Шестнайсти век се характеризира с ожесточено съперничество между християнските държави в Европа и Османската империя за контрол над Средиземно море.
След превземането на Константинопол и последвалото разширяване на османското влияние, Османската империя постепенно се утвърждава като доминираща военна и морска сила в региона.
В този контекст остров Малта придобива ключово стратегическо значение, тъй като се превръща в една от последните големи християнски крепости по пътя на османската експанзия към Западното Средиземноморие.
Обсадата на Малта през 1565 г. представлява ключов военен сблъсък между рицарите хоспиталиери и Османската империя, водена от султан Сюлейман Великолепни.
Обсадата се счита за едно от най-кръвопролитните събития в историята на Средиземноморието, но също така допринася за упадъка на възприятието за непобедимата османска армия.
След падането на кръстоносните владения в Светите земи рицарите хоспиталиери се установяват на остров Родос, откъдето в продължение на десетилетия нападат османски и мюсюлмански кораби в Източното Средиземноморие. Това ги превръща в сериозна заплаха за османската търговия и морско влияние. През 1522 г. султан Сюлейман Великолепни обсажда Родос и след тежки сражения принуждава рицарите да напуснат острова.
Няколко години по-късно те получават Малта от императора на Свещената римска империя Карл V и постепенно превръщат сравнително слабо населения остров в силно укрепена военна база. Оттам рицарите продължават нападенията срещу османски кораби и корсари, сред които е и Тургут Реис - един от най-известните османски адмирали и корсари. Разположението на Малта в близост до самия център на Средиземно море превръща острова в стратегическа цел за Османската империя, тъй като евентуалното му превземане би улеснило османския контрол над морските пътища и би отворило пътя към други европейски територии в региона.
Така конфликтът между Тургут Реис и Малтийските рицари постепенно се превръща в ожесточено съперничество.
През 1551 г. Тургут Реис и Синан паша, друг високопоставен османски адмирал, предприемат първото голямо османско нападение срещу Малта. Въпреки значителното числено превъзходство и силния флот, османците не успяват да превземат добре укрепените позиции на рицарите хоспиталиери.
След неуспеха си те насочват силите си към близкия остров Гозо, който е по-слабо защитен. Османците успяват бързо да превземат острова, опустошават селищата и отвеждат хиляди местни жители в робство - събитие, което засилва страха в Малта от ново и още по-мащабно османско нашествие.
След тези събития остров Малта очаква ново неизбежно нападение от Османската империя и затова Великият магистър на рицарите Хуан де Хомедес нарежда укрепването на форт Сент Анджело на острова, както и изграждането на два нови форта, наречени "Сент Микаел" и "Сент Елмо".
Следващите години в Малта преминават сравнително спокойно, но продължаващите битки за контрол над Средиземно море не стихват.
Османците се нуждаят от близо пет години, за да организират нападението, като според историците една от причините за това е огромният мащаб на експедицията - около 180 кораба и между 40 000 и 50 000 войници.
Османската армада достига бреговете на Малта през май 1565 г. и хвърля котва при пристанището Марсашлок, близо до форт "Сент Елмо" и в близост до Голямо пристанище.
Командири са османският адмирал Пияле паша, подкрепян от берберския корсар и адмирал Тургут Реис, както и великият везир Къзъл Ахмедли Мустафа Паша, който води сухопътната армия на султан Сюлейман.
Съперничеството между Пияле и Мустафа прераства в открито разногласие още с началото на инвазията.
Мустафа предпочита първо да превземе столицата Мдина, а след това да предприеме сухопътно нападение срещу крайбрежните фортове.
Адмирал Пияле обаче настоява първо да бъдат превзети фортовете чрез тежък артилерийски обстрел и успява да убеди Мустафа, че планът му може да бъде осъществен бързо.
Решението обаче се оказва сериозна грешка, защото Великият магистър на малтийския орден Жан дьо ла Валет залага именно на това османците първо да нападнат "Сент Елмо" и премества тежката си артилерия във форта.
За разочарование на Мустафа превземането на крепостта отнема няколко седмици и той е принуден да държи армията си в бездействие, докато оръдията вършат своята работа. В крайна сметка фортът е превърнат в руини и османците щурмуват позициите, убивайки почти всички защитници, но също така понасят много тежки загуби от артилерията на крепостта. Сред загиналите е и адмирал Тургут.
Мустафа поема инициативата и нарежда настъпление, като прехвърля войските си далеч от Голямото пристанище, за да избегне тежката артилерия на форт "Сент Анджело", и атакува форт "Сент Микаел" на полуостров Сенглеа.
Добре координираното нападение по море и суша е отблъснато, а османците отново понасят тежки загуби. Те са подложени на един от най-интензивните продължителни артилерийски обстрели, които светът дотогава е виждал.
В крайна сметка през август е нареден пълен щурм и османците са на прага на успеха, когато при дръзка маневра малка група рицари атакува османския лагер.
Решавайки, че рицарите са получили испански подкрепления, Мустафа се оттегля и преимуществото е изгубено. До края на август, след поредица от скъпоструващи атаки, Мустафа се опитва да пробие с обсадни кули, но всеки път те са унищожавани.
Докато Мустафа се подготвя за продължителна обсада, пристига новината, че християнски подкрепления са дебаркирали в северната част на острова. Мустафа се изтегля, но силите се сблъскват и по-малко от половината от османската армия успява да се качи обратно на корабите.
Инвазията се проваля, а малтийците печелят възхищението на християнска Европа и получават средства за изграждането на по-силна отбрана. По време на обсадата загиват хиляди малтийски цивилни, което допълнително увеличава броя на жертвите.
За османците това представлява най-тежкото им поражение за повече от век и дава надежда на християнска Европа, че турската експанзия може да бъде спряна.
Мустафа и Пияле успяват да избегнат гнева на султана. Първият постепенно изпада в забрава, докато вторият отново командва при анексирането на Хиос през 1566 г. и завладяването на Кипър през 1570 г.
Междувременно, след като се заклева лично да поведе нова атака срещу Малта, султан Сюлейман умира по време на поход в Унгария през 1566 г. Отрупан с почести, Ла Валет живее още две години, през които започва изграждането на новата столица на Малта зад крепостта "Сент Елмо", като я нарича Валета на свое име.
Рицарите хоспиталиери продължават да управляват Малта до прогонването им от Наполеон I през 1798 г., след което се преместват в Рим, където орденът съществува и до днес и продължава благотворителната си дейност.
Под британско управление Малта героично устоява на още една опустошителна атака, този път от германските бомбардировки по време на Втората световна война, а през 1974 г. става независима република.
Обсадата на Малта през 1565 г. остава едно от най-значимите събития в историята на Средиземноморието и в противопоставянето между християнска Европа и Османската империя. Въпреки огромното числено превъзходство на османските сили, рицарите хоспиталиери и жителите на Малта успяват да организират успешна отбрана, която спира османското настъпление в региона.
Победата на защитниците не само укрепва позициите на Малта като важна стратегическа крепост, но и вдъхва надежда на европейските държави, че османската експанзия може да бъде отблъсната и победена.
Събитията от обсадата оказват дълготрайно влияние върху политическото и военното развитие на Средиземноморието и остават символ на устойчивост, саможертва и решителност в условията на продължителен военен конфликт.
