Никола Шайков разказва от първо лице за мъченията на Народния съд – каква е дефиницията на фашист според заловените
Никола Шайков е име, което ще откриете само с една книга в интернет. Няма много информация за него, не съществува дори страница в Уикипедия. Съществуват няколко страници, в които се посочва, че единствената му биографична книга „Пътят“ дори не среща интерес на издатели. Шайков може да се смята за забравен, макар и в определени дни от годината да виждаме един особен цитат от неговата книга „Ти, фашист ли си, бай Димитре?“. Както се досещате, тези думи са използвани по време на народния съд и издадените присъди след 9-и септември. Това очевидно е бил най-важният въпрос, но нека разберем и каква точно е неговата присъда.
Никола Шайков отказва да подпише декларация, с която да се признае за македонец. Роден е в Солженицин и като жител на Пиринска Македония не може да приеме тази съдба. Почти целият му живот минава в битката и надеждата, че Македония ще получи своята справедливост. За съжаление тази надежда е кратка, присъединяването на Македония към България ще просъществува само няколко години и след това ще изчезне завинаги. Историите за болшевишки терор започват след 9-и септември. Шайков разказва една много дълга и подробна история за всичко, което се случва в така наречените вартоломееви нощи. Скромният сборник „Бурна епоха 1941-1950 г.“ е отдавна изчезнал, но знаем, че съществува и още една книга с името „Пътят“.
Никола Шейков е роден в семейство на земеделски стопани, бежанци от Егейска Македония. Бащата на Никола участва в Илинденското въстание. Никола успява да изучи различни търговски курсове, а след това работи и в общинската администрация. След 9-и септември, всички участници във ВМРО започват да се преследват по изискване на гръцките и югославки комунисти. Всеки един симпатизант трябва да бъде елиминиран по бързата процедура. Преди да успее да избяга, Никола е заловен и изправен в съда в Неврокоп. Преди това е достатъчно дисциплиниран, за да знае какъв е правилният отговор. Неговите записки разказват за следните възпитателни и нормиращи мерки:
„Най-напред те свиват така, че раменете и колете да се допрат, а ръцете ги връзват за краката. След това прекарват едно дърво под свивките на коленете и четирима милиционери, по двама от двете страни, те повдигат над пода. Останалите, кой с бич, кой с тояга започват да те налагат, придружавайки всеки удар с по една цветиста псувня. Много скоро физическите болки надделяват и ставаш безчувствен към псувните, а след известно време и към ударите. Тази процедура продължава, докато се изморят, състоянието на жертвата изобщо не се взима под внимание.
След това те пускат долу на цимента за провеждане на втората процедура. Тя се предпочита от милиционерите, тъй като за тях е нещо като почивка, но за жертвата е ад. За провеждането ѝ най-напред те събуват бос, а след това връзват краката ти на един стол. Първият започва да те налага с бича, а другите спокойно изчакват своя ред, почивайки си след първата процедура. Боят продължава докато изпаднеш в безсъзнание или ако се случи някой по-издръжлив, докато се наситя. Решили, че са ти отделили достатъчно внимание, двамата от тях те звличат обратно в килията, слагайки краката ти в студена вода.
От затворниците, които аз заварих в околийското управление при попадането ми в него, на 4 октомври в 22 и 35 часа изведоха една група от 13 човека. Всички до един са избити, но точно къде – въпреки усилията ни – не можахме да разберем. В тази група повечето бяха членове на Македонската организация, начело с нейния водач в Гоце Делчевско – Стоян Филипов. Единственото, което научихме за тях е, че първо са били подложени на бой и мъчения, от които двама души починали, а след това избили всички.
На 31 октомври в затворът докараха двама нови арестанти: подпоручик Илия Иванов Глебаров от Гоце Делчев и школник Васил Василев от село Долен, Гоце Делчевско. Още същата вечер и двамата ги отделиха от нас, а по-късно ги отвеждат зад градските гробища, завързват ръцете им един за друг и така ги убиват. Не са си направили труда да скрият дори труповете им, хората минаващи оттам на следващия ден видели как кучетата ръфали месата им, но лицата били добре запазени.“
Ташев осъзнава, че свещеното дело за затриването на българите в Македония ще бъде завършено от Сталин, с огромното съдействие на Георги Димитров. Делото започнато от сърби, гърци и сега от новата власт, окончателно ще завърши. Никола Шайков разказва в книгата си „Пътят“ за делата на срещу членове на ВМРО. Там попада и толкова познатия Димитър Търлянов от село Гърмен.
След като го попитали дали е фашист, той отговорил, че най-вероятно е такъв, след като всички тук, които се съдят, трябва да бъдат фашисти. За себе си ще разкаже, че не само не е фашист, но се е стремял да помогне на всеки, който е имал нужда, не е убивал никого и не е ограбил никого. Оказва се, че Димитър Търлянов дори не знае значението на тази дума. Ето какъв е отговорът:
„До момента на моето арестуване аз не я знаех тази дума каква е и откъде е дошла, и никога не бях я чувал. Преди да дойдете вие на власт, никой на никого не викаше фашист. Но когато дойде на власт вашата партия разбрах, че аз и много други хора сме фашисти, така ни именуваха онези, които казваха за себе си, че са комунисти. Те ни се закнваха, че ще ни изтребят, биеха и псуваха на фашистка майка. Вие, откакто взехте властта, започнахте да делите хората на фашисти и комунисти, а аз след като не съм комунист – значи съм фашист. Толкова разбирате вие, толкова разбирам и аз.
Според вашите разбирания фашисти са тези, които са добри стопани, не пиянстват, не крадат, не пребиват хората за нищо, не закачат чуждите жени, а работят от тъмно до тъмно. А комунистите са тия, дето не им се работи, които крадат, които пребиват имотните, за да им вземат имота, а нямат нищо, защото никога през живота си не са работели. Те са тези, които псуват, бият, пиянстват и викат, заканвайки се: „Смърт на фашистите!“. Ето това разбирам аз под думата „фашист“.“
Шайков получава смъртна присъда, но преди това ще трябва да бъде сломен в един от многото трудови лагери. В един момент се надява, че екзекуцията ще го избави от мъките, но пък упоритата съпротива на всички задържани вдъхва някаква надежда, че няма да се пречупат толкова лесно. Близките му помагат да избяга от трудовия лагер и скоро успява да се срещне с брат си Иван в планината. По думите на Никола, неговият роден брат е екзекутиран пред неговите очи. В последствие успяват да стигнат до Гърция, където отново са настанени в лагер. През 1948 г. става ясно, че американската администрация също се намесва и групата от българи. Ето какво се споделя в сборника:
„Дойде една комисия в лагера да ни разпитва какво политическо убеждение имаме. Ние от Македония завихме, че сме за свободна и независима Македония. Благодарение на американеца (по народност хърватин) ни помогна, иначе нито един от нас жив нямаше да излезе от Гърция.“
Шайков успява да емигрира в Торонто, Канада. Продължава да посреща и други българи, които са намерили начин да избягат от новите мъчители. Живее скромно и работи в местната църква. През целият си живот записва всичко на магнетофонна лента, а след това разказва за всичко случило се в Пиринска Македония. Той не е единственият, който ще говори по тази тема. Иван Хаджииванов пише следното:
„Убийци, прощавам ви причинените от вас трагедии на семейството ни – убийството на брат ми, Кръстьо, побоят над сестра ми Веска в МВР и аборта ѝ от това, подлудяването и косвеното убийство на баща ми, изселването на цялото ни семейство, концлагерите в Бухово, Белене, Богданов дол, Бобов дол, Губислав, безработицата, моя затвор… Всичко бих ви простил и не бих го разказал на децата си, ако това не беше съдбата на целия ни народ!“
Шайков никога не успява да се върне в България, нито да я види след падането на комунизма. Не може дори да се запознае с повдигнатото дело. За Македония не говори толкова много. Не успява да види своята съпруга повече, нито сина си и внуците си. След смъртта си, роднините изискват неговите останки. Днес Никола е погребан в град Гоце Делчев, в квартала, където някога е било неговото село.
