Сред великите групи в света на траш метъла, легендарните Slayer имат славата на най-вярно придържащите се към жанра.
Ако разгледаме останалите от т. нар. "велика четворка" на траша, ще си припомним, че Anthrax в един момент завиват към рап метъл, Megadeth се отклоняват към подходящ за радиостанциите алтърнатив рок, а експериментите на Metallica са всеизвестни и едни ги обичат, а други ги ненавиждат.
Дори други траш гиганти като Testament са се увличали по баладите, а Exodus имат цял груув метъл албум.
Разбира се, експериментите са добри дошли и обогатяват творчеството на всяка група, а както се оказва, те не са чужди дори на Slayer.
Въпреки репутацията на калифорнийската банда като изключително стриктна и непоклатима в своя стил, тя има поне един изненадващ завой. Проблемът е, че той се оказва твърде спорен и разочарова много слушатели, а част от музикантите в самата група също не го помнят с добро.
В края на 90-те години на миналия век за четиримата от Slayer вече не е достатъчно да правят музиката, която ги е превърнала в звезди. Те имат нужда от нова посока във време, когато тежката музика е белязана от вълната на ню метъла.
Така се появява техният осми албум Diabolus in Musica, който се оказва нещо твърде различно и неочаквано.
Тогава хладната реакция към албума е обяснима, но четвърт век по-късно въпросът е дали все пак има нещо ценно в Diabolus in Musica или той заслужено е запомнен като един от най-слабите в каталога на Slayer.
Албумът се отличава с по-ниско настроени китари, по-модерни ритми и хип-хоп влияния при вокалите, а китаристът Кери Кинг признава, че това е най-малко любимото му издание в дискографията на бандата.
Повечето материал в Diabolus in Musica е написан от другия китарист Джеф Ханеман, а албумът е кръстен на музикален интервал, известен със своя дисонанс.
Трудно е да се каже защо изобщо Slayer решават да се съобразяват с някакви актуални тенденции, при положение, че не крият негативното си отношение към тях.
Специално Кери Кинг неведнъж е изразявал отегчението си от рока и метъла в края на 90-те, критикувайки формации като Korn и Pantera.
"Тогава въобще не ми се правеше каквато и да е музика, защото бях ядосан на музикалния бизнес и на музиката, която излизаше", спомня си Кинг.
Така почти цялата работа при композирането остава за Ханеман и макар че групата приема новата стилистична посока, реакциите на преданите им фенове не са никак възторжени.
Diabolus in Musica излиза през юни 1998 г. и продава впечатляващите 46 хил. копия през първата си седмица на пазара.
Дебютът в американските и британските класации също е обещаващ, а даже първоначалните оценки от музикалните критици са високи. Но скоро слушателите започват да поставят под въпрос новото звучене на Slayer и започва да се изяснява, че албумът няма да плени вярната фен база.
Колкото повече време минава, толкова повече се срива репутацията на Diabolus in Musica, а след време Кери Кинг дори го сравнява със спорния албум Turbo на Judas Priest.
В края на 80-те Judas опитват да последват модерните глем метъл тенденции и създават хита Turbo Lover, но цялостно този техен ход е посрещнат със смесени чувства.
Когато Slayer правят нещо подобно десетилетие по-късно, те бързо разбират, че са сбъркали.
Три години по-късно бандата издава God Hates Us All и в него се завръща към класическото си траш метъл звучене.
Но как звучи Diabolus in Musica от днешна гледна точка?
Няма как да кажем, че се доближава до най-добрата музика, която Slayer някога са правили. Но трудно можем да го поставим изцяло в графа "ню метъл", сравнявайки го с Limp Bizkit, Korn или други нашумели групи от онази ера.
Наистина в песни като Stain of Mind и Love to Hate се забелязват корени от ню метъла, а вокалите на Том Арая се заиграват с рапирането.
Но все пак не липсват и пищящите сола на Кинг, толкова характерни за Slayer, а песента Scum например си е типичен траш метъл без излишни отклонения.
Разгледан сам по себе си, Diabolus in Musica въобще не е лош албум и е много по-стойностен от издънките в дискографията на други велики групи. Той предизвиква критики предимно заради имиджа на Slayer като една от знаковите групи в траша.
Години по-късно Diabolus in Musica все пак има какво да предложи на ценителите, дори само защото представя до голяма степен забравен период от развитието на Slayer.
Макар че бандата обяви прекратяване на дейността си преди няколко години, впоследствие тя поднови своите концерти.
И през 2026 г. ще се появи на фестивал в Тексас, за да отбележи 40-ата годишнина от епохалния си албум Reign in Blood.
Така че още не сме видели и чули последното, което Slayer имат да ни предложат - но за жалост, големият Джеф Ханеман почина от цироза още през 2013 г.
