Симон Хосе Антонио де ла Сантисима Тринидад Боливар де ла Консепсион и Понте Паласиос и Бланко или просто Симон Боливар заема централно място в историята на Латинска Америка като една от най-ярките личности, живяли по времето на епохата на националноосвободителните движения на континента.
В началото на 19-и век той се утвърждава като водеща фигура в борбата срещу испанското колониално господство и се превръща в символ на стремежа към свобода и политическа независимост. Той получава прозвището "Освободителят" (El Libertador).
Боливар не само ръководи военни кампании, но и активно размишлява върху бъдещето на новоосвободените държави, търсейки устойчиви политически модели за управление.
Неговият живот обединява идеи на Просвещението, лична трагедия, военен гений и дълбоко разочарование от реалностите на властта. Между идеалите за свобода и необходимостта от силна държавна власт, Боливар се движи в постоянно напрежение, което оформя както успехите, така и неуспехите му.
Именно тази сложност превръща личността му в обект на противоречиви интерпретации и прави изследването на неговия живот и дело ключово за разбирането на процесите на независимост в Латинска Америка.
Освен това що се отнася до Венецуела като страна, която в момента е в центъра на политическите събития, то той е национален герой на Венецуела и е най-значимият символ на борбата за независимост от испанското колониално господство. Ръководи освобождението на страната и полага основите на венецуелската държавност в началото на 19-и век. Делото му го утвърждава не само като национален, но и като общолатиноамерикански освободител.
Роден е на 24 юли 1783 г. в Каракас, столицата на Генералното капитанство Венецуела. Той е най-малкият син на едно от най-богатите семейства в Южна Америка. Баща му умира, когато Симон е само на две години, и грижите за него преминават към майка му и нейния баща.
Той е отглеждан отделно от своите братя и сестри и, според обичаите на времето, за него се грижи Иполита - африканска домашна робиня. Иполита е най-близкото до родител, което Симон Боливар има в детството си. През 1792 г. майка му умира от туберкулоза, а на следващата година умира и дядо му. Попечителството над Симон преминава към неговия чичо Карлос, когото Симон ненавижда, защото вярва, че той се интересува единствено от семейното наследство.
Кои са родителите на бъдещия революционер?
По бащина линия Боливар произхожда от стар знатен креолски род, който притежава обширни земи, селскостопански имения, стада добитък и минни находища във Венецуела. Семейството Боливар разполага с голямо богатство, включващо градски имоти в Каракас, захарни и какаови плантации, както и медни мини, което го поставя сред най-влиятелните фамилии в колониалното общество.
Баща му, Хуан Висенте Боливар и Понте, заема високи обществени и военни длъжности и принадлежи към венецуелската аристокрация.
По майчина линия Боливар също произхожда от знатен и заможен произход. Майка му, Мария де ла Консепсион Паласиос и Бланко, произхожда от фамилията Паласиос - една от най-старите и престижни креолски фамилии в Каракас, тясно свързана с колониалния елит.
Чрез двата рода Боливар наследява не само значително материално богатство, но и социален статус, образование и достъп до политическите и интелектуалните кръгове на времето.
Знатният род на Симон Боливар води началото си от баските земи в Испания, откъдето неговите предци се преселват във Венецуела още през 16-и век. С течение на времето семейството се утвърждава като част от креолската аристокрация, съчетаваща испанско благородническо потекло с дълбоки корени в американските колонии.
Съответно според това си социално положение, Боливар има няколко частни учители, сред които и ексцентричен последовател на френския философ Жан-Жак Русо - Симон Родригес. Именно той възпитава впечатлителния Боливар в идеите на Просвещението, които по-късно дълбоко бележат неговото политическо мислене.
Когато Боливар е на шестнадесет години, той заминава за Испания, уж за да продължи образованието си, макар действията му да показват, че е много по-заинтересован да се приобщи към испанския кралски двор. Там той среща, влюбва се и се жени за Мария Тереса Родригес, дъщеря на роден в Каракас благородник. По време на тригодишния си престой в Мадрид Боливар започва да възприема испанската монархия като слаба и корумпирана. Освен това се чувства пренебрегнат заради своя креолски произход. Той се завръща у дома на деветнадесетгодишна възраст. Шест месеца след завръщането им в Каракас съпругата му умира от малария, а Боливар, макар да се радва на женска компания, никога повече не се жени.
Боливар отново се завръща в Европа. В Париж той поглъща с огромен ентусиазъм произведенията на Просвещението и с разочарование наблюдава все по-диктаторското управление на Наполеон I. Там среща и един от най-известните учени на своето време - Александър фон Хумболт, който току-що се е завърнал от продължително пътуване из Новия свят.
Хумболт е убеден, че независимостта на испанските колонии е неизбежна. В Париж Боливар, висок, строен, с тъмна коса, се присъединява и към масонска ложа, където среща радикали със сходни възгледи. След престоя си в Париж Боливар пътува до италианските земи, които по онова време все още не образуват единна държава, а са разделени на отделни княжества и републики. Боливар е дълбоко повлиян от революционните идеи и стремежа към национално освобождение, които витаят сред италианските патриотични кръгове, и този дух допълнително укрепва решимостта му да се посвети на борбата за независимост на Латинска Америка.
Това второ пътуване до Европа, което завършва през 1807 г., играе решаваща роля в превръщането на младия аристократ в пламенен революционер.
През 1807 г. Симон Боливар отплава на запад. Той прекарва шест месеца в Съединените щати, преди да пристигне във Венецуела. Среща се с много съмишленици, с които обсъжда възможни начини за постигане на независимост от Испания, и именно чрез тези контакти осъзнава, че е далеч по-радикален от повечето си съвременници.
През 1807 г. Наполеон нахлува в Испания, а Венецуела отхвърля френското управление чрез новото испанско правителство. След продължителни политически маневри и разпадането на няколко управления, Венецуела в крайна сметка е управлявана от Върховната хунта на Каракас, която отхвърля както френското управление, така и испанската регентска власт под контрола на Жозеф Бонапарт.
Хунтата ангажира Симон Боливар като дипломат и го изпраща във Великобритания, за да търси британска подкрепа за венецуелската независимост. Опитът обаче се проваля, тъй като Великобритания отказва конкретна помощ.
През 1811 г. Симон Боливар съдейства за създаването на Патриотичното общество - организация, посветена на постигането на венецуелска независимост. След интензивна кампания движението успява и на 5 юли Венецуела обявява независимост.
Декларацията води до война между републиканци и роялисти. Боливар играе важна роля във военните действия, но въпреки първоначалните успехи на републиканците, роялистите надделяват. Това се дължи отчасти на опустошително земетресение, което засяга предимно територии под републикански контрол.
Населението - както републиканско, така и роялистко - възприема бедствието като Божие наказание за обявяването на независимост. Републиканските сили капитулират и Боливар бяга в Каракас, където се укрива, за да избегне арест.
С помощта на приятели Симон Боливар успява да избяга от Венецуела и да се добере до Нова Гранада - съвременните Колумбия и Панама. Благодарение на високопоставени връзки той получава назначение като командир на гарнизон от 70 души в малък град. Нова Гранада е съюзник в борбата срещу Испания и Боливар получава разрешение да започне инвазия във Венецуела, което прави през 1813 г.
Армията му бързо преминава през страната и в рамките на шест месеца превзема Каракас. Боливар е провъзгласен за лидер на Втората венецуелска република. Успехите обаче са краткотрайни. Венецуела не е напълно обединена и е икономически опустошена. Много хора с различен етнически произход остават маргинализирани и отказват да подкрепят новото управление.
Боливар се изправя пред трудности от различни посоки - въстания и война.
Роялистка контраофанзива принуждава Симон Боливар отново да напусне Каракас и да избяга от страната. Той се завръща в Нова Гранада, където му е възложено да потуши бунтовната територия, определила се като свободна и независима държава Кундинамарка. Конфликтите в този период не се водят само между републиканци и роялисти, но и между поддръжниците на централизирано и федерално управление.
Кундинамарка подкрепя централизацията, докато Нова Гранада има федерална структура. Това създава идеологическа дилема за Боливар, който е привърженик на централизма. Той превзема столицата Богота, но сключва примирие с кундинамаркците, след което подава оставка от армията на Нова Гранада и заминава в изгнание в Ямайка.
След като оцелява при опит за убийство в Ямайка, Симон Боливар заминава за Хаити, където се среща с президента на страната Александър Петион. Двамата установяват приятелски отношения и Петион се съгласява да помогне на Боливар с финанси и оръжие при условие, че той освободи всички поробени хора във Венецуела.
Боливар приема условията и се връща в Ямайка, където се среща с републикански лидери, за да изготвят план. През 1816 г. той се завръща във Венецуела с армия и постига ограничени успехи, но през юли силите му са разбити и разпръснати, което го принуждава отново да се върне в Хаити. Други републикански части също се разпадат и настояват за неговото завръщане.
По време на изгнанието си Боливар насочва усилията си към спечелване на подкрепата на Великобритания и, за да убеди британската общественост в значението на свободата на испанските колонии, написва най-значимия документ в кариерата си - "Писмото от Ямайка" (Carta de Jamaica).
В него той очертава грандиозна визия, обхващаща територии от Чили и Аржентина до Мексико. Той не се обезсърчава от временните успехи на испанците. "Народ, който обича свободата, в крайна сметка ще бъде свободен", пише той. "Ние сме микрокосмос на човешкия род. Ние сме свят сам по себе си, затворен между два океана, млад в изкуствата и науките, но стар като човешкото общество. Ние не сме нито индианци, нито европейци, а частица от двете."
Той предлага конституционни републики из цяла Латинска Америка и за бившето Вицекралство Нова Гранада предвижда управление по британски модел - с наследствена горна камара, избираема долна камара и президент, избиран пожизнено. Именно последната идея остава най-спорният елемент от политическото му мислене.
Въз основа на по-трайните си успехи във Венецуела Симон Боливар решава да раздели военната си кампания. Оставяйки генералите си да довършат роялистите във Венецуела, той повежда 2000 войници към Нова Гранада и се съединява с републиканските съюзници отвъд границата.
След решителната победа в битката при Бояка Боливар и силите му постигат бърз успех. Роялистите напускат столицата Богота, което позволява на републиканците да завземат държавната хазна.
След това Боливар се завръща във Венецуела и предлага страната да се обедини с Нова Гранада. Предложението е прието и двете републики се сливат в една, а Боливар става президент. Така на 17 декември 1819 г. се ражда държавата Велика Колумбия.
Отделни бойни действия продължават до август 1823 г., когато последните роялистки сили са елиминирани. Значимо събитие в този период е битката при Карабобо на 18 юни 1821 г. Тя представлява решителна победа за Боливар и Велика Колумбия и, с помощта на британски доброволци (мнозина от които са участвали при Ватерло), нанася тежки загуби на роялистките войски.
Борбите на Симон Боливар почти го изправят срещу друга подобна фигура - аржентинският генерал Хосе де Сан Мартин, който освобождава Чили и Перу от испанска власт. Опасенията, че Сан Мартин ще присъедини Еквадор към Перу, карат Велика Колумбия да възложи на Боливар задачата да осигури територията за себе си.
Макар първоначално да постига ограничен успех, близкият приятел на Боливар - генерал Антонио Хосе де Сукре, командващ отделна армия, постига решителна победа над роялистите. Това отваря пътя за Боливар да убеди населението на Свободната провинция Гуаякил, независима държава, да се присъедини към Голяма Колумбия. Заедно с неотдавнашното присъединяване на Панама, този съюз изглежда най-добрият избор за жителите на Гуаякил.
Болен и обезсърчен, Сан Мартин се завръща у дома и се оттегля от политиката, оставяйки Еквадор да бъде анексиран от Велика Колумбия през 1822 г.
През 1823 г. перуанският конгрес, изтощен и разкъсван от вътрешни конфликти, моли Боливар да помогне за разрешаването на кризата. Перу е раздирано от борби между четири различни републикански фракции, както и от роялистки сили.
През 1824 г. роялистите превземат Лима, а перуанският конгрес провъзгласява Боливар за диктатор и му дава пълни правомощия да постигне победа. Боливар събира армия и побеждава роялистите в битката при Хунин на 6 август 1824 г., след което предава командването на Сукре.
Той от своя страна постига решителна победа в битката при Аякучо на 9 декември. Боливар и Сукре след това обсаждат последните роялистки укрепления. Крепостта Калао се съпротивлява до януари 1826 г.
През 1825 г. Боливар значително намалява активната си дейност и се посвещава основно на управлението на Перу. През 1826 г. Боливия обявява независимост и приема името на Боливар.
Страната го кани да стане неин президент и да напише конституцията ѝ. Той приема и двете. През 1830 г. Боливар подава оставка като президент на Боливия. Няколко месеца по-късно умира от туберкулоза на 47-годишна възраст.
Една от най-важните личности в живота на Симон Боливар е неговата спътница и любовница Мануела Саенс. Саенс е еквадорска революционерка, която активно участва в борбата за независимост чрез събиране на разузнавателна информация, разпространяване на прокламации и защита на правата на жените.
След като през 1822 г. напуска съпруга си, тя започва тясно политическо сътрудничество и лична връзка с Боливар, която продължава до смъртта му. През 1828 г. тя осуетява опит за покушение срещу него и му помага да се спаси, заради което Боливар я нарича "Освободителката на освободителя" (Libertadora del libertador), а днес тя е призната като една от малкото жени с ключова роля в латиноамериканските освободителни войни на 19-и век.
Животът и делото на Симон Боливар се открояват като едни от най-значимите и противоречиви явления в историята на Латинска Америка. Той съчетава в себе си ролите на революционер, държавник, мислител и военачалник, като във всяка от тях проявява както изключителна решителност, така и дълбоки вътрешни противоречия. Боливар води народите на Венецуела, Нова Гранада, Еквадор, Перу и Боливия към независимост, но едновременно с това остава разочарован от политическата нестабилност, разединението и неспособността на новите държави да запазят единство.
Неговите идеи за силна централна власт, пожизнено президентство и континентално обединение отразяват стремежа му към ред и устойчивост в общества, излезли от колониално подчинение и продължителни войни. Макар често обвиняван в авторитаризъм, Боливар остава воден от убеждението, че свободата не може да се запази без стабилна държава. Провалът на Голяма Колумбия и личното му оттегляне от властта подчертават трагизма на неговата съдба - освободител, който не успява да изгради траен политически ред.
