Джордж Вашингтон е един от най-важните исторически личности на САЩ. И затова има много важни причини.
Като главнокомандващ на Континенталната армия и първи президент на страната, Вашингтон проявява лидерство, съчетаващо разум, скромност и храброст по време на дългата борба за независимост от Британската империя.
Без победата в битката за Трентън обаче историята на Вашингтон, както и тази на Съединените щати, вероятно би била напълно различна днес.
Подкрепян от способни подчинени командири като Хорейшио Гейтс и Хенри Нокс, Вашингтон може би не би спечелил Американската война за независимостбез успешното осъществяване на коледното нападение срещу град Трентън.
Първата година на Американската революция, която включва превземането на Форт Тикондерога, злополучното нахлуване в Канада и обсадата на Бостън, е отчасти благоприятна за новосформираната Континентална армия.
Тези събития обаче по-скоро служат като прелюдия към истинската борба, която предстои. За кампанията от 1776 г. както британците, така и американците правят обширни приготовления.
В Лондон военният проблем, макар и усложнен, все още изглежда като такъв с просто решение - да се нанесе силен удар там, където бунтът е най-активен и способен на най-дълга съпротива. Смята се, че ако бъде победен там, бунтът бързо ще се разпадне навсякъде.
Тъй като повече от половината население и ресурси на колониите се намират северно от залива Чесапийк, намиращ се край източния бряг на САЩ, въпросът е къде точно в този район да се установи бъдещата база за операции.
До голяма степен по препоръка на британския главнокомандващ генерал Уилям Хау, генерал-майор Джон Бъргойн и други, е взето решение бойното поле да се премести от Бостън в Ню Йорк.
Оттам британските сили трябва да контролират долината на река Хъдсън, докато войските настъпват от Канада, като по този начин изолират региона Нова Англия.
Съгласно този план новата британска кампания започва през юни 1776 г. Хау, значително подсилен с войски от метрополията, отплава на 10 юни от Халифакс, Нова Скотия, към Ню Йорк и на 5 юли разполага лагера си на Стейтън Айлънд.
Вашингтон, предвиждайки този ход, вече е напуснал Бостън и е укрепил своята войска в Ню Йорк. Положението е особено опасно, тъй като британците упражняват почти пълен контрол над водите около Манхатън.
На 22 август Хау преминава теснината към брега на Лонг Айлънд с 15 000 войници, като увеличава числеността им до 20 000 до 25 август. На 27 август той изненадва американците, разбива отбраната им и им нанася загуби от около 1400 души.
Хау е критикуван, че не използва напълно тази победа. Вместо да продължи незабавно атаката, той спира, за да съсредоточи силите си за решителен удар. Вашингтон използва забавянето и през нощта на 29 август евакуира позициите си в Бруклин, което частично облекчава унинието в армията му.
На 15 септември Хау преминава Източната река и дебаркира около Манхатън. Той пленява над 300 опълченци и окупира Ню Йорк.
Американците вече са решили да изоставят града, но британците пристигат преди евакуацията да приключи. Отново Хау прави пауза, което позволява на няколко хиляди американски войници да се изтеглят. Основната армия на Вашингтон се оттегля към северен Манхатън, а на следващия ден британски части влизат в сблъсък с отстъпващите американци при Харлем Хайтс.
В сражението британците губят около 90 убити и над 300 ранени. Това временно спиране на настъплението осигурява на американците така необходима глътка въздух.
След близо месец бездействие Хау подновява настъплението на 12 октомври, премествайки войските си по вода в окръг Уестчестър. Той настъпва към Уайт Плейнс и принуждава Вашингтон към ново отстъпление. В сражението при Чатъртън Хил на 28 октомври американска бригада е разбита.
Вместо да продължи преследването, Хау се връща в Манхатън. Вашингтон оставя силни гарнизони във Форт Вашингтон и Форт Лий - два ключови пункта, контролиращи река Хъдсън.
На 16 ноември Хау превзема Форт Вашингтон, пленявайки близо 3000 американци, както и ценни оръдия и запаси. Това е най-тежкият удар за американците във войната на север.
След това британските сили превземат Форт Лий и започват да изтласкват американците през Ню Джърси. Макар Вашингтон да успява да се изтегли в Пенсилвания, армията му е тежко разбита.
Хау обявява, че ще изчака реката Делауеър да замръзне, за да "хване Вашингтон и да приключи войната", оставяйки хесенския полковник Йохан Рал в град Трентън с около 1400 души.
Младото американско правителство изпада в паника, а членовете на Континенталния конгрес напускат Филаделфия и бягат в Балтимор.
Въпреки пораженията през годината, моралът на Континенталната армия не е напълно сломен и тя наброява около 6000 войници. Много от тях обаче са на прага на изтичане на военната си служба, а Вашингтон осъзнава, че времето му за действие бързо изтича.
След като установява, че хесенските войски в Трентън са почти без подкрепа, той решава да опита да ги плени. Рал смята, че суровото зимно време изключва сериозна атака.
Вашингтон планира да премине река Делауеър на вечерта на 25 декември 1776 г. с основните си сили, разделени на три групи. Част от плана се проваля заради бурята и леда, но основната група под негово командване успява да премине реката.
В ранните часове на 26 декември американците атакуват Трентън и изненадват напълно гарнизона. След кратък, но ожесточен бой хесенците се предават, а американците пленяват около 900 души, без да дадат нито една жертва в бой.
Тази победа обръща хода на войната, възвръща морала на армията и народа и се превръща в повратен момент на Американската революция.
Коледната победа при Трентън се утвърждава като повратен момент в Американската революция и като едно от най-смелите решения на Джордж Вашингтон. В момент, когато армията е изтощена, обезверена и на ръба на разпадане, успешното преминаване на река Делауеър и изненадващият удар срещу хесенските войски възстановяват морала на Континенталната армия и доказват, че британската военна мощ може да бъде победена.
От този момент инициативата постепенно преминава в ръцете на американците, а борбата за независимост придобива нова енергия и увереност.
Победата при Трентън не е просто тактически успех, а символ на решителност, лидерство и вяра в каузата. Тя показва как смелостта и стратегическото мислене на Вашингтон променят хода на историята и поставят основите за създаването на независима американска държава.
Именно затова тази битка остава неразделна част от националната памет на Съединените щати и ключов момент в изграждането на американската идентичност.
