Великите военни изцепки: Битката при моста Стърлинг (1297 г.)
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
„Могат да отнемат живота ни, но не и нашата свобода!“ – този прочут вик на Уилям Уолъс, изречен от Мел Гибсън в „Смело Сърце“ е вероятно най-честата асоциация, която човек си представя, когато чуе фразата „Средновековна Шотландия“. Легендата за Уилям Уолъс, претворена в холивудската лента, представлява най-близкото докосване до историята на Шотландия за поколения хора по света. При цялата си епичност, патос и добра актьорска игра, „Смело сърце“ е изключително неправдоподобен от историческа гледна точка. Въпреки това, Мел Гибсън успява да изгради романтичния образ на един от най-славните шотландски герои – сър Уилям Уолъс.
Разбира се, историческият Уолъс има малко общо с филмовия. На първо място, не е носил пола. Този популярен мит, наложен от „Смело сърце“, всъщност разминава киното с действителността с около 200 години. Килтът става елемент от шотландската мода едва през XV век. До тогава дръзките келти се обличат както всички останали в Европа с панталони. Това, естествено, разваля целия ефект от онзи култов момент, в който шотландците развяват голите си задни части в лицата на английските си врагове. Но, какво да се прави, понякога историята е по-праволинейна, отколкото ни се иска. Героят на легендата обаче е съвсем истински и по пътя си към безсмъртие, Уолъс успява да нанесе едно от най-унизителните поражения на англичаните в средновековната им история. Ето как се случва това.
Средновековна Шотландия е мъгливо и усойно място, изпълнено с планински кланове от горди войни, управлявани от поземлена аристокрация, живееща в замъци. Въпреки своите кланови специфики, наследени от древните келти, шотландците се вписват съвсем нормално в европейското средновековно общество, подобни и далеч по-цивилизовани от много други планински народи от онази епоха. Като самостоятелна държава.
Шотландия се появява на политическата сцена през 843 г., когато Малкъм МакАлпин обединява пиктските кланове. Неговият внук Константин окончателно консолидира кралската власт и въвежда християнството като официална религия. От там на сетне, Шотландия започва своето съществуване като обединено кралство, въвлечено в хронични военни и политически спорове със своя южен съсед Англия, която се оформя по същото време.
Проблемите между двете кралства продължават с векове. Обикновено англичаните – по-богати и многобройни, имат превес. Въпреки това, границата между двете кралства, която се установява още през X век остава общо взето непроменена и до ден днешен, което показва колко упорити и твърди са планинците в опазването на своите земи. Историята на Уилям Уолъс и неговата славна (е, не и ако питате англичаните – б.а.) победа, се вписва в поредния кризисен момент в отношенията на двата народа.
През 1286 г., крал Александър III (1249-1286 г.) умира внезапно, след нелеп инцидент по време на езда. Негов единствен наследник е внучка му Маргарет, която израства при семейството на своя баща – краля на Норвегия. По време на връщането си за да заеме трона на Шотландия, седемгодишното момиче умира от внезапна болест докато е на островите Оркни. Така, шотландския трон остава овакантен, а сред аристократите започва ожесточена борба за това кой да го заеме.
В тази обстановка, английският крал Едуард I (1272-1307 г.) решава да се намеси и да установи контрол над шотландските земи. Използвайки армия, подкупи и обещания за власт, той успява да склони шотландските магнати да го изберат за протектор на Шотландия и да го назначат за медиатор и гарант при избора на нов крал. Едуард успешно саботира изборите, а през 1296 г. изпраща армия, която разбива шотландските лордове в битката при замъка Дънбар.
Победата развързва ръцете на Едуард да изпрати свои хора и войски, които да заемат ключови крепости в Южна Шотландия. Англичаните налагат допълнителни данъци, които, естествено, трябва да дойдат от джобовете на обикновеното население – лордовете остават с незасегнати привилегии. Именно тук изгрява звездата на Уолъс. Син на Малкълм Уолъс – дребен аристократ, васал на клана Стюард, Уилям добива боен опит в своята младост, служейки под знамената на крал Александър III.
През май, 1297 г., Уолъс оглавява отряд от 30 души, които атакуват английския гарнизон на замъка Ланарк и го избиват, заедно с техния водач – шериф Уилям Хеселринг. Действията на Уолъс му печелят популярност сред народа и той бързо набира още по-голям отряд, с който започва да атакува английските позиции в Южна Шотландия. През лятото, към силите на Уолъс се присъединява и влиятелния аристократ лорд Уилям Дъглас, наричан „Харди“ (Храбрия). Двамата щурмуват крепостта Скон и избиват английския й гарнизон, както и няколко други отряда от силите на Едуард I.
Действията на бунтовниците привличат вниманието на английския крал и Едуард I изпраща заповед до своя наместник в Шотландия – граф Джон дьо Уорън, да се разправи с Уолъс и Дъглас. Варен на губи време и организира значителна по размер армия – 2000 рицари и конни сержанти и още ок. 8000 други бойци, с които смята да разбие напълно шотландците. Предимството безспорно е на английска страна. Освен тежките рицари и опитните стрелци, англичаните разполагат с добре снаряжена пехота. Силите им имат боен опит и вече са разгромили основните шотландски войски при Дънбар.
Няма причина Варен да се тревожи от шайка разбойници и бунтовници, сред които липсват най-изтъкнатите и богато войни от шотландската аристокрация. Нещо повече, на 7 юни, 1297 г., край град Ирвин, граф Съри успява да сплаши събрялите се войски на няколко клана, които предпочитат да не влизат в открита битка с англичаните. В резултат, шотландците подписват т. нар. „капитулация от Ирвин“, според която се съгласяват да спазват мира с Едуард I.
През август, 1297 г. Уилям Уолъс повежда част от наличните си сили към замъка Стърлинг, където го очаква друг разбунтувал се шотландски благородник – Андрю Мъри. Двамата, начело на ок. 6000 души, от които едва 300 конници, обсаждат замъка, когато научават за пристигането на английските войски, начело с графът на Съри, Джон дьо Уорън. Предпазливите действия на англичаните, дават време на Уолъс и Мъри да заемат удобна за отбрана позиция на север от р. Форт, разполагайки лагера си на стратегическия хълм Кариг, където се намира и едноименното абатство.
Несигурен в размера на шотландците, граф Съри придвижва войските си към южния бряг на р. Форт и изпраща отряди, които да разузнаят района. Това забавя настъплението на английските войски, които достигат ключовия мост над река Форт край Стърлинг на 10 септември, 1297г. Джон дьо Уорън прави опит да преговаря с Уолъс, но гордият шотландец отговаря „Не сме дошли тук да се помиряваме, а да защитим земите си да освободим своето кралство – нека англичаните дойдат и лице в лице да изпитат нашата решителност.“
Един от шотландските благородници, подписал капитулацията от Ирвин и придружаващ силите на Съри, предлага да поведе свои хора и да потърси друг брод през р. Форт, с оглед тесният мост край Стърлинг, който би забавил настъплението на войските. Англичаните избират да не се доверят на шотландския си съюзник. Джон дьо Уорън заповядва на войските си да преминат моста в утрото на 11 септември, 1297 г. Мостът е достатъчно широк само за двама рицари, но Съри се надява, че шотландците няма да успеят да се организират преди достатъчно английски войници да се намират от северната страна на р. Форт. Освен това, графът е убеден, че срещу него стои единствено една бунтовническа пасмина, а не истинска армия, от която да се бои.
Към обяд, отвъд реката вече са преминали ок. 2000 англичани, водени от сър Мармадюк Туенг. Именно в този момент Мъри и Уолъс организират вихрена атака с всички налични сили. Шотландските войски се хвърлят в яростен щурм, използвайки инерцията, набрана от по-високата си позиция. Техните копиеносци успяват да отбият атаката на английската конница, след което използвайки численото си преимущество, шотландците успяват да се вклинят между силите на Туенг и мостът Стърлинг, прекъсвайки връзките между английския авангард и основните сили. Опитът на граф Съри да изпрати подкрепления е провален, а обкръжените на северния бряг английски войски са избити почти до крак.
В тази ситуация, Уорън все още разполага с достатъчно войски че да задържи моста Стърлинг и да опази крепостта – силите му все още превъзхождат шотландците с ок. 2000 души. Тук обаче проличава липсата на увереност и усет у граф Съри. Той заповядва армията му да изостави замъка Стърлинг и да се изтегли на юг. В този ключов момент, шотландския контингент лордове, които до тогава са част от войските на дьо Уорън, напускат редиците му и в последствие устройват засада на оттеглящите се английски сили. Цялостната кампания завършва с пълно фиаско за верните на Едуард I войски. Победата на Уолъс принуждава шотландските лордове да премислят позициите си, а бойното поле край Стърлинг остава застлано с труповете на злочестите английски войски.
За съжаление на шотландците, битката при Стърлинг се оказва добър тактически, но не и стратегически успех. Няколко месеца по-късно, нова английска армия, водена лично от крал Едуард I ще разбие Уолъс при Фолкърк, след като шотландските лордове за пореден път сменят страната, която подкрепят. Въпреки това, победата при Стърлинг остава един от най-паметните и обичани от шотландците епизоди от тяхната история. Бойната слава на Уолъс и холивудската магия на Гибсън, превръщат битката при Стърлинг във една вечна легенда от историята на Британските острови.
