Телевизор 1964-та
Ходих вчера в поликлиниката за един преглед, пише Николай Крижитски. Подминах три надвикващи се глухи бабки и седнах на пейката. Мой съсед бе един дремещ дядо. С дългата си бяла брада би минал за Дядо Коледа.
От кабинета се показа сестрата:
– Вие момче, коя година на раждане бяхте, че забравих да питам?
Казвам й – 1964-ма.
Медсестрата обеща да ме извика.
Точно тук Дядо Коледа се поразмърда и промърмори:
– 1964 година! Какво време беше! …..Ама как си лети времето, а…?
Аз го питам:
– А какво точно през 64-та година….?
Дядото се понамести удобно на пейката и досущ, като първоразряден фокусник, незнайно откъде измъкна един очукан бастун, на който подпря удобно едрите си длани. Настана тишина от страната на трите бабки. Явно наостриха ушички за да чуят за 1964-та.
– Беше грандиозна година – започна разказа си дядото – В института работихме над първия ми проект – по създаването на български цветен телевизор. Скоро ме викнаха в ЦК на Партията и ми поставиха задача:
„В юбилейната двадесета година от 9-то септемврийската Победа, вие другарю директор и екипа ви, трябва да направите 50 броя юбилейни цветни телевизори. Трябват ни за техническо изложение. Ще бъде на Запад. Това трябва да са най-хубавите, най-модерните и най-красивите в света цветни телевизори. Трябва да им подсигурите и Пожизнена Гаранция. Условието е, че трябва да са направени само от български или в най-лошия случай с помощни съветски части. С другарите от Съюза ще ви подсигурим всичко. А след два месеца лично ще пътувате с контейнер за Канада, на едно голямо международно, търговско изложение. Имаме вече купувачи, някои от тях са оставили и капаро. Това е. Часовника цъка, желаем успех!“.
Излязох от кабинета отчаян. Направо ми идеше да се самоубия. Някак ….да скоча под някой трамвай. Задачата, е меко казано нереална. …Ние тепърва разработвахме….. а пък за това условие с „Пожизнена Гаранция“…..Изобщо не исках да мисля, толкова беше абсурдно.
Сестрата се показа от кабинета и както квачката прибира пиленцата си, подкара две от бабите към кабинета. Изглежда, ще изпуснат историята за българските цветни телевизори от 1964-та.
– Ммм, започнахме един почти денонощен труд – продължи разказа си бившия инженер – и за да стане по-бързо, като начало закупихме (почти нелегално) един голям френски телевизор. Искахме да видим какви чаркове са се сетили да сложат вътре, какъв е размера им, защо и с какво са по различни от нашите. Пък и за да може да заменим всички френски чапкалъци с аналогични наши агрегати. Така си мислехме,щяхме да окрадем франсетата. Но, по чертежи е едно, а наяве друго. По наличност на частите в лабораторията плюс склада – нашия нов телевизор излизаше, че ще трябва да има кутия с размерите на малък автобус. А не трябваше. Партията нямаше да ни позволи. После, като че ли напипахме верния път, но все не успявахме да натъпчем всички аналогични наши и руски чаркове във френската кутия. Времето си минаваше, драскахме по чертежите, късахме ги, карахме се, крояхме нови схеми. Но резултата беше отчайващ. Косата ми побеля, часовника цъкаше, нямаше да успеем.
В ЦК ни викаха още два пъти. Притискаха ни. Крещяха, как не ни е срам, коскуджам инженери…? „Ние вече сме обещали на чуждестранните си партньори, че ще с явим там с 50 бройки и вече е късно да се откажем. Вие некадърници с некадърниците, ни карате сега да се изложим! Ама няма да стане! Какви инженери сте, един кокошкарник не можете да сглобите, камо ли телевизор да направите!!! Но, вече сме планирали и резервирали кораб до Канада, няма да го отлагаме. Ако трябва – си занесете лабораторията на кораба и там всичките измишльотини си ги довършете. Сглобявайте в движение,направете ги най-накрая тия пусти телевизори! Ако не успеете – оставяте си партийните билетчета на масата и Сбогом Партийо! Имате още една седмица. Довиждане“. Беше смазващо.
Денем и нощем сглобявахме 50-те чудеса на българо-съветското телевизоростроене. Но, не беше една беля – след пробите, поне двадесет от тях не искаха да се включват вообще. А на два кинескопа след половин час работа им се губеха цветовете.
Дойде време да тръгваме. Ужасът напираше в душата ми. Качихме всичко на влак, после пренатоварихме всичките готови бръкми ведно с резервните части на кораб. Продължихме да сглобяваме на специално направено за нас място.
Ооо, ужас! След транспортирането, повечето от работещите телевизионни кутии изобщо нямаха червен или син цвят. Светеха си в зелено. Имаше вече и няколко с безвъзвратно изгорели кинескопи. Имахме си за подмяна. А един телевизор с изцяло български части дори замалко не подпали цялата лаборатория и халето. Мислех си, че наистина трябва да изгорим и потънем. Това ще е най-удобния вариант и всичката ни мъка да свърши веднъж завинаги.
На другия ден пристигахме, а аз лежах полупиян и отчаян в тясната каюта, гледах в тавана.Събирах кураж, но нямах сили да грабна слушалката от стаичката на радиста и честно да съобщя на партийното ръководство: “Извинете, но не работят телевизорите. Нищо не може да се направи…“
Или пък не, по-доре е да им пратя телеграма: «Нашите телевизори се повредиха. Тук е много е влажно. Не работят. Тчк“.
Или „тчк. SOS.SOS.SOS. тчк“
Изведнъж, някойтропа на вратата.Капитана ме викал в неговата каюта.
Влизам с разтуптяно сърце, а той говори по телефона. Директно запушва с длан слушалката и ми предава следното: “Със София говоря, задават ти въпрос: „Вие можете ли да направите поне един работоспособен телевизор с френски детайли отвътре?“
Отговарям, че можем, но нали условието в задачата беше – само от български детайли, в краен случай подлатен с руски…..
От София крещят в ухото на капитана: “Не е негова работа! Да сглоби един телевизор, задръжте го на кораба. Останалите недодялки ги поместете в един празен контейнер и го товарете за изложението. Само тия глупави телевизори да имат еднакъв вид и вида им да е търговски….ясно ли е?!“
Ясно е.
На всички ни олекна малко. Все пак, май отървахме частично кожите.
И така, в последната нощ красиво упаковахме 49 от нашите «гробници». С ужас размишлявахме за хората, които вече ги бяха капарирали или купили, при това в чуждестранна валута. Назряваше международен скандал….
Сутринта пристигнахме. Започнаха да разтоварват кораба. Ние висяхме мълчаливо на палубата и пушехме цигара след цигара.
Дойде ред и на нашия контейнер, пълен с неработещи чудеса на техниката. Боклуци в красива опаковка. Крана вдигна контейнера високо високо високо и го понесе към пристанището. И изведнъж……контейнера се скъса и падна с кански грохот. Височината бе горе-долу от триетажна сграда.
Край!….
И Ура!!!
Как ни провървя! Подарък от съдбата! Не може да бъде!
……….Ръководството на канадския док дълго ни се извиняваше. И заверяваше, че такова нещо им се случвало за пръв път от тридесет и нещо години експлоатация на такъв тип кранове….Скандал. Аташето мрачно мълчеше, бръкнал в джобовете на тъмния си шлифер. Ние също бяхме мрачни, но отвътре ликувахме. Краниста, горкия стоеше мирно и гледаше върховете на обувките си.
Западните застрахователи изплатиха огромна, огромна премия за гибелта на „уникалния български товар“. Пред купувачите бяхме с чисти ръце и невинни очи. За изложбата все пак доставихме единствения перфектно работещ телевизор, който запазихме на кораба. Макар и с френски детайли, сглобен и разглобен многократно от нашите умели ръчички – той си работеше перфектно. Ирония на съдбата – единствения готов и работоспособен телевизор, отново не беше български или съветски. Западно влияние.
Като се върнахме в България, не ни се караха особено.
Всъщност това ми се стори доста странно. Съмнения за театрална постановка? Сетих за един мой състудент, който след някакъ встаж отиде да работи в едно странно предприятие .Вероятно под прикритието на дейност, свързана с Държавна Сигурност. Тайни работи, но се сетих, че може да го поразпитам. Още вечерта намерих телефона в едни стар тефтер. Обадих му се и разказах историята от игла до конец.
Той помълча, помълча и после ми каза:
– Виж какво, подробности аз не знам. Но, мога да те уверя в едно единствено нещо: бас държа, пък и бъди сигурен, че краниста на въпросния док след този «инцидент» дълго ще може да живее в разточителство и охолство. Тъй да знаеш. За такива работи нашето разузнаване плаща доста щедро…“
– Онемях тогава – каза стареца и стова май разказа му приключи. Исках да го питам за още нещо, но сестрата изведе двете бабки от кабинета и извика по име инженера. Той се вдигна бодро от пейката и минавайки покрай мен ми намигна. „Момче, с техниката трябва да се внимава!“ – каза, прекрачвайки вратата на кабинета и пак ми намигна.
Такива значи телевизори са сглобявали нашите инженери през 1964 година….
