„Лошите момичета“ на историята: Нощните вещици – кошмарът на Вермахта
От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта, образованието или бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в откриването на сложни математически формули.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени в историята. Ще се уверите, че буквално през всички векове има примери за дами, които са били истински bad ass машини.
Рано сутринта на 22 юни 1941 г. се пуска в ход т.нар. „план Барбароса“ и германските войски навлизат на територията на СССР. Доскорошни съюзници, този развой на събитията изненадва руските военни, чийто подразделения не са разгърнати за отбрана. За Хитлер и неговите приближени обаче това е съвсем естествена маневра, тъй като от една страна обосновава идеологическата борба на германците срещу болшевизма, а от друга – може да реши назрели териториални, политически и икономически въпроси. Година по-късно, германците вече са окупирали Украйна и настъпват към Кавказ и Каспийско море.
На 8 юни 1942 г., в покрайнините на гр. Ворошиловград (дн. Луганск, Украйна), нашествениците са изненадани от неочакван тактически ход. Вечерта е тиха и спокойна, радарите не отчитат нищо, по всичко изглежда, че нощта ще премине без произшествия. В един момент се чува необичаен шум, като полюшван от вятъра плат, след което от небето се изсипват бомби. Докато насочат прожекторите, небето е вече чисто, никъде няма и помен от летателен апарат, а единствената светлина идва от огънят, причинен от експлозиите.
Това е първата от близо 30 000 мисии на едно ново подразделение в съветската армия. В хода на Втората световна война (1939-1945) този въздушен полк унищожава 17 моста, 9 ж.п. линии, 2 гари, 176 бронирани коли, 86 стрелкови позиции и повече от 160 склада. Атакуват винаги под прикритието на нощта, радарите никога не ги засичат и единственият предвестник за тяхното приближаване е тихият шум като от метла. Именно заради звука, германците им дават прякора „Нощните вещици“ – въздушен полк, съставен само от жени-пилоти. Според враговете им те са криминално проявени лица, чиято финална присъда са тези среднощни самоубийствени мисии.
Според други теории, руснаците експериментират с тези жени и ги инжектират със специален серум, който им позволява да виждат през нощта, без да използват изкуствено осветление. Сред окупираното население германците разпространяват слухове, че това са уродливи и грозни жени-убийци, които ако бъдат забелязани трябва веднага да бъдат предадени на Вермахта. В един от случаите местен селянин среща една от дамите пилоти, чийто самолет е свален и е изумен от красотата й, предвид, че е „вещица“. Той така и не я предава и тя успява да се завърне при подразделението си. Оставайки настрана митовете и легендите, кои реално са жените зад страховития прякор „нощните вещици“?
В годините на Втората световна война, допускането на жени на бойното поле не е широко разпространена практика. Обикновено тяхната роля се изчерпва до тази на помощен медицински персонал или доставчици. Майор Марина Раскова (1912-1943) обаче е решена да промени това статукво. Макар да произхожда от средната класа и първоначалният й път да е музиката и оперното пеене, животът на Раскова се развива по коренно различен начин. Травма на ухото и смъртта на баща й, я принуждават да захвърли артистичните занимания и да следва инженерство.
Работейки като чертожник във Военно-въздушна академия, Марина е запленена от самолетите. През 30-те години на ХХ в. тя става пилот и първата жена-навигатор в съветските военно-въздушни сили. Наричат я „Руската Емилия Ерхарт“, защото тя бързо печели сърцата на своите съвременници с поставяне на различни рекорди за полети на дълги разстояния, най-известният от които е този от Москва до Комсомолск на Амур, в Далечния Изток.
Когато избухва Втората световна война, Раскова се записва като доброволец наред с много други жени. Молбите на почти всички обаче са отхвърлени, „изгубени“, белязани с червен знак, забравени и всичко това с цел, самите дами да се откажат. Раскова не е сред тях, напротив, тя се възползва от ситуацията около плана Барбароса и прибягва до личните си контакти с Йосиф Сталин. През септември 1941 г. тя организира няколко срещи със съветския лидер, на които се опитва да го убеди от необходимостта да се създадат чисто женски подразделения – от една страна това ще го отличи от враговете му и от друга – ще намери място на голяма част от доброволките, които така и не се отказват.
На 8 октомври 1941 г. Сталин излиза с решение да се създадат три авиационни подразделения, съставени само от жени, които ще бъдат не само пилоти, но и инженери. В отговор хиляди жени се записват като доброволци, от тях се подбират едва по 400 за всяко от трите подразделения. Повечето са на възраст между 17-26 години. Причините да искат да участват, освен чисто патриотични са загуба на близък роднина или любим. Обучението през, което трябва да преминат, отнема години на опитните мъже авиатори, те обаче трябва да преминат скоростно през всички етапи за по-малко от година.
В крайна сметка се създават три подразделения. 586-ти Боен авиационен полк, в който са подбрани най-добрите жени-пилоти. Асовете сред тях, сред които е небезизвестната Лилия Литвяк, са включени в основните военни формации. В 587-ми бомбардировъчен авиационен полк са разпределени тези дами, които се справят прилично и покриват добре основните нормативи. В последният – 588-ми нощен бомбардировъчен авиационен полк, попадат тези, които се считат за най-негодни за война. Това са черните овце сред жените-доброволци и Раскова назначава една от най-добрите жени пилоти за техен командир – майор Евдокия Бершанская (1913-1982). Също като Марина, тя е авиационен инструктор преди войната, който се е доказал с дългогодишна служба.
Висшестоящите военни не смятат, че 588-ми полк ще оцелее дори и ден на бойното поле. Това формирование е подложено и на най-голямата дискриминация от страна на военните. На тях са дадени стари униформи, принадлежали на други войници, както и ботуши, които са с няколко размера по-големи. Жените е трябвало да изрязват от спалното бельо, което са им давали, за да уплътняват обувките си. Когато ги изпращат в Украйна, ги настаняват във ферми, близо до бойното поле. Мъжете от останалите подразделения кръщават тези помещения – „Страноприемниците на летящите крави“. За да се усложни ситуацията още повече, участничките в 588-ми полк са излъгани за първата си мисия.
Наредена им е грешна цел и мъжете пилоти от съседните подразделения изникват около тях в опит да ги объркат. Бершанская, която е начело и голяма част от останалите жени пилоти запазват формация, но не всички. Когато се завръщат на земята те са посрамени, подложени на присмех, а военното командване им заявява, че никога няма да ги пуснат на реална мисия.
Най-голямата „подигравка“ с 588-ми полк е самото им бойно снаряжение. Трябвало е да извършват полетите си на остарели самолети Поликаров По-2. Те са двуместни, имат дървена конструкция и опънати върху тях платна. Подигравателно ги наричат „кукурузи“, защото са използвани основно като самолети за засяване на реколта и като тренировъчни летателни машини. Някои от дамите ги наричат „ковчези с крила“, защото е достатъчен някой и друг шрапнел, за да възпламени целия самолет. Скоростта им е едва 144 км./ч. и те не са оборудвани с модерни радари или радио станции. Плюсът в това отношение е, че не могат да бъдат засечени от наблюдателните постове.
Поликаров По-2 не могат да носят големи товари и затова под всяко от крилата им са прикрепвани само по 2 бомби. Ограниченият арсенал означава, че при всяка мисия всеки екип се връщал да презареди с бомби и понякога се стигало до 18 полета на нощ. Нямало е място за парашути, затова самите мисии се смятат до голяма степен за самоубийствени. Отпред е сядал пилота, а зад него – навигатора и единствените инструменти, с които са разполагали са били линии, хронометри, фенерчета, моливи, компаси и карти. Във времена, когато военната техника постоянно се развива и германците експериментират с летателни машини с реактивни двигатели, на тези жени са дадени допотопни самолети, които са толкова немощни, че е трябвало да летят ниско и да се използват само, когато падне мрак.
Въпреки липсата на вяра в уменията им и ниското качество на екипировката им, жените от 588-ми полк не падат духом. Точно обратното, цялостното отношение към тях ги прави още по-решени да се докажат по време на бойните действия. Тактиката, която използват при полетите си е едновременно опростена и ефикасна. Първите самолети не носят бомби, тяхната мисия е най-рискована, защото трябва да достигнат първи до целта и да я осветят, за да може тези, които идват след тях да пуснат бомбите. В случай, че бъдат свалени, те са разполагали с пистолет, с който да сложат край на живота си. Германците са ги мразили силно, защото модерната им техника не успява да ги прихване и почти винаги мисиите им са успешни.
По време на войната от около 260 жени, умират едва 30-тина, като не всички смъртни случаи са вследствие на вражески огън. Това е огромен успех предвид риска, който поемат и ниското качество на самолетите, които пилотират. Едни от главните бойни действия, в които взимат участие са Битката при Кавказ (1942-1944) и офанзивите при Кримския полуостров, Беларус, Полша и Германия. Първоначално възприети като най-некомпетентните пилоти, в крайна сметка „Нощните вещици“ са най-награждаваното женско подразделение в Червената армия. Двадесет и три от тях получават отличието „Герой на СССР“, на 2 е присъден медала „Герой на Руската Федерация“, а една от тях дори е отличена като „Герой на Казахстан“.
Сред множеството силни и смели членове на „Нощните вещици“ се отличават имената на Ирина Себрова (1914-2000) и Надежда Попова (1921-2013). Първата завършва Московския аероклуб още преди войната. Освен с медала „Герой на СССР“, тя е наградена и с отличието на „Съветската гвардия“. Тя е рекордьора сред „вещиците“, тъй като извършва над 1000 бойни полета. Надежда Попова, от друга страна, е една от „фаталните“ дами сред редиците на 588-ми полк. Преди войната тя е със свободолюбив дух и се е увличала по джаз музиката, но когато навършва 15 години се влюбва в самолетите и въпреки неодобрението на родителите си, изкарва авиационни курсове и става пилот. На 16 години тя за първи път скача с парашут, а на 18 – става авио-инструктор. По време на един от полетите си като „нощна вещица“ тя се завръща в базата с 42 дупки от куршуми в самолета, каската й и картата, която използва.
Когато идва краят на войната и СССР е сред победителите се организира мащабен парад на победата в столицата. В него се включват всички подразделения. Макар и най-награждавани на един полк е отказано да участва и това са именно „Нощните вещици“. Отказът се базира на факта, че техните самолети са твърде стари и бавни и ще загрозят величието на победата. Скоро след това екипът е разформирован и неговите достижения за дълги години биват забравени. Едва в последните години историята на безстрашните жени-пилоти, които действат под прикритието на нощта бива възкресена.
Нови изследвания водят до разкриване на факти и сведения, които дълги години са събирали плах в държавните архиви. В съвременна музикална култура, успехите и смелостта на „Нощните вещици“ са възпети от шведската метъл група Сабатон, а съвременната историческа проза също черпи вдъхновение от тези реални личности, които оживяват на страниците на романи като „Ловците“ на американската писателка Кейт Куин. Руското кино също е запленено от историята на своите смели героини и пресъздава част от нея във филма „В бой отиват само старците“ (1973). Така все повече творци се вдъхновяват от истинската история за едни аутсайдери, които сформират едно от най-опасните и успешни подразделения на съветската армия.
