Историята на аспирина води началото си от древни лечебни практики. Основната активна съставка на аспирина е ацетилсалициловата киселина, която е синтетично производно на салициловата киселина, първоначално извлечена от салицина - естествено съединение, съдържащо се в бялата върба.
А бялата върба се използва от векове.
Сведения за използването на върбова кора за облекчаване на болка се срещат още в текстове от около 3000 г. пр.н.е., както и в папируса на Еберс от приблизително 1550 г. пр.н.е.
Тези източници показват, че върбата е разпознавана като средство с обезболяващо действие, главно поради съдържащите се в нея салицилати. Това знание се запазва и през класическата античност, като Хипократ препоръчва използването ѝ при главоболие и болки при раждане.
Салициловата киселина е изолиран едва през 1820-те години, след като по-ранни изследвания показват нейната ефективност, но и страничния ѝ ефект на дразнене на стомаха.
Аспиринът, производно на салициловата киселина, е лек ненаркотичен аналгетик (обезболяващо средство), използван при главоболие, мускулни и ставни болки. Той е ефективен и за понижаване на температурата, намаляване на възпалението и отока и поради това се използва при лечение на ревматоиден артрит, ревматична треска и леки инфекции.
В тези случаи аспиринът обикновено облекчава симптомите, без да променя или съкращава продължителността на заболяването. Поради способността си да потиска образуването на тромбоцитни съсиреци, които могат да прекъснат кръвоснабдяването на сърцето или мозъка, аспиринът се използва и като антикоагулант при състояния като нестабилна ангина или след лек инсулт или инфаркт.
Аспиринът понякога се използва и за профилактика на определени заболявания, макар ролята му като превантивно средство да е спорна поради риска от нежелани ефекти.
Например ежедневният прием на ниски дози аспирин (75-300 mg) се свързва с намален риск от инфаркт или инсулт при хора с висок риск. Освен това изследвания показват, че продължителната употреба на ниски дози аспирин може да намали риска от рак на дебелото черво при някои хора и е свързана с по-ниска смъртност от някои видове рак, включително определени форми на рак на дебелото черво, белия дроб и хранопровода.
По-късни проучвания обаче показват, че дългосрочният прием на ниски дози аспирин по-често води до усложнения, като повишен риск от кървене, отколкото до значително намаляване на риска от заболявания, особено при сърдечносъдови болести.
Установява се също, че много пациенти приемат аспирин редовно без лекарска препоръка, което увеличава риска от вредни последици.
Аспиринът действа, като потиска производството на простагландини - химични вещества в организма, които участват в процесите на кръвосъсирване и повишават чувствителността на нервните окончания към болка. Употребата на аспирин при някои хора предизвиква алергични реакции и стомашно-чревни проблеми.
Той е свързан и с развитието на синдрома на Рей при деца (предимно между 2 и 16 години) - остро заболяване на черния дроб и централната нервна система, което може да се появи след вирусни инфекции като грип и варицела.
Освен това редовната дългогодишна употреба на аспирин се свързва при някои хора с развитие на свързана с възрастта макулна дегенерация - заболяване, водещо до загуба на зрението. Както почти всички лекарства, аспиринът не се препоръчва по време на бременност.
Най-ранният известен медицински текст датира от периода на шумерските градове-държави около 3000 г. пр.н.е. Сред откритите "рецепти" от този период се намира каменна плочка, в която се изброяват растения като мирта и върба за лечение на болести.
Папирусът на Еберс (около 1550 г. пр.н.е.), открит през 1860-те години от германския египтолог Георг Еберс, съдържа сведения за използването на върба при лечение на ушни инфекции и в мехлеми за отпускане на мускулите.
Макар точният смисъл на текстовете да не е напълно ясен, общото тълкуване е, че те описват употребата на върба за облекчаване на болка.
Тъй като върбата е сред растенията, съдържащи салицилати - активната съставка на аспирина се приема, че тези рецепти представляват най-ранните описания на използването на това вещество за лечение на възпаление.
Древногръцкият учен Хипократ (около 450 г. пр.н.е.) също включва върбова кора в своя набор от лечебни средства за облекчаване на главоболие и родилни болки.
Върбата се използва и от римляните около началото на новата ера (100 г. пр.н.е. - 100 г. сл.н.е.) за лечение на различни болки, включително мускулни и ставни, както и ушни инфекции.
Макар тези лекарства често да представляват смеси от различни съставки, съществува трайна вяра в обезболяващите свойства на растителните екстракти.
Голяма част от знанията, свързани с билковата медицина, остават неофициални теории до средата на 17-и и 18-и век.
През 1633 г. испански монах в Централна Америка описва "дърво срещу треска" - хининовото дърво, чиято кора, стрита на прах, облекчава симптомите на малария. Този екстракт, наречен quina или хинин, представлява първото лечебно средство, подложено на систематично изследване.
Въпреки дългата история на употреба на върбата, едва през 1763 г. преподобният Едуард Стоун от Кралското дружество в Лондон провежда едно от първите клинични изследвания върху ефекта на прах от върбова кора, като лекува пациенти, страдащи от треска, смятана за причинена от малария.
През 19-и век бързото развитие на органичната химия в Европа позволява на учените да изолират и изследват нови природни съединения, включително алкалоиди. Едно от тези вещества е салицинът, извлечен от върбова кора.
След неуспешни ранни експерименти Йохан Бухнер успява през 1828 г. да изолира сравнително чист салицин, а Пиер-Жозеф Льору усъвършенства методите за извличане.
През 1830-те години по-нататъшни изследвания водят до откриването на по-мощното производно - салицилова киселина, най-вече чрез работата на Рафаеле Пирия. Скоро става ясно, че салициловата киселина може да се получи и от други растения, като блатен тъжник.
Медицинският потенциал на салицилатите става по-ясен в края на 19-и век. През 1876 г. шотландският лекар Томас Маклаган успешно използва салицин за лечение на остър ревматизъм, докато германски учени експериментират с натриев салицилат, макар често със сериозни странични ефекти.
Въпреки тези ограничения, лечението със салицилати постепенно получава признание при възпалителни заболявания.
През 1880-те години развиващата се германска химическа индустрия започва да изследва фармацевтичните приложения на производни от каменовъглен катран.
Значителен пробив настъпва с случайното откриване на температуропонижаващите свойства на ацетанилида. Неговият успех насърчава германската фирмата "Байер" да инвестира сериозно в лекарствени изследвания и да разработи нови съединения, утвърждавайки се като водещ фармацевтичен иноватор.
Под ръководството на Карл Дуйсберг през 1890-те години "Байер" разширява своите изследователски програми.
Химици като Артур Айхенгрюн и Феликс Хофман играят ключова роля в синтеза на ацетилсалицилова киселина (ASA) през 1897 г. Въпреки обещаващите първоначални резултати, вътрешни спорове забавят одобрението ѝ.
След допълнителни изпитвания, които потвърждават ефективността и безопасността ѝ, "Байер" решава да започне производство и пуска лекарството на пазара под името "Аспирин".
По-късно възниква спор относно това кой заслужава основната заслуга за откриването на аспирина. Докато "Байер" традиционно отдава признанието на Хофман, Айхенгрюн по-късно твърди, че той е ръководил изследванията и е осигурил въвеждането на лекарството.
Историците обсъждат тези твърдения, но "Байер" поддържа позицията, че и двамата учени имат равен принос. Независимо от спора, аспиринът се превръща в едно от най-успешните и влиятелни лекарства в историята на медицината.
Името "Аспирин" произлиза от ацетилираната салицилова киселина и от растението Spiraea, от което може да се получи салицилова киселина. Избрано през 1899 г., името помага на Bayer да представи лекарството като нов и отличителен фармацевтичен продукт.
Аспиринът може да бъде разглеждан като едно от първите "чудодейни лекарства". Първоначално произвеждан от "Байер" като обезболяващо средство, ацетилсалициловата киселина е по-широко известна под регистрираното търговско име Bayer Aspirin.
Медикаментът се използва като противовъзпалително средство, за лечение и профилактика на инфаркти и някои форми на инсулт поради антикоагулантното си действие, както и като възможно средство за профилактика на някои форми на рак на дебелото черво.
Различни компании произвеждат генерични форми на лекарството под различни търговски наименования, но Bayer AG остава най-известният производител на аспирин. Компанията произвежда приблизително 50 000 тона ацетилсалицилова киселина годишно, а по оценки около 137 милиона таблетки се консумират всеки ден по света.
С изясняването на ролята на простагландините при възпаление и кръвосъсирване става възможно да се разбере как аспиринът оказва инхибиторно влияние върху различни функции в човешкото тяло.
След като "Байер" пуска аспирина на пазара през 1899 г., лекарството бързо се утвърждава като едно от най-ефективните и широко използвани болкоуспокояващи и температуропонижаващи средства.
Първоначално се продава под формата на прах, а от 1915 г. започва да се предлага и като таблетка, което значително улеснява употребата му и допринася за масовото му разпространение.
По време на Първата световна война аспиринът се използва широко както във военната медицина, така и сред цивилното население.
През 20-и век значението на аспирина нараства, особено след като патентът на "Байер" изтича и лекарството започва да се произвежда от множество фармацевтични компании по света.
През 70-те години учените установяват точния му механизъм на действие - способността му да потиска простагландините, което обяснява неговите противовъзпалителни, болкоуспокояващи и антитромботични свойства. Това откритие разширява медицинското му приложение, включително за профилактика на инфаркти и инсулти при определени групи пациенти.
В края на 20-и и началото на 21-ви век употребата на аспирин започва да се разглежда по-критично. Макар да остава едно от най-важните лекарства в историята на медицината, изследванията показват, че продължителният му прием може да крие рискове, като вътрешни кръвоизливи.
В резултат на това съвременната медицина препоръчва аспиринът да се използва целенасочено и под лекарски контрол. Въпреки това той продължава да бъде символ на фармацевтичния напредък и едно от най-значимите лекарства, създавани някога.
Аспиринът е пример за това как древното знание и модерната наука могат да се срещнат и да създадат лекарство с изключително дълготрайно значение. Започнал като просто растително средство за облекчаване на болката, той постепенно се превръща в един от най-изследваните и използвани медикаменти в света.
Днес аспиринът продължава да бъде широко използван както за лечение, така и за профилактика, въпреки че приложението му изисква внимателна медицинска преценка.
Неговата история показва не само развитието на фармакологията, но и значението на научния напредък, клиничните изследвания и критичното отношение към лекарствата, които човечеството приема за "познати" и "безопасни".
