Бягството на една млада монахиня по време на жестоки религиозни войни

След екзекуцията на Карл I през 1649 г., Катрин Холанд, млада протестантка, се премества в чужбина със семейството си. Баща й, сър Джон Холанд, избра Брюж за техния нов дом. През това време Катрин пише как научава за манастир с английски религиозни жени в града. Първоначалната й реакция е, че „смята, че животът е доста мизерен, когато винаги си заключен в затвора; тогава този начин на живот изобщо не ме радваше и не мислех, че ще стана една от тях. Мислех ги за толкова нещастни.“

Английските монахини, с които се сблъсквала Катрин, не са рядко явление. Винаги се е изчислявало, че общият брой на постъпващите в тези манастири е около 1500. Всъщност обаче цифрата е малко под 4000.

След коронясването на Елизабет I през 1558 г. всички форми на католически религиозен живот са забранени. Когато нейното продължително управление се разгръща, семейства, които искат синовете им да се отдадат на католицизма, се възползват от семинариите и училищата на места като Дуа в североизточна Франция и Английския колеж в Рим.

Едва през 1598 г. в Брюксел е създаден първият английски манастир и е последван от още 21 във Фландрия и Франция. Повечето от тях са затворени, на теория, откъсната от външния свят. На практика обаче монахините не са изолирани и техните контакти и мрежи се разпрострат широко.

Тук тези значителни женски общности откриват възможности за изразяване, често недостъпни за техните светски колеги – докато Френската революция и свързаното с нея насилие не ги принуждават да се върнат в Англия.

До 1660 г. семейството на Катрин Холанд се връща в Англия и сър Джон служи в новия Държавен съвет, който урежда възстановяването на монархията. Само две години по-късно обаче Катрин започва да се чувства привлечена от католическата религия, за голямо недоволство на баща си. След като осъществява контакт с манастира в Брюж, се правят тайни планове за нея да прекоси морето и да навлезе в религиозен живот. Тя пише две писма – едно до баща си и едно до майка си, като ги слага на маса в стаята си – и след това напуска дома им в Лондон. „Веднага след като се появи удобна възможност, аз се измъкнах през задната порта, за да се срещна със свръзката си на определеното място.“

Те пътуват до Дувър, където тя наблюдава канала и пише: „Мислех си, че ако не е имало кораб, който да ме пренесе през морето, щях да дръзна да преплувам с две гребла и лодка.“ Съзнавайки незаконността на това, което прави, и „от страх да не бъда разкрита“, тя дава фалшиво име на пристанищните служители. След това отплава и остава част от общността на августинците в Брюж през следващите 57 години.

Какъв живот живеят монахини като Катрин? Не е изненадващо, че денят им е запълнен основно от молитвата. През 1694 г. монахините в Брюксел записват как една от тях прекарва дните си. От 8:00 часа вечерта до полунощ тя спи, след което става за 2 часа, за да се моли. От 2:00 до 3:00 сутринта тя има възможност да се моли насаме в килията си – гола стая, с почти никаква декорация. След това може да поспи още два часа, преди да стане в 5:00 за още самостоятелна и колективна молитва преди литургията в 8:00 часа сутринта. Останалата част от деня е прекъсвана по подобен начин.

Забележително е, че монахините прекарват време в молитва в Англия да се завърне католическата вяра. Там, където божественото и светското са преплетени, този акт е силно политически. И все пак монахините имат и физически връзки с понякога кървавото преследване на своите съ-религиозници у дома. Например, Ан Клитероу се присъедини към английските августинци в Лувен, а нейната майка, Маргарет Клитероу, екзекутирана в Йорк през 1586 г. след като е обвинена, че подслонява католически свещеници.

След Славната революция през 1688 г., когато Уилям Орански отнема короната на католиците, Джеймс II и VII, монахините понякога играят активна роля в живота на яковитите. През 1692 г. английските бедни клариси в Руан записват как вдовицата на Чарлз II, Катарина де Браганса, ги посещава по пътя си от Англия за Португалия: „Общността отиде до портата, за да я приеме, а майката игуменка коленичи пред нейно величество, предлагайки да целуне ръката й, а кралицата също коленичи и поздрави игуменката.“

Девически училища, като тези в Париж, осигуряват образование за децата на изгнаници. За някои от манастирите католическата кауза се слива с тази на якобитите. Парижките августинци съхраняват като реликва на мъченик сърцето на Джеймс Радклиф, 3-ти граф на Дервентуотър, който е екзекутиран след водещата си роля в бунта на якобитите от 1715 г.

С окончателното поражение на якобитите след бунта от 1745 г. единственият реален шанс за възстановяване на католицизма в страната се разсейва. Подобно на своите съграждани у дома, манастирите чувстват натиска на утвърденото протестантство с намаляването на доходите и броя им. Независимо от това от Америка започват да пристигат потоци от новобранци, особено към Лиеж и Хоогстратен. Няколко сестри от Хоогстратен се завръщат в родината си през 1790 г., за да основат там английски манастир.

Да си англичанин не попречи на манастирите да изпитват насилствения гняв на френските революционери в края на 18 век. Подобно на френските си колеги, те са посещавани, вещите им са каталогизирани и домовете им са конфискувани, преди те да бъдат пратени в затвора. Бенедиктинците от Камбре пишат, че са изхвърлени от домовете си толкова внезапно, че „много от монахините остават ​​само с едните дрехи на гърба си“. Те също се страхуват от екзекуция – особено след като са затворени с 16-те монахини кармелитки от Компиен, които са изпратени на гилотината от революционерите през 1794 г.

Изправени пред това насилие, някои общности бягат, спасявайки каквото могат от вещите си. И до днес извън Англия остава само един манастир. Августинците от Брюж бягат в Съфолк през 1794 г., но се връщат в Брюж през 1803 г. Параклисът им в Белгия все още може да бъде посетен и днес и свидетелства за художественото и архитектурно покровителство на английските монахини в изгнание.

Все още съществуват и редица общности, като например Гробниците от Лиеж, които връщат със себе си пионерското образование за момичета, което манастирите осигуряват в чужбина. Те се установяват в Челмсфорд, Есекс и създават добре познатата независима школа на Ню Хол.

В Лиер, Белгия все още се пази книгата, в която са записани религиозните обети на всяка жена, влязла в манастира от основаването му. Това, че те все още използват същата книга, разкрива каква историческа идентичност имат тези места.