Аз ли съм причината?

Мирослава Лазарова

– Защо? – изкрещя тя.

– Защото така е правилно. – отговори той, с равен глас.

– Правилно? Какво првилно има в това? – думите й отекнаха в самотната стая.

Замълча. Очите й проследяваха сянката на вазата върху бюрото. Беше дълга и бледа като мъгла, но същевременно, по-истинска от самия кристал. За няколко секунди дишането им, нейното – плитко и учестено, неговото –бавно и дълбоко, беше единственият шепот в кабинета.

Струваше й се нереално.

Меката слънчева светлина се стичаше по масивните, антични мебели и отразяваше стотиците прашинки, спокойно движещи се над книгата, която беше захвърлила. Думите, изкрещени преди секунди, сякаш отново и отново се удряха в стените и ръбовете на библиотеката. После нежно се плъзваха по тялото й, оставяйки дълбоки следи.

Яростта, която я беше обсебила, внезапно изчезна, оставяйки след себе си единствено напукани сухи устни. Беше спокойна. Септемврийски, погребално спокойна. Познаваше това усесщане. Този момент, когато всичко застива, когато усещаш пулса на ръба на пръстите си, когато тялото ти е опънато като стоманена нишка и всеки трепет на другия, на онзи до теб, е като удър по струна. Момента, когато всеки дъх ти причинява болка, но продължаваш да вдишваш, сякаш, за да накажеш себе си. Моментът преди края.

Няма нужда да го поглежда. Знае, че лицето му е контролирана маска. Но тя го познава. Усеща лекото присвиване на бледите му устни, потрепването на пръстите и погледа в очите, изследващи лицето й. Въздухът, напускащ тялото му – сега бързо и плахо, сякаш се страхува да проникне по-дълбоко. Той едва ли знае колко много й казва това.

Вдига очи от книгата. Клепките й трепват когато среща погледа му.

Вижда как челюстта му се стяга, очите му стават чуждо студени и няколко бръчки прерязват челото. Сега и двете му ръце са свити в юмруци, сякаш всеки момент ще я удари, а вените под бялата кожа изпъкват. Почти усещаше как пулсират.

„Аз ли съм причината?“

Въпросът изникна внезапно и донесе със себе се спомена за първия път, когато си го беше задала. И както детски юмрук, не достатъчно силен, но ударил на точното място, я накара да изтръпне от болка.

Тъмнината, която докосваше всичко. Ръцете му, дълги и силни, държащи я в прегръдката си. Натиска на пръстите му върху кожата й, оставящи усещането на докосване от коприва. Едната й ръка се плъзва и спира на голото му рамо. Другата й длан е на онова място на врата, където може да усети пулса му. Докосването й е почти неуловимо. Той я гледа. Чака следващото й движение. Надига се леко на пръсти. Той е висок. Целувката й е мека и плаха, но криеща желание. Тя усеща стягането на мускулите и тръпката пробягваща през тялото му. За секунда се пита дали не е сгрешила някъде, но… Дъхът му. Очите му са затворени, а дъхът му – спрял. Учудване и детинско задоволство се разливат по тялото й, докато се пита „Аз ли съм причината?“

Зашлеви ли я? Усети вкусът на крав в устата си.

„Спри!“ изкрещя яростно на себе си.

Завъртя се рязко с гръб към него. Беше минала едва минута откакто последно проговори.

Ръцете й стиснаха облегалката на махагоновия стол пред нея. Насили се да разтвори устни и да поеме глътка въздух, която да превърне в следващите думи. Думи, които не искаше да изрича. Те бяха опасни като остър нож, впит в плътта, те притежаваха силата да певърнат всичко в пепел.

Беше толкова логично, толкова ясно и просто. „Защо“ не беше правилният въпрос.

– Аз ли съм причината? – тя извърна глава към прозореца, с все още затворени очи, бавно вдишваща. Искаше да почувства аромата на светлината, да го вдиша.

– Ти винаги си била причината.

– Обичам те… – знаеше, че това признание няма да промени нищо. Решението беше взето, без нейно съгласие.

– Знам. – беше всичко, което каза. Гласът му беше празен, лишен от емоция и сантименти.

Вратата се затвори леко зад него.

Обърна се, очите й търсещи, но единствената следа от него беше празната чаша, направена от същия красив кристал като вазата.

Направи няколко резки крачки, сграбчи я и я захвърли към мястото, на което беше стоял преди секунда. Тя се удари в стената и се разби на няколко блестящи парчета, които се пръснаха по пода, като скъсана огърлица. Чувстваше как сърцето й бие лудо в гърдите. Стаята се изпълни с мъгла, която изтръгна въздуха от тялото й. Свлече се на пода. Гледаше острите стъкла, но виждаше лицето му.

Една-единствена солена капка се стече по бузата й и падна на пода, превръщайки се в още едно парче кристал.

Вазата на бюрото беше празна. Нямаше цветя. Само слънчева мъгла с аромат на лимонена трева.