Разказ за Колебание и Смелост

Ивона Христова

Един ден го почувствах: имах нужда от промяна. Огледах се – мястото до болка го познавах. Не беше лошо, но ми беше дотегнало от плясъка на гълъбовите крила и тихото гукане на гугутките. Определено исках да чуя нещо различно от това. Другите все разправяха ужасени за зловещото гарваново грачене и за звънливата песен на славея. Какви ли бяха тези птици? Исках да ги чуя, да ги видя!

Взех каквото можех да побера в един стар вехт куфар. Неща, които са ми нужни – малко дрехи и храна, но и някои ценни – няколко тома книги, тефтер и химикалка, снимка на дома. Много неща оставих – снимки на бивши съученици, учебници по геометрия, плюшени играчки, които и без това от години събираха нездравословен прах.

За пътуването си облякох най-хубавата рокля. Когато застанах на прага на ул. „Моя стар живот“ 18 усещах само едно – усещах края. Края на един период, на една ера. Всичко оставаше зад мен под формата на спомен. Чао, гълъб. Отивах да намеря моя гарван или славей.

Улицата „Моя стар живот“ беше малка, тясна и уютна част от огромния град. Нашият град се казва Животът. Той е голям, дори най-големият: колкото да побере всички души. Хората говорят, че има множество булеварди, улици, малки улички, дори алеи и прашни пътечки. Но аз самата никога не съм ги виждала – някои са невидими за мен, други са прекалено далече. Някои са тъмни и страшни, други прекалено сиви и скучни. Последните ги наричам „моногамни“ – като някой тръгне да минава по тази уличка я обикаля стотици пъти преди да я напусне. Що за скука!

Всичко това го виждам бегло, с периферията на очите ми. Нашият град няма карта и ще ви обясня защо. Градоначалникът, майор Съдба, има отговорната задача още при раждането на някоя душа да й осигури място в Живота. Интересното тук е, че често само майорът знае точното място. Чувала съм, че много души обикалят с години в чуждите квартали преди да открият своя – и чак след това търсят и своята улица. Какво ли има там, това се чудя и аз.

В Живота зависимостта от поколенията е неизбежна: така че ти започваш своя път от където родителите ти те поставят – от където се раждаш. Дали майор Съдба им подсказва, не бих могла да знам. В началото мама и тате ме водеха по улиците – рядко виждах някоя преди да чуя звънчето на входа – звънчето на промяната. Случваше се понякога буквално да ме хвърлят някъде и да ми махат ентусиазирано от другата страна. Казваха ми, че това са „нещата от живота“.

Докато растях чувах, че когато родителите изоставяли някоя душа и не знаели накъде да тръгнат, вече порасналите души пътуват с влак в търсене на тяхното място. Казваха, че отвеждал на непознати места, които не би открил сам; не би ги видял по телевизията; не би прочел за тях в книгите. Влакът стигал до места, за които не просто не си чувал – не си и мечтал!

Никога не бях пътувала с влак – но сметнах че е време. Та събрах си багажа и тръгнах по познатите улици. Къде можех да намеря този влак? Оглеждах се, крачех, връщах се. Започнах да тичам, да се въртя като пумпал сред сградите! Изведнъж се почувствах измамена и безсилна – и сълзи напълниха очите ми. Стиснах силно клепачите си, зъбите си и си повтарях гневно „Къде е този влак?“ Когато се успокоих и отново отворих очи не бях при Стария живот! Огледах се – намирах се на гара „Промяната“.

Значи това била първата спирка към Нов живот. Трудно мога да ви опиша обстановката там. Беше някак до болка банална и коренно различна от всичко, което съм виждала до сега. Толкова еднаква, че всички думи, с които бих я определила ще ги намерите по-горе в разказа. Но и толкова непозната, че и думите, които й принадлежат бяха непонятни за моя речник.

Едно конкретно нещо веднага ми направи впечатление. Една двойка момче и момиче чакаха своя влак недалеч от мен. Момичето привлече погледа ми – по-точно тя бе млада жена. Беше бледа – кожата й беше толкова тънка, че виждах малобройните й вени как вяло пулсираха под плътта. Косите й бяха дълги, но много, много тънки и те. Вехтата й рокля се държеше едва на слабата й воля. Не намерих очи – душа ли нямаше? И ръцете й бяха скрити – явно нямаше какво да даде. До нея бе кафявият й куфар, но можех да видя, че и той бе празен. Явно нямаше много в живота си – малко храна, дрехи за студено време и списание в случай, че й доскучае. Крачеше около куфара, бавно заобикаляше всичките му страни. Обувките й обаче сякаш бяха чисто нови, почти неносени. Не бе вървяла много с тях, въпреки, че от години всяка сутрин ги обуваше. Крачеше в кръг и замислено се вглеждаше в тях. О, бих дала всичко да надникна в мислите й!

Едва сега обърнах погледа си и към момчето до нея. Той се взираше в небето с ръце в джобовете и говореше нещо. Когато се приближих повече го чух:

– Имай куража, Колебание! Погледни небето! Все едно е безкрайно..можеш ли да видиш края му, Колебание? Кажи ми !

Гласът на Колебание беше странен; като звук на развалено радио, идващо от другата стая. Разбирах думите й, но те сякаш бяха без значение:

– Какво приказваш? Остави ме – нищо не мога да видя.

– Вината е изцяло твоя. Ти самата се затваряш в един тесен, задушаващ кръг! Защо отказваш да вдигнеш своята глава и все надолу гледаш? – почти се развълнува Смелост. Знаеше, че нямаше да промени посоката на тази бедна душа, но трудно можеше да остане безучастен. – Гледай ме докато ти говоря! Погледни ме, погледни небето! От него ли те е страх?

– Не! Не от него!

Но Колебание беше сляпа за небето, глуха за вълните, неведома за пътища. Зад гърдите й се рееше едно малко сиво кълбо дим, все едно остатък от огън на пламенна любов – една пълна нищета. Това бе нейната душа.

Едва имах възможност да огледам двойката пред мен и шумен звук прекъсна мислите ми: пристигаше огромен парен локомотив. Отстрани с големи букви бе изписан като „Шанс“. Вагоните се нижеха един след друг, а на всеки пишеше: „..за любов“‘; „..за щастие“;.“..за победа“.

Влакът спря на перона пред нас и отвори вратите си. Започнаха като току-що пуснати на свобода мъже и жени да слизат от вагоните и да тичат към своята спирка или улица. В ръцете си носеха малък ръчен багаж, някои бутаха огромни чанти пред себе си, трети излизаха само с дрехите на гърба си.

Забелязах, че макар че не можеше да го види, Колебание чуваше влака и усещаше вятъра на Промяната в косите си. Движението отнасяше почти слабите й фигура и воля. Косите ь заиграха лудешки танц на желание и на копнеж. Дърпаха я към Шанса, като че милееха този път поне да се качат. В мислите на момичето видимо настъпи объркване; бих казала душата й, но тя самата бе толкова немощна и малка, че трудно бих й оприличила подобни човешки качества. Малкото кълбо в гърдите на Колебание се смути: какъв бе този шум? Неканена промяна..и започна диво да се блъска в гръдния й кош. Но Колебание нищо не усещаше, и как би могла? Та душата й бе само прах и отровни изпарения – само дим, да го духнеш и изчезва! Момичето не виждаше влака, ала чуваше и усещаше своя Шанс. Но с какво Колебание да вдигне макар и полупразния си куфар? Тя нямаше ръце – нито да взима, нито да дава. Как да се ориентира по пътя към своя Шанс? Тя нямаше очи, които да вдигне към небето синьо, които към някого друг да обърне и този някой да обича. Пък и обувките й бяха още лачени и нови – защо да ги съсипва? Този прах по големия вагон ще отнеме черния им блясък. Не, по-добре не. По-добре да си остане до куфара си.

– Хайде, Колебание! Хайде с мен! – в миг подскочи Смелост. Виждах огъня в гърдите и главата му, а жадния блясък в очите му почти ме заслепяваше.

– О, колко е шумен този влак! Какви са всички тези души вътре, защо така крещят? Аз няма да отида там! Притрябвали са ми пълните вагони и побъркващата врява! – гласа на Колебание като че ли се усили – сякаш радиото си остана развалено, но вече беше в стаята при нас.

– Не ти ли омръзна Скучният Живот, момиче? – възмути се младежът.

– Защо да се качвам на глупавия влак? Виж калта пред него – после ще трябва обувките да си хвърля! И как боса ще ходя? Къде ще отида? Този влак накъде пътува – аз не знам. На някое друго място, непознато. Ами ако не ми хареса? После горчиво ще съжалявам!

– Ами ако ти хареса? Ами ако чуеш песен на славей?

– Аз и кротките гугутки тук харесвам. По-добре от гарван страшен!

Колебание и Смелост се надвикваха над десетките души, които тичаха и се блъскаха по перона, та наставаше ужасна суматоха. Аз, от своя страна, трудно можех да откъсна поглед от двойката пред мен.

– Аз оставам тук. Глупак е всеки, поел по този рисков път. Защо да тръгвам аз? Какво ми липсва тук?

И сякаш в отговор на мислите й машинистът капитан Късмета викна:

– Последен Шанс! Следваща спирка – Първият успех!

Ето, дошъл бе и моят час. Смелост, видимо разочарован от своята спътница, вдигна големия куфар, на който до сега бе стъпил мъжки с десния си крак. Очевидно бе забелязал скромната публика на своята реч и сега без излишни церемонии ме попита:

– Е, Амбиция, ще тръгваме ли?

И без да дочака отговор сграбчи ръката ми и хукнахме към Шанса. На вратата на влака кондукторът ни спря:

-Рискувате ли?

Смелост извади два билета – двата Риска, и му ги подаде.

-Рискуваме – отвърна Смелост и се качихме на претъпкания „Шанс“.