар – Михаил. Отново съгласно договора, тракийските земи са върнати на Йоан Александър.
Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1581665
През 1332 г. в областта около Видин и реките Тимок и Морава избухва бунт начело с деспот Белаур. Една от основните причини за въстанието е стремежа на отделни боляри към отцепване от централната власт. Белаур е победен, но това не слага край на напрежението в България. Изникват други претенденти за властта на Йоан Александър в лицето на бившата търновска царица Анна Неда и един от синовете й – Шишман, който плете заговори срещу българския цар в Константинопол. В тази сложна вътрешна ситуация Йоан Александър допуска грешка. Вместо да централизира властта си, той решава, че най-доброто решение на вътрешно-политическата нестабилност е разделянето на страната между синовете от първата му съпруга – Теодора. През 1337 г. той обявява синовете си за съ-владетели, а най-големия от тях – за престолонаследник.
Многобройните военни победи на Йоан Александър през това първо десетилетие от управлението му са увековечени в известното похвално слово – Софийски Песнивец, известен също и като Кукленски псалтир. В послесловието българският владетел е наричан „велик воевода“ и „цар на царете“. Военните му подвизи са сравнени с тези на Александър Велики. В похвалата дори се споменава, че Йоан Александър е красив на външен вид и мъжествен. Накрая завършва с молитва за царското семейство и за самия владетел.
Скоро Балканите са изправени пред нов проблем – разразилата се гражданска война във Византия (1341-1347). От едната страна на конфликта е император Йоан VI Кантакузин, а от другата – съпругата на предходния император – Анна Савойска, която е регент на малолетния Йоан V Палеолог. Кантакузин успява да привлече сърбите на своя страна, а Анна Савойска – българите. Йоан Александър обаче се опитва само да се възползва от ситуацията. В този тежък за империята момент, той присъединява към българските територии Пловдив и осем крепости в Родопите. Тогава Кантакузин взима решение, което променя историята на Балканите завинаги. Той прибягва до използването на османски наемници.
Тези нови съседи на империята неведнъж са нанасяли поражение на византийците. Те вече са завладели последните византийски територии в Мала Азия, ограничени около градовете Бруса, Никея и Никомедия. През 1356 г. завладяват Анкара, която е стабилна основа за бъдещи походи срещу Балканите. В този хаос от враждуващи, съюзяващи се и отново враждуващи държавици османците успяват да подготвят своето нахлуване на полуострова и то с цел трайното му завладяване. Кантакузин просто изпраща поканата за това. Едва в края на управлението си той осъзнава пагубните последици от своята политика.
През 1351 г. в Търново пристигат византийски пратеници с молба за помощ от Йоан Александър за построяване на флот, който да възпре прехвърлянето на османците от Мала Азия на Балканския полуостров. Българският владетел първоначално проявява желание да помогне, но по-късно е повлиян от крал Стефан Душан и отказва да финансира начинанието. По този начин е пропусната една удобна възможност за създаване на общ фронт срещу нашествениците и горчивите последици не закъсняват. През 1352 г. въоръжените сили на Сюлейман окупират малката крепост Цимпе, а две години по-късно завземат и Галиполи.
Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1581665
Османците продължават набезите си и проникват в Южна Тракия. Те стигат чак до Средец (дн. София), а в битките срещу тях загиват синовете на Йоан Александър – Михаил Асен ІV и Иван Асен ІV. През 1355 г. България и Византия отново се опитват да сключат съюз, този път при управлението на император Йоан V Палеолог, но отново преговорите са неуспешни. Външнополитическите проблеми се съчетават с вътрешнополитическите. По същото време Йоан Александър се развежда с Теодора І и сключва брак с еврейката Сара, която приема християнското име Теодора ІІ. Новият съюз води и до промяна в престолонаследието. За снов владетел Йоан Александър обявява първородният си син от Теодора II – Иван Шишман.
Това е използвано като повод от сина му Иван Срацимир, владетел на Видинската област, да демонстрира своята фактическа самостоятелност от търновския цар. По това време той вече разполага със собствена армия и води самостоятелна външна политика. Иван Срацимир обаче не е единственият отцепил се владетел в българските земи. Като самостоятелен владетел се издига и болярина Балик, който е начело на Добруджанското княжество. По-късно за независими владетели се обявяват Вълкашин – в областта между Прилеп, Скопие и Призрен, неговият брат Углеша – в Сяр (дн. Серес) и Драма, синовете на деспот Деян – във Велбъждката област и воеводата Момчил – в Родопската област.
Не по-малко опасни за вътрешното разединение и дестабилизация на българската държава са и появилите се познати и нови ереси. Такива са богомилството и адамитството (движение, което отрича брака и социалните норми и практикува нудизма). Любопитен е факта, че последователите на поп Богомил се появяват за първи път при другия най-дълго управлявал български владетел – Петър I. Тези ереси срещат решителния отпор на Българската патриаршия, подкрепена активно от Йоан Александър. През 1360 г. в Търново е свикан църковен събор. Съгласно неговите решения исихазма е обявен за официална форма на християнството, изповядвано в България. Понятието произхожда от думата за „спокойствие“. Главната цел на доктрината е да възстанови връзката между човека и Бога, строг аскетизъм и отдаване на молитви. Сред привържениците му е Патриарх Евтимий.
Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4908860
Освен с опазването на християнството, управлението на Йоан Александър се характеризира и с културен възход. Като главен център на българската книжовност през XIV в. се откроява Търново. Именно тук Теодосий Търновски и неговите ученици полагат основите на т.нар. Търновска книжовна школа, чиито идеи и книги надскачат както пределите на престолния град, така и тези на Българското царство. Йоан Александър се отличава като изключителен меценат и дарител. По негово време е направен илюстрования превод на Манасиевата хроника. Също така е създадено известното Лондонското Четвероевангелие, което съдържа 366 миниатюри, сред които и портрет на царското семейство. В момента той е част от колекцията на Британската библиотека, а през 2017 г. е включен в Международния регистър на ЮНЕСКО. В този период са създадени и множество църкви и манастири. Сред тях се откроява скалната църква „Св .Богородица”, край село Иваново, Русенско, която е украсена с множество красиви стенописи. Архитектурата също е в разцвет, а Търново е възхваляван като един „Нов Константинопол“.
От средата на ХIV в. Балканският полуостров представлява тъжна политическа картина. След смъртта на крал Стефан Душан Сърбия се раздробява. България също е разпокъсана на отделни владения. Ресурсите, които поглъщат постоянните войни, увеличават нетърпимо данъчното бреме и стават повод за бунтове. Същевременно чумните епидемии водят до демографски срив. Навсякъде цари сепаратизъм. Всички тези фактори улесняват враговете от Изток и допринасят за успеха на османското нашествие. Именно в този момент на политическо изтощение умира Йоан Александър. В продължение на 40 години той се опитва да поддържа мира и стабилността в българската държава и да я преведе през трудностите. От ереси, през чуми до вражеско настъпление, управлението му става свидетел на множество катаклизми. От всичко това се ражда нещо положително и това е разцвета на българската култура.
Заглавна снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=802225
