Досиетата CHR: Писмо до един изнасилвач
Неизвестната и до днес личност, носеща прякора The Golden State Killer, е един от най-бруталните престъпници на САЩ. През 70-те и 80-те години на ХХ век той изнасилва над 50 жени и убива 12 души в периода от 1979 г. До 1986 г.
Преди няколко години журналистката Мишел Макнамара започва свое собствено разследване в опит да разобличи убиеца. Убита е през април 2016 година. Преди смъртта си Макнамара пише книга, в която прави подробен обзор на случаите около престъпника, която е издадена от Harper Collins. Част от съдържанието на книгата е писмо, в което тя се обръща към The Golden State Killer.
Тук прилагаме писмото, в което подробно е обяснена историята.
„Ти имаше свой собствен подход. Беше като напор срещу ограда. Като течение, което отваря вратата към вътрешния двор. Миризмата на автършейв нахлуваща в спалнята в 3 сутринта. Острие, опряно в основата на врата. „Не мърдай, или ще те убия“. Техните цифрови системи за сигурност проблясваха кротко в нощта. Никой нямаше време да реагира. Още с пробуждането разбираха, че са под обсада. Телефонните кабели бяха прекъснати. Пушките бяха изпразнени от патроните. Шаблонът беше приготвен и вкаран в употреба. Ти действаше от периферията – като размазана маска и странен, пресеклив дъх. Побъркваше ги до каква степен си запознат с нещата. Ръцете ти достигаха до труднонамираеми ключове за лампи. Знаеше имена. Колко деца имат. Къде ходят. Предварителното планиране ти даваше решаваща преднина, защото когато жетвите ти се будеха от светлината на фенерче в мрака, ти беше непознат за тях, но те никога не бяха такива за теб.
Ускорен пулс. Пресъхнали устни. Физическото оставаше неразбрано. Ти беше като обувка с твърда подметка, едва дочута и усетена. Един пенис обтрит с бебешко олио обхванат от две ръце. „Направи го добре“. Никой не виждаше лицето ти. Никой не усещаше цялата тежест на тялото ти. Със завързани очи, жертвите ти разчитаха на обонянието и слуха си. Талк на прах. Дъх на канела. Звук от завеси. Разкопчаване на цип. Монети, падащи на пода. Скимтене, плач. „О, мамо“. Кратък поглед върху сини кожени обувки за тенис.
Лаят на кучета, изчезващ в неясни посоки.
Ти беше онова, което оставяше след себе си: 10 сантиметров разрез в мрежата на прозореца на ранчото в Монклер, Сан Рамон. Брадва със зелена дръжка върху живия плет. Корда, висяща от клона на бреза. Пяна върху празна бутилка от ликьор в задния двор. Неясни петна от синя боя. Посинялата ръка на момиче, изтръгната преди часове. Очертанията на метален лост в прахта.
Осем смазани черепа.
Ти беше воайор. Търпелив наблюдател на навици и ежедневия. Първата нощ, когато съпругът работеше, идваше твоят ред. Намериха отпечатъци от обувки на 4 до 7 дена под прозореца на банята в дома в Торнууд, Сакраменто. Полицаите отбелязаха, че ако си наблюдавал от там, е можело да виждаш спалнята на жертвата. „Чукай ме, както чукаш стареца си“. Изсъска ти сякаш знаеше как той го прави. Сложи високи токчета на едно от момичетата – нещо, което тя е правела с гаджето си. Открадна чифт бикини за спомен. Преследваше ги със своето фенерче и повтарящи се фрази, сякаш си едновременно режисьор и главен актьор във филм, прожектиращ се в главата ти.
Почти всяка жертва описва една и съща сцена: период, в който са усещали, че се връщаш след претърсване на друга част на къщата. Без думи. Без движения. Но те са знаели, че си там, могли са да си представят безжизнения поглед идващ от двата процепа в маската ти. След дълго време, в което е нямало нито звук, тя си е помисляла: „Отиде си“. Издишване, в мига в който върха на ножа се плъзга по продължение на белега по тялото й.
Фантазиите ти носеха адреналин. Въображението ти компенсираше липсата на реални преживявания. Това притъпяваше недостатъците ти. Една от жертвите се опита да приложи обратния метод и прошепна: „Добър си“. Тогава ти, поразен, скочи от нея. Имиджът ти на грубиян изглеждаше очевидно не проработи. Шепотът през стиснатите ти зъби се разклати. Друга жертва описа на полицията как за кратко си хванал лявата й гърда… „сякаш беше дръжка на врата“.
„О, не е ли хубаво?“ попита едно от момичетата по време на изнасилване, опрял нож в гърлото й, докато тя не се съгласи.
Фантазиите ти бяха опасни, но полицията никога не те залавяше. Всяко разследване на толкова опасен престъпник е надбягване, в което ти винаги водеше. Беше разумен. Знаеше, че трябва да паркираш извън полицейския периметър, между две къщи или на някой паркинг, за да избегнеш подозрение. Правеше малки дупки в мрежите на вратите, използваше инструмент за разбиване на ключалки и влизаше, докато жертвите спяха. Изключваше електричеството, за да чуеш, ако някой дойде. Оставяше задните врати отворени и пренареждаше мебелите в задния двор, за да можеш да избягаш в права линия. Успяваше да се измъкнеш от агента на ФБР. Понякога скачаше по покривите. В Данвил, на 6 юли 1979 г., едно от кучетата на полицаите реагира толкова силно на миризмата в бръшляна – стана ясно, че си минал оттам преди броени секунди.
Един съсед видял как бягаш от едно от местопрестъплението. Излязъл си от къщата по същия начин, по който си влязъл. Без панталони.
Хеликоптери. Затворени улици. Граждански патрули. Хипнотизатори. Медиуми. Нищо.
Ти оставаше миризма и отпечатък от обувки. Детективите проследяваха и двете. Следите ги отвеждаха нанякъде. Отвеждаха ги всъщност наникъде.
Отвеждаха в тъмнината.
Дълго време имаше преднина. Походката ти движеше нещата. По петите ти са полицаите. Най-лошият период от живота ти е записан с грозен шрифт от сънлив служител на реда. Има правописни грешки. Разследващите набират всякакви телефонни номера. Когато никой не си е вкъщи, телефонът просто продължава да звъни. Ако искат да сверят информация с някой стар случай, се налага да ровят из папките. Старата пишеща машина прави хаотични дупки в хартията. Различни заподозрени отпадат, заради алибитата на майките им. Накрая докладът за случая е е сложен в кутия и пратен в някоя стая. Вратата се затваря. Листата пожълтяват и започва изпаряването на паметта.
Ти печелиш състезанието. Вкъщи си си; можеш да го усетиш. Жертвите замлъкват. Самочувствието им е смазано. Вече имат фобии и се страхуват от спомените си. Разводът и наркотиците стават техни спътници. Новите доказателства се изхвърлят поради липса на място. Каквото и да се е случило, то е погребано, неподвижно, като монета на дъното на басейн. Жертвите правят, каквото могат, за да продължат.
Както и ти.
Но нещата излизат извън контрол. Сценарият се повтаря и изисква все по-екстремни случки. Три години на сцени и шепоти вече не бяха достатъчни. Ти се отдаде на по-мрачните си импулси. Всичките жени, които уби бяха красиви. Някои имаха сложен любовен живот. За теб, сигурна съм, те бяха „курви“.
Сега правилата бяха други. Преди знаеше, че имаш най-много 15 минути да напуснеш квартала, след като жените са оставени вцепенени в спалните си. Когато излезе от дома на Лиман и Шарлийн Смит във Вентура, на 13 март 1980 г., знаеше, че няма за къде да бързаш. Телата им няма да бъдат открити в следващите три дена.
Дърво. Лост. Гаечен ключ. Убиваш жертвите си с предмети от домовете им – необичайни, може би, но все пак винаги си имал навика да полудяваш от много малко.
Три от скиците, които ФБР успява да направи, на предполагаемия престъпник
И после, след 4 май 1986 година, изчезна. Някои мислят, че си умрял. Или влязъл в затвора. Не и аз.
Мисля, че си се отказвал, когато светът започна да се променя. Годините би трябвало да са го показали. Тестостеронът, някога в изобилие, сега е в недостиг. Истината е, че спомените избледняват. Хартията се разлага. Но технологията се усъвършенства.
Отказа се, когато погледна назад и видя как опонентите ти те настигат.
Ти печелиш състезанието. Ти беше наблюдателят с власт, който никога не беше наблюдаван. Първата спънка за теб дойде на 10 септември 1984 г. – Алек Джефри откри профила на ДНК молекулата. Другата дойде през 1989 година с Тим Бернерс-Лий и Интернет. Хора, които не бяха наясно кой си и какви са престъпленията ти, започваха да създават алгоритми, които да помогнат в залавянето ти. През 1998 г., със създаването на Google, всичките папки бяха извадени, документите сканирани и разпространени. Светът напредваше с връзката и скоростта. Смартфони. Технология за разпознаване на текст. Интерактивни карти. Фамилна ДНК.
Виждала съм снимки на отпечатъците ти от обувки, които си оставил в калта под прозореца на спалнята на тийнейджърка в Кармайкъл на 17 юли 1976 – времето, когато воайорите са нямали избор освен да физически да застанат на прозорците. Но твоите подходи вече нямат стойност. Уменията ти не са актуални. Нещата се обърнаха. Виртуални прозорци сега се отварят към теб. Ти, наблюдателят, си застаряваща, тромава мишена на техните мерници.
Маската вече няма да ти помогне.
Телефонът на една от жертвите звъни 24 години след изнасилването. „Искаш ли да си поиграем?“, прошепва мъжът. Това си бил ти, убедена е тя. Играл си го носталгично, като футболист с артрит, който гледа старите си записи на видеокасета. „Помниш ли когато си поиграхме?“ Представям си как си набрал номера, сам, в малка, тъмна стая, седейки на ръба на двойното легло, с единственото останало оръжие в арсенала ти – да съживиш спомена, да предизвикаш ужас с гласа си.
Ден по-късно ще чуеш кола да спира на тротоара, двигателят угасва. Ще чуеш стъпки, които вървят към входната врата. Както направиха с Едуард Уейн Едуардс девет години след като уби Тимъти Хек и Кели Дрю в Съливан, Уисконсин. Както направиха и с Кенет Лий Хикс, 30 години след като уби Лори Билингзли в Алоха, Орегон.
На вратата се звъни.
Няма отворени странични врати. Вече си стар да прескачаш огради. Поеми един от твоите учестени дъхове. Стисни зъби. Приближи се бавно към настоятелния звънец.
Това е краят ти.
„Ще замълчиш завинаги, а аз ще изчезна в тъмнината“ беше заплашил една от жертвите си.
Отвори вратата. Покажи ни лицето си.
Излез на светло.
