Малцина са тези, които не са чували поне един път в живота си името Брижит Бардо. А всеки, който е, знае, че тя е френската актриса и певица, която се превръна в международен секссимвол, преди да обърне гръб на филмовата индустрия и да се посвети на каузата на защитата на животните и на крайнодясната политика. Легендата на киното от 20-и век почина вчера, на 28 декември, на 91-годишна възраст.
Причината за кончната ѝ за момента не е обявена публично. През октомври Бардо бе приета за кратко в болница за "незначителна" медицинска процедура.
Но нека се гмурнем в живота на тази необичайна личност и да си припомним коя беше тя?
Всеки век създава своя икона на красотата - не просто като физически идеал, а като въплъщение на духа на времето. В Античността това е Клеопатра олицетворява владетелка и съблазнителка, в която властта и еротиката се сливат или митичната Хубавата Елена, чиято красота е достатъчна, за да оправдае война и разрушение.
Средновековието, подозрително към плътта, издига образа на недостижимата Дама вдъхновена от самата Дева Мария - безтелесна, идеализирана, подобна на Беатриче на Данте, повече символ, отколкото жена.
Ренесансът връща идеалът към тялото и неговата хармония, а лицето на красотата придобива конкретни черти като тези на Симонета Веспучи, музата на Ботичели, в която съвършенството е земно, но възвишено.
Класицизмът търси разум, мярка и баланс, а красотата се подчинява на идеала за форма и ред, докато Романтизмът я превръща в буря от чувства - фатална, меланхолична, често обречена, като жените в картините на Делакроа или в поезията на Байрон.
Модерността разрушава академичния модел: красотата вече може да бъде скандална, андрогинна, освободена като Сара Бернар, която превръща самата себе си в произведение на изкуството.
И през 20-и век, епохата на киното, фотографията и масовия образ, няколко жени си поделят ролята на абсолютен символ. Една от тях обаче не просто олицетворява красотата, а я превръща в културна революция. Това е френската актриса Брижит Бардо.
Брижит Бардо не е класическа красавица, а жива провокация - с руса коса, тежки клепачи и леко разтворени устни, тя носи поглед, в който съжителстват наивност и предизвикателство, сякаш винаги е едновременно тук и но и някъде другаде.
Тялото ѝ олицетворява небрежна походка, свободни жестове, естествена чувственост, която не се предлага, а просто съществува. Тя символизира свобода без оправдания и сексуалност без вина, съблазнява не чрез стратегия, а чрез отказ от поза и морална рамка.
Именно тази привидна достъпност я прави недостижима. Бардо не обещава принадлежност, не търси одобрение и не се стреми да бъде разбрана. В нея има нещо инстинктивно и животинско, което разклаща реда, плаши обществото и превръща красотата ѝ не в утеха, а в културен образ, роден от напрежението между желание и страх.
През 50-те години на миналия век преди сексуалната революция, преди френското течение в киното Нова вълна, преди феминизма - съществува образа на Брижит Бардо. Тя е сексът, тя е младостта и, най-важното, тя е модерността. Тя е неосъзнатата сила на духа на времето, която подтиква младите лъвове на киното, като Франсоа Трюфо, да се разбунтуват срещу стария ред.
Бардо е най-сензационният културен износ на Франция. Тя на практика е френските "Бийтълс" - освободена, безсрамно съблазнителна екранна сирена, която кара американските зрители да зяпат и преглъщат жадно в онази пуританска страна, където сексът на екрана все още не е нещо обичайно и където сексуалността трябва да бъде поднесена в скромен комедиен разтвор.
Брижит Бардо се ражда на 28 септември 1934 г. в заможно буржоазно семейство.
Баща ѝ е индустриалец. Майка ѝ записва Брижит на уроци по танци още като дете. През 1947 г. тя постъпва в Националната висша консерватория за музика и танц. В тийнейджърските си години Брижит започва да работи като модел за модни списания.
Нейният образ на корицата на списание Elle привлича вниманието на режисьора Роже Вадим. През 1952 г., годината, в която прави своя филмов дебют в Le Trou Normand на Жан Боайе, Вадим и Бардо се женят.
Роже Вадим, амбициозен млад режисьор, е впечатлен от Бардо и ловко оформя нейния публичен и екранен образ като еротично дете на природата - руса, чувствена и аморална.
Брижит прави своя зрелищен пробив през 1956 г., на 22-годишна възраст, в днес изглеждащата почти целомъдрена романтична комедия "И Бог създаде жената". Тя играе съкрушително желана русокоса жена, с тънка талия и характерната поклащаща се походка, символ на сексапила от 50-те години.
Нейният персонаж предизвиква самоунищожителната обсесия на всеки по-възрастен мъж - мотив, който се превръща в често повтарящ се в нейните филми и е желан от по-млади мъже, сред които е и младият Жан-Луи Трентинян, бъдещият ѝ любовник в реалния живот.
Филмът е режисиран от нейния съпруг по онова време, Роже Вадим, който контролира личния и професионалния ѝ живот.
До 1957 г. Бардо вече има романтична връзка със звездата на филма Жан-Луи Трентинян, което ѝ носи първите публикации в светските хроники като фатална жена и потенциална разбивачка на семейства (Трентинян е женен).
Същата година тя се развежда с Вадим. Две години по-късно се омъжва за актьора Жак Шарие, от когото има единственото си дете - Никола-Жак, роден през 1960 г.
Бардо работи и с много други кинорежисьори. Луи Мал я режисира във Vie Privée (Личен живот, 1961), където тя играе версия на самата себе си - център на истерична слава и воайорско обществено неодобрение, с безброй руси нейни двойници по улиците на Париж и съдба, насочена към мрачен сблъсък с медиите.
Но най-голямото покровителствено отношение идва от най-голямото име: Жан-Люк Годар. В Le Mépris (Презрението, 1963) тя играе Камий, красивата съпруга на проблемния сценарист, изигран от Мишел Пиколи.
Според много кинокритици, в Le Mépris голото тяло на Брижит Бардо е използвано като съзнателен коментар върху натиска на пазара и пошлия комерсиализъм, на който киното е подложено. Тоест то е като коментар върху натиска на продуцентите и пазарната логика, които изискват "повече тяло, повече секс", за да бъде филмът продаваем.
Самият Годар смята, че началната сцена с оголената Бардо е компромис, наложен отвън, и че той я включва съзнателно, почти демонстративно, за да разобличи търговския цинизъм на киноиндустрията.
Съвременната критика твърди, че филмът не просто критикува комерсиализацията, а я възпроизвежда. Тялото на Бардо е фрагментирано, оценявано, подлагано на поглед - не като субект, а като обект на анализ, желание и морално осъждане.
Бардо създава и някои наистина големи филми. La Vérité (Истината, 1960) на Анри-Жорж Клузо е вихрена съдебна драма, в която героинята ѝ е изправена пред съда по обвинение в убийство.
Ако защитата успее да докаже, че деянието не е било предумишлено, тя може да се възползва от френската клауза за престъпление от страст. В ретроспекции се разкрива нейният опустошен живот - бегълка, обсебена от мъже, които самите са обсебени от нея, полубездомна, плъзгаща се към проституция.
Героинята скандализира съда, като признава, че е чела провокативния роман "Мандарините" на Симон дьо Бовоар (която е почитателка на Бардо). Филмът е завладяващ и завършва с бурна, предизвикателна реч на Бардо, в която тя заклеймява лицемерието и жестокостта на морализаторското по-старо поколение.
През 60-те години Бардо развива и музикална кариера, издавайки албуми като Brigitte Bardot Sings (1960) и Special Bardot (1968).
Освен с киното и музиката, Бардо диктува попкултурата и чрез стила си. Изрусената ѝ руса коса, носена дълга и права или вдигната на кок с падащи кичури, както и предпочитанието ѝ към небрежни, прилепнали дрехи, поддържат образа ѝ актуален дълго след края на 60-те.
Актриси като Джейн Фонда и Джули Кристи я имитират, както и модели като Кейт Мос и Клаудия Шифър, които възприемат нейния секси, разрошен стил.
Кариерата ѝ включва филми като многопластовата драма Contempt (1963) на Годар, визуално впечатляващия и хумористичен Viva Maria! (1965) на Луи Мал с участието на Жана Моро и романтичната комедия Les Femmes (1969).
Тя играе и себе си в комедията Dear Brigitte (1965), където синът тийнейджър на университетски професор, изигран от Джими Стюарт, се среща с киноидола си. Красотата на Бардо е допълнително увековечена през 1970 г., когато образът ѝ е използван за прочутата френска скулптура Мариан.
Бардо се оттегля от киното през 1973 г. и се установява в Сен Тропе.
След многобройните филми, огромната слава и бурните връзки, които идват и си отиват, Брижит Бардо постепенно насочва живота си към една кауза, която се оказва най-голямата ѝ любов - защитата на животните, превърнала се в нейна лична мисия в живота ѝ.
През средата на 80-те основава фондация "Брижит Бардо" за благосъстояние и защита на животните. Нейната дейност допринася за забраната от Съвета на Европа върху вноса на тюленови кожи и за френската забрана на вноса на слонова кост.
Статутът на Бардо като глобална икона на красотата продължава да бъде подражаван от редица арт и модни институции.
Между временно Бардо прави редица остри изказвания за имиграцията и главно за мюсюлманската общност във Франция, които привличат вниманието на съдебните органи по закони срещу подбуждане към расова или религиозна омраза.
Именно за такива коментари тя е осъждана и глобявана многократно. В книгата си Le Carré de Pluton тя пише, че Франция е "отново завладяна от чужденци, особено мюсюлмани", за което получава глоба през 2000 г. от френски съд.
По-късно, през 2006 г. тя изпраща писмо до тогавашния министър на вътрешните работи (по-късно президент) Никола Саркози, в което критикува практиката на ритуално клане на овце по време на мюсюлмански празник. Това води до окончателно осъждане и глоба в размер на около 15 000 евро през 2008 г., като това е петото ѝ осъждане за подбуждане към омраза.
Правните случаи срещу нея са били водени на основание френски закони, които забраняват подстрекаване към расова или религиозна омраза, включително когато изявленията са насочени към религиозна група като мюсюлманите.
Но какво друго може да се очаква от една пламенна жена и то французойка, която колкото страстно играе ролите си и защитава животните, толкова ревностно отстоява това, което е истинско френско, а именно френската култура, която винаги е подтиквала към свобода на изразяване.
А като една жена, която е снимана гола, превърната е в секссимвол, със сигурност не би могло да ѝ хареса друга култура, която ограничава жените в облеклото им, начина им на живот и най-вече в свободата им, да налага своите ценности над тези на Франция - страна, която от векове е доказала сложната си, но всъщност проста истина - че животът се крие в красотата на това как един свободен човек живее.
Истината за Бардо е, че тя винаги е била истинска и свободна и няма значение на кой му харесва или не. Тя завинаги ще остане в историята като легенда и символ на това, че една красива жена може да отстоява себе си, може да е умна и може да има мнение.
Брижит Бардо остава фигура, която отказва да бъде сведена до едно значение. Тя е едновременно освобождаващ образ и тревожен симптом на славата, символ на модерността и неин яростен критик.
Киното я създава като мит, но не ѝ предлага убежище от собствената ѝ уязвимост, обществото я обожава, а после я наказва за това, че не иска да бъде негова проекция.
Между еротиката и наивността, между свободата и самоналоженото изгнание, Бардо остава лице на 20-и век. И ако "И Бог създаде жената" показва какво е истинската жена - неопитомена и свободна, то Бардо изживя тази история както никоя друга не би могла.
