В началото на XX век Британска Индия не е просто колония, а един от ключовите стълбове на Британската империя. Със своето население, суровини и стратегическо положение тя е жизненоважна за Лондон - факт, който личи най-ясно по време на световните войни. В Първата световна война над един милион индийци служат в британската армия, а във Втората техният брой надхвърля 2,5 милиона души - най-голямата доброволческа армия в историята. Индийски войници се бият в Северна Африка, Италия, Бирма и дори в Европа, с мълчаливото очакване, че лоялността и жертвите им ще бъдат възнаградени с политическо признание и самоуправление.
След 1945 г. това очакване вече не може да бъде игнорирано. Самата Великобритания излиза от войната икономически изтощена и политически разколебана, а Индия - социално напрегната и дълбоко политизирана. Именно в този момент антиколониалното движение достига точка, от която връщане назад няма.
Индийският национален конгрес и идеята за единна Индия
Индийският национален конгрес (ИНК), създаден още в края на XIX век, започва като умерена платформа за диалог с колониалната администрация, но през първата половина на XX век се превръща в масово национално движение. Под лидерството на Махатма Ганди политиката придобива морално измерение - ненасилието, гражданското неподчинение и символичните жестове правят борбата за независимост достъпна и разбираема за най-широките слоеве на обществото.
Джавахарлал Неру, интелектуалният архитект на бъдещата държава, вижда независима Индия като светска, модерна и социално ориентирана република, която трябва да надмогне религиозните разделения на колониалното минало. Но именно тук възниква напрежението: колкото по-масов става Конгресът, толкова по-осезаемо става доминирането на индуистките елити в него - реалност, която поражда дълбоко недоверие сред значителна част от мюсюлманската общност.
Мюсюлманската лига и логиката на страха
Мюсюлманската лига, водена от Мухаммад Али Джина, първоначално не настоява за разделяне, а за гаранции за политическо равноправие. С времето обаче страхът от маргинализация в бъдеща независима Индия, където мюсюлманите ще бъдат демографско малцинство, се превръща в централна политическа идея. Лахорската резолюция от 1940 г. формулира проекта за Пакистан - държава, която да осигури защита и автономия на мюсюлманите.
Така религията постепенно се превръща от културна идентичност в основа за държавност - избор, който ще се окаже съдбоносен и дълбоко противоречив.
Британското изтегляне и прибързаното разделяне
След Втората световна война Великобритания вече няма нито ресурс, нито политическа воля да води колониална война в Индия. Международната среда се променя, антиколониализмът набира сила, а мащабът на индийското движение прави военната репресия практически невъзможна. Лондон избира бързо изтегляне и разделяне - решение, което минимизира британските рискове, но оставя региона с неясни граници и нерешени конфликти.
През август 1947 г. Британска Индия е разделена на Индия и Пакистан. Границите са начертани прибързано, в лондонските кабинети без подготовка и без механизми за защита на населението. Следва една от най-големите хуманитарни катастрофи на XX век: около 15 милиона души са принудени да се преселят, а над един милион загиват в междуобщностно насилие. Независимостта идва, но е белязана от кръв и разселване.
Държави, родени от травма
След 1947 г. Индия и Пакистан започват съществуването си като дълбоко травматизирани общества. В Индия Неру и Конгресът се заемат със задачата да консолидират държава с огромно етническо, езиково и религиозно разнообразие. Федералната структура, светската конституция и силната централна власт са замислени като противоотрова срещу разпад.
Пакистан обаче стартира с вградено противоречие. Той е държава, разделена на две части - Западен и Източен Пакистан - без териториална връзка помежду им. Властта, армията и икономическите ресурси се концентрират в Запада, докато Изтокът, въпреки по-голямото си население, остава политически и икономически подчинен.
Кашмир - конфликт без край
Кашмир се превръща в най-острия символ на това разделение. Регионът има мюсюлманско мнозинство, но се присъединява към Индия - решение, което Пакистан оспорва още от самото начало. Следват войни, примирия и линия на контрол, която никога не се превръща в окончателна граница. За Индия Кашмир е въпрос на териториална цялост, за Пакистан - доказателство за несправедливостта на разделянето. С ядреното въоръжаване на двете държави конфликтът придобива глобално значение.
Китай, Хималаите и Далай Лама
На север Индия се сблъсква с друг нерешен проблем - отношенията с Китай. Хималайската граница никога не е ясно дефинирана в колониалния период, а китайската анексия на Тибет променя стратегическия баланс. Приемането на Далай Лама и тибетското правителство в изгнание от Индия е морален и хуманитарен жест, но за Пекин - политическо предизвикателство. Войната от 1962 г. и последвалите напрежения превръщат Хималаите във втори постоянен фронт на несигурност.
Разпадът на Пакистан и войната от 1971 г.
Истинският катаклизъм за Пакистан идва отвътре. Източен Пакистан е системно дискриминиран - езиково, икономически и политически. Изборите от 1970 г., спечелени убедително от бенгалската партия "Авами лиг", не са признати от военната хунта, което води до масови репресии. Насилието предизвиква бежанска вълна от милиони хора към Индия.
Индия първоначално поема хуманитарната тежест, но през декември 1971 г. се намесва военно. Войната е кратка, но решаваща: Пакистан капитулира, а Бангладеш се ражда като независима държава. За Пакистан това е дълбока национална травма; за Индия - окончателно утвърждаване като доминираща сила в Южна Азия.
Граници, които трябваше да бъдат поправяни
Дори след тези събития колониалното наследство продължава да тежи. Границата между Индия и Бангладеш остава една от най-абсурдните в света - с десетки анклави и ексклави, в които хора живеят десетилетия без гражданство и без държавна защита. Едва през 2015 г. двете държави успяват мирно да рационализират тази граница - късен, но показателен акт за това колко дълго траят последиците от прибързаното разделяне.
Историята на Индия, Пакистан и Бангладеш показва как краят на една империя може да създаде нови държави, но и трайни разломи. Разделянето от 1947 г., конфликтите в Кашмир, напрежението с Китай и разпадането на Пакистан оформят регион с почти два милиарда души, в който решенията от средата на XX век продължават да определят настоящето.
