Великите военни изцепки: Битката за Източна Африка (1941 г.)
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
През 1940 г., водената от Мусолини Италия се хвърля в поредица от офанзиви, които трябва чрез грандоманска експанзия да компенсират бързите победи, постигнати от Германия по фронтовете в Европа. До началото на Втората Световна война, Мусолини се схваща като равен а Хитлер и дори като негов по-старши партньор – все пак Италия е победителка в Първата Световна война и като такава играе важна роля в международните отношения в периода 1921-1938 г. Победите на Германия над Полша, Дания, Норвегия, Белгия, Холандия и Франция предизвикват сериозен комплекс за малоценност в Рим. Италианските власти са принудени да гледат като на забавен каданс как Вермахта помита всяка съпротива пред себе си, а след това и да се задоволят с троите от победата над Франция с анексирането на части от областите Прованс и Савоя.
В желанието си да докаже, че Италия е също толкова могъща и способна да се разширява, Мусолини замисля поредица от офанзиви, в които да се ангажира цялата военна мощ на кралството. Италия трябва едновременно да атакува Египет, да нападне британските владения в Сомалия и Судан, и също така да нахлуе в Гърция, разширявайки италианската зона на влияние на Балканите. Целта е да се създаде една хомогенна империя, контролираща Източното Средиземноморие и Североизточните части на Африка, по възможност цялото африканско крайбрежие на Червено море.
За целта Италия напряга всичките си сили и мобилизира войските си за действие. Флотът и ВВС са разпръснати по различни части на замислените фронтови зони – Мусолини е уверен, че неговите морски и въздушни сили лесно ще преодолеят всяка британска съпротива. Тук италианците допускат първата си грешка. Вместо да концентрират силите си в поетапна офанзива, която да създава постоянно локално числено превъзходство, италианците пилеят войските си в прекомерно много фронтове, като по този начин дават възможност британците да използват ограничените си войски на терен с оптимална ефективност. Нещо повече, британските зони на влияние се намират помежду италианските линии за комуникация. Това означава че координирането на военните действия в Египет, Гърция и Сомалиленд ще бъде трудно.
Основното предимство на италианците е че те контролират Етиопия, Еритрея и Сомалия, което им дава стабилна сухопътна база за оперативни действия както срещу ограничените британски сили в Сомалиленд, така и за нападение срещу британските позиции в Судан, Египет и Кения. Евентуален успех в акваторията на Аденския залив би позволила на италианците да блокират входа на Червено море и да затворят достъпа на британските конвои от Индия към Суецкия канал. Това би обрекло Египет на пълна изолация по море. Британците ще трябва да прехвърлят сили и средства по суша през окупираните зони на Иран и Ирак, а след това и през Йордания. Замисълът е добър и има изгледи за успех, стига италианското командване да подходи разумно.
Началото на офанзивните действия през есента на 1940 г. скоро показва, че Мусолини е направил сметката без кръчмаря. Гръцката армия спира италианското настъпление то Албания и дори нахлува на албанска територия. Италианската инвазия в Египет се оказва пълно фиаско, завършило с проникване на английски войски във вътрешността на Либия и нуждата Германия да изпрати свои помощни части в Африка. Изненадващо, но Италия постига един единствен голям успех – завладяването на Британски Сомалиленд и частичната окупация на земи в Судан. Изглежда стабилната ресурсна база в Етиопия е дала своето плодотворно влияние.
В тази ситуация, британците започват да планират контраофанзива с идеята да преобърнат хода на военните действия и да попречат на италианците да затворят входа към Червено море – перспектива, която изглежда напълно реална през декември, 1940 г. За целта, британското Източно командване разработва операция „Камила“. Това е диверсионен замисъл, чиято цел е да се заблудят италианците за намеренията на английското командване. Британскоо разузнаване работи с пълна пара. Изготвени са фалшиви планове, които „случайно“ попадат в ръцете на италианците.
Материали за уж предстоящата операция са подхвърлени на японския консул в Еритрея. Специално замислени слухове се разпространяват сред населението на Египет и Судан. Британците дори изтеглят част от своето ПВО в определени сектори. Заблудата е толкова ефективна, че постига до известна степен обратен ефект. Убедени че британците ще атакуват Сомалиленд, италианците решават че врага ще е толкова многочислен, че няма смисъл да бранят тази равнинна зона и изтеглят крайбрежните си войски в Еритрея. Еритрея е мястото, където британците са планирали да извършат същинския десант. Най-сериозният успех на операцията се оказва изтеглянето на италиански войски от границата с Кения, което позволява на англичаните да използват ограничените си кенийски части за допълнителна офанзива от юг.
Въпреки тези подготовки, на хартия съотношението на силите подчертано стои в полза на Италия. Към ноември, 1940 г., британците разполагат със 125 000 войници, повечето от колониални дивизии – индийци и африканци, разположени в Египет, Судан, Кения и други точки на Източна Африка. Войските се намират под общото командване на генерал Арчибалд Уейвъл (ще бъде повишен във фелдмаршал през 1943 г.). Срещу тях италианците разполагат с ок. 370 000 войници, от които ок. 1/3 са италианци, а останалите са местни дивизии, събрани от Еритрея, Етиопия и Сомалия. Те се намират под командването на принц Амадео Савойски, херцог на Аоста. В края на декември и началото на януари, 1941 г., италианския генерален щаб променя кардинално своята концепция за войната в Източна Африка.
Провалите в Египет и Гърция са коствали доста ресурси и в крайна сметка не са успели да създадат възможност за директна връзка с италианските войски в Етиопия. Това налага преразглеждане на офанзивните планове за нахлуване в Судан. Въпреки превъзходството си от порядъка на 3:1, италианците решават да се изтеглят отвъд старите граници от 1939 г. и да заета по-стабилни отбранителни позиции във вътрешността на Етиопия, Еритрея и Сомалия. Техните маневри са прихванати от британското разузнаване. За да се възползват от раздвижването на вражеските сили, британските командири решават да пришпорят планираната офанзива и задействат плановете си на 18-ти януари, 1941 г. – три седмици преди определения в предварителните начертания срок.
Първоначалната британска атака хваща италианските войски все още в процес на прегрупиране и изтегляне. Това позволява на силите на Уейвъл да нахлуят в Еритрея без да срещнат сериозна съпротива и да напреднат във вътрешността, прекъсвайки ЖП линията, която свързва Судан, Еритрея и Етиопия. Буквално седмица след началото на офанзивата, индийските колониални дивизии достигат ключовия кръстопътен град Агордат и след ожесточени боеве с местния италиански гарнизон го превземат. Така, британците си отварят пътя към столицата Асмара и ключовото пристанище Масава. По това направление е и единствената ЖП линия във вътрешността на Еритрея. Единственото препятствие по пътя им се концентрацията на италиански и колониални войски при Керен.
Ключовият град се намира в близост до тясна планинска клисура, през която минава жп линията и единствения по-адекватен път в посока Асмара. Ок. 23 000 италиански войници начело с Николо Камимело защитават прохода. Срещу тях генерал Уилям Плат разполага с полкове от 2 индийски дивизии, части от Свободните френски сили и местни етиопски партизани – общо ок. 11 000 души. Въпреки численото си превъзходство, италианците остават в отбрана. Плат не иска да изпуска инициативата и въпреки че войските му са по-малко, той атакува. Битката за Керен се води през целия февруари, 1941 г. и завършва с разгром на италианските сили – 12 000 убити и над 4000 ранени срещу под 600 убити британци и още ок. 4000 ранени.
В хода на месец март, силите на Уейвъл напредват към ключовото пристанище Масава. С гарнизон от 10 000 бойци и над 100 танка, Масава е сериозна крепост, която може да създаде големи проблеми на британците. Въпреки това обсадата се проточва само месец и ок. 27 април британските войски приемат италианската капитулация, което слага край на италианския контрол над Еритреа. Тази бърза победа позволява на Уейвъл да пренасочи войските си за нахлуване в Етиопия.
Нещата се развиват благоприятно и в днешна Северна Сомалия (тогава Италиански Сомалленд) в рамките на две седмици, британските войски окупират целия регион, изпразнен от сериозна италианска съпротива. Остатъците от италианските дивизии са разгромени напълно докато все още се изтеглят на отбранителни позиции към Етиопия, давайки ок. 30 000 убити, ранени и пленени в рамките на половин месец. След тези успехи и завземането на пристанището Кисмайо, части на британските нигерийски моторизирани полкове изминават разстоянието до столицата Могадишу (ок. 320 км) само за 3 дни и превземат без съпротива опразненото пристанище.
Победите в Еритрея и Сомалия водят до инвазия на Британски Сомалиленд, която протича буквално за 4 дни между 16-ти и 20-ти март, 1941 г. Британските дивизии извършват първия успешен десант срещу сили на Оста в рамките на ВСВ. Италианските войски се изтеглят панически към вътрешността на Етиопия, отстъпвайки цялото африканско крайбрежие на британците. Уейвъл успява да приклещи херцога на Аоста в северна Етиопия и между 4 и 15 май, 1941 г. британците разгромяват силите на Асоста в битката при Амба Алаги. Капитулацията на Аоста слага край на организираната съпротива. Оказва се, че на британците ще им трябва повече време да се справят с неорганизираната.
Боевете за пълното окупиране на Етиопия, Еритрея и Сомалия продължават до ноември, 1941 г. До голяма степен забавянето на британците се дължи повече на климата и болестите, отколкото на реални военни действия. Общо за цялата кампания британците губят ок. 11 000 войници, но за сметка на това над 74 000 се разболяват от малария, дизентерия и различни други, местни болести. Загубите за италианците са над 61 000, от които убити са ок. 17 000, а останалите са ранени или пленени. След края на операциите през ноември, 1941 г., още 230 000 италиански войници се оказват в британски плен.
Въпреки значителното си предимство в жива сила в началото на операцията, пълната стратегическа и тактическа пасивност на италианците проваля всякакви шансове за успех. Изпадането в глуха защита позволява на британската армия да поеме пълната инициатива и постоянно да диктува темповете, по които се водят военните действия. Фиаското в Източна Африка е черешката на тортата по отношение на поредицата военни провали, които спохождат Италия в периода ноември 1940 – ноември, 1941 г. Трагичният развой на италианските кампании провокира историка Пол Кенеди да заключи, че във Втората Световна война, Италия е по-опасна за Германия като съюзник, отколкото като евентуален противник.
