Доктрината Монро е външнополитическа позиция на Съединените щати, която принципно се противопоставя на "външна намеса" в Западното полукълбо и третира опитите на външни сили да влияят върху политическите процеси в Америките като потенциално враждебни за сигурността на САЩ. В този смисъл тя се превръща в дълготраен ориентир на американската "голяма стратегия" - с различни интерпретации в различни епохи.
Кой е Джеймс Монро и защо възниква доктрината
Джеймс Монро е петият президент на САЩ (1817-1825), държавник с дипломатически опит и представител на поколението, което консолидира американската държавност след Войната за независимост. Доктрината е представена от Монро на 2 декември 1823 г. в годишното му послание към Конгреса (State of the Union). Важен детайл е, че самият документ е писан и структурно оформен в значителна степен от държавния секретар Джон Куинси Адамс, а названието "Доктрина Монро" се налага по-късно.
Причините за появата ѝ са конкретни и "ситуационни" за началото на XIX век:
Испанската колониална система в Америките се разпада; редица испански колонии вече са независими или близо до това, а въпросът е дали европейските монархии ще се опитат да възстановят стария ред.
В Европа след Наполеоновите войни се оформя реставрационна логика, която в американските възприятия създава риск от "ре-колонизация" или политическо покровителство над новите републики.
Налице е и конкретен непосредствен стимул: действията на Русия в северната част на Тихоокеанското крайбрежие (известни в американската дипломатическа кореспонденция като руския указ/претенции от началото на 1820-те), които подхранват американското желание да очертае принципни граници на "европейската експанзия" в Новия свят.
Фундаменталното послание на Монро е, че "Новият свят" и "Старият свят" следва да останат различни сфери на влияние: европейските държави не трябва да създават нови колонии или да се намесват в политическите дела на новите американски държави; срещу това САЩ обещават да не се намесват в европейските конфликти и да не атакуват съществуващи европейски колонии.
Първоначално прилагане и ролята на Великобритания
Ключов парадокс: през 1823 г. САЩ нямат достатъчно силен флот и армия, за да наложат доктрината като "твърд" режим на сигурност. Именно затова в първите десетилетия ефективността ѝ се подпира от съвпадение на интереси с Великобритания. Лондон има ясно търговско-стратегическо основание да не допуска европейска "реставрация" на испанската колониална система, защото това би ограничило достъпа му до пазарите на Латинска Америка. На практика Кралският флот е факторът, който в много случаи прави доктрината работеща в ранната ѝ фаза, макар и неформално.
Това обяснява защо Доктрината Монро е едновременно американска като декларация и атлантическа като ранна геополитическа реалност: тя се заявява във Вашингтон, но тежестта за възпиране на евентуални европейски експедиции е значителна степен в британските възможности.
От ограничителен принцип към инструмент на регионална политика
През XIX век доктрината не работи като "автоматична гаранция" за всички спорове в Западното полукълбо. С времето обаче, особено към края на XIX и началото на XX век, САЩ укрепват военноморската си мощ и институционалния си капацитет и започват да тълкуват доктрината по-активно: не само като "без нова колонизация", а и като право да се предотвратява разполагането на стратегически враждебни възможности от външни сили в региона. Това постепенно отваря пространство за интервенционизъм и за комбинация от дипломатически натиск, икономически инструменти и военна сила.
Паралелно с това през XX век се натрупва и друга линия: опити за мултилатерални и неинтервенционистки интерпретации, особено в духа на "Добросъседската политика" и по-късно чрез междудържавни механизми в Западното полукълбо (Организацията на американските държави е част от този институционален пейзаж).
Това означава, че Доктрината Монро не е "един текст, едно значение", а рамка, която периодично се пренаписва политически: от ограничение срещу Европа, през право на превенция на външни сили, до оправдаване на по-широки действия за регионална стабилност.
Южна Америка и военните режими през Студената война - механизмът без квалификации
В периода на Студената война САЩ разглеждат Западното полукълбо през призмата на стратегическото съперничество. В този контекст американската политика често включва подкрепа (политическа, разузнавателна, финансова или военна) към правителства и структури за сигурност в Латинска Америка, които са възприемани като противотежест на съветско влияние или на вътрешнополитически движения, оценявани като съвместими с него. В Южна Америка това съвпада с възхода на военни режими в редица държави и с трансгранично сътрудничество между служби за сигурност в региона.
Тук доктрината функционира не като юридическа "разпоредба", а като стратегически аргумент: Западното полукълбо не трябва да се превръща в плацдарм на външна сила.
Куба: изолация, ембарго и институционализиране на конфликта
Куба е пример, при който доктрината се "превежда" в дългосрочна политика на ограничаване. След революцията и последвалото сближаване на Хавана със СССР, Вашингтон поставя Куба в категорията на риск за регионалния баланс. Инструментите са известни: търговски ограничения, дипломатическа изолация и опити за колективни действия в рамките на панамерикански формати. През 1962 г., по време на Карибската (ракетна) криза, президентът Кенеди изрично свързва противопоставянето на разполагането на съветски ракети на Куба с логиката на Доктрината Монро - тоест с недопускането на външна велика сила да "разширява" стратегическите си възможности в Западното полукълбо.
Важно е да се види причинната верига на изолацията в "сухи" термини: национализации и промяна на геополитическата ориентация на Куба - тълкуване във Вашингтон като стратегическо "външно проникване" - ембаргов режим и политика на ограничаване, която става трайна част от американската регионална стратегия.
Никарагуа: индиректна конфронтация и прокси-война
В Никарагуа през 80-те години доктрината се проявява чрез индиректен модел: вместо пряка военна интервенция, САЩ подкрепят въоръжени и политически структури, насочени срещу сандинисткото правителство, в контекст на конкуренция със съветското влияние в региона. Дебатът в САЩ около законност, контрол и институционални граници на подобни операции става особено остър след разкритията за аферата "Иран-Контри", която показва как регионалната стратегия може да бъде водена и чрез непреки, секретни механизми.
От гледна точка на Доктрината Монро това е "адаптиран" инструментариум: целта е да се предотврати трайно позициониране на стратегически конкурент чрез съюзнически режим в региона, но средствата са прокси-структури, финансиране, разузнавателна подкрепа и дипломатически натиск.
Гренада: Кратка операция със стратегически сигнал
През 1983 г. САЩ предприемат военна операция в Гренада след вътрешнополитическа криза и промяна на властта, като публичните мотиви включват защита на американски граждани и стабилизиране на ситуацията. Операцията е кратка по време, но важна като сигнал за готовността на Вашингтон да използва сила в Карибския басейн при сценарий, в който се оценява, че се създава стратегически риск или вакуум. В ретроспективен прочит това се вписва в практиката на "полицейска" функция в близкото географско обкръжение, която някои американски администрации свързват с модернизираното тълкуване на доктрината.
Панама: Операция "Справедлива кауза" и въпросът за Панамския канал
Интервенцията в Панама през 1989 г. (Операция "Справедлива Кауза") е пример за висок интензитет и пряка смяна на режим чрез военна сила. Американската аргументация включва защита на граждани на САЩ, правоприлагане по обвинения срещу лидера Мануел Нориега и съображения за сигурността на Панамския канал. Операцията завършва с арест на Нориега и промяна на властта в Панама. В логиката на Доктрината Монро това е действие в "стратегическо сърце" на Западното полукълбо, където инфраструктура от глобално значение (каналът) се възприема като елемент от националната сигурност.
В първата седмица на Новата година САЩ ясно обявиха че възраждат Доктрината Монро и няма да допуска враждебни играчи в Западното полукълбо.
