Сблъсъкът на титаните: Монголските конници срещу японските самураи

Една от най-известните сентенции на древнокитайския философ на военното изкуство Сун Дзъ гласи, че добрият генерал никога не трябва да рискува сражение, което не е сигурен, че може да спечели. Тази наглед прегледна максима често се оказва невъзможна за следване в реалните стратегически условия.

Въпреки това от най-дълбока древност способните пълководци са избягвали да срещат формации, които ги изпълват със страх. А историята познава множество такива – от спартанските хоплити и класическия римски легион до японските самураи, испанските терциос от ранномодерната епоха, полските хусари, германските Панцер корпуси или американската морска пехота.

Какво обаче се случва, когато неумолимият ход на историческите събития сблъсква две легендарни формации на бойното поле? Макар и редки, тези епизоди оставят дълбока следа в хрониките, владеят въображението на десетки поколения и продължават да предизвикват неугасващия интерес на историците.

Създаването на най-великата степна империя

Историята познава много номадски народи, които минават през нейните страници с огън и меч, но оставят по-скоро мимолетна диря след себе си. От древните „морски народи“ през готите и хуните до по-късните маджари, хазари, печенеги и кумани, тези конни племенни съюзи всяват ужас в уседналите общества от Тихия Океан до Средиземно Море и често предизвикват катастрофични политически кризи и епохални промени в хода на развитието на не една и две империи.

Японски средновековен свитък, описващ монголската атака в Япония

Ала никой от степните народи не може да се сравни по своя успех, влияние и могъщество с монголите, които в хода на 13 в. създават най-обширната сухопътна империя в историята. Започвайки с основателя на династията Темуджин, приел сакралната титла Чингиз Хан, неговият син и наследник Угедей и внукът му Кубилай Хан консолидират властта си над целия степен пояс между Тихия Океан и Урал, след това прегазват руските княжества и Унгария, завладяват по-голямата част от Китай и Корея, слагат ръка на целия Път на Коприната и могат да оперират с неизчерпаеми ресурси. На какво се дължи този главоломен успех?

На първо място – на изключителния дипломатически талант на Чингиз Хан. Той съумява да обедини монголските племена в железен съюз под личната си власт, използвайки умела комбинация от принуда и убеждение. Възходът на Темуджин не е еднопосочен и безпроблемен – в ранната си кариера той трябва да преодолее множество поражения, интриги, семейни предателства, избягва смъртта на косъм, възползва се крайно опортюнистично от всеки шанс да се разправи със своите врагове.

Към 1206 г. обаче той до голяма степен е успял да подчини повечето монголски племенни съюзи и вече стои начело на страховита конна армия, чиито копия и стрели скоро ще всеят паника из целия Стар Свят. Именно тук се крие разковничето на несравнимата монголска мощ – в мобилността на степната конница. Тя може да прекосява значително по-големи разстояния за съществено по-кратко време от всяка друга армия на епохата. Повечето значими държави от този период притежават предимно пехотни армии и много рядко могат да изкарат на бойното поле значителни конни отряди. Монголите, напротив, прекарват целия си съзнателен живот на седлото. От най-ранна детска възраст момчетата и момичетата се научават да яздат, да ловуват и да стрелят с лък. С течение на времето тези ежедневни умения се усъвършенстват за да достигнат нивото на втора природа. Армиите на уседналите държави се състоят от мъже, които в даден случай се превръщат във войници (западните рицари са изключение от това правило, но те не са мнозинство) – монголите са родени войници, които за известни кратки периоди от живота си могат да влязат в ролята на цивилни.

Кубилай Хан

Милитаризацията на монголското общество води до закаляване на дисциплината, укрепване на бойните връзки в армиите, придобиване на безценен боен опит. Целият административен и управленчески потенциал се концентрират в подпомагане на военната машина. Монголите имат и подчертано предимство във въоръжението – те вероятно са най-добрите конни стрелци в цялата история, тежката им композитна броня е резултат от продължителна еволюция и издава наследствени елементи от по-старите централноазиатски катафракти. Тези степни воини и техните пълководци великолепно познават важността на психологическия фактор на шоковата атака и се възползват от него при всеки удобен случай. Интересно е да отбележим, че между 1239 и 1241 г. монголците всяват такава повсеместна паника в Европа, че съвременни хроникьори разпознават в тях предшественици на Апокалипсиса.

След като слагат ръка на несметните богатства на Китай през 50-те и 60-те години на 13 в., монголите с право могат да твърдят, че са създали световна империя, отражение на вселенския ред на земята. Кубилай Хан се счита за наместник на Тенгри – върховния небесен бог в пантеона на азиатските степни народи – и като такъв изисква безпрекословното подчинение на всички страни, с които монголите влизат в контакт. Китай скоро е последван от Корея, а тя на свой ред трябва да се превърне в плацдарм за поредната атака на монголите – този път срещу Япония.

Самураите – върховните воини на Изтока

Ще бъде трудно да открием воини, които да са по-силно романтизирани и покрити с патината на легендата от японските самураи. От филмите на Акира Куросава и романите на Джеймс Клавел до „Последния самурай“, изигран брилянтно от Кен Уатанабе, оставаме с впечатлението, че знаем достатъчно за тях, за да си обясним тяхното очарование и почти митологична харизма. Действително, самураите са едни от най-страховитите бойци на Средновековието – но причините за това са далеч по-прагматични и тривиални от легендите.

На първо място, Японският Архипелаг има очевидното преимущество (подобно на Англия) да бъде отделен от континента и защитаван от бурните води на заобикалящите го морета. Това спасява Япония от неизбежния хищнически апетит на далеч по-могъщия Китай и дава възможност на местната цивилизация да се развие по свой собствен, автономен път. Второ, Япония се радва на многобройно и изключително трудолюбиво селско население. За разлика от европейските селяни, японските земеделски работници са държани под далеч по-строг контрол от местната поземлена аристокрация и рядко си помислят да оспорят нейната власт. Покрила необходимия минимум от екзистенциални нужди, въпросната аристокрация и нейните военни контингенти могат да се съсредоточат върху върховната същност на своя живот – придобиването на възможно най-съвършени и разностранни бойни умения.

Макар и по необходимост опростено, това описание ни дава известна представа защо самураите постигат слава и боен статут, който е напълно равностоен на монголите – подобно на степните конници, японските воини водят живот само и единствено за да се бият, да бъдат готови да защитят своя господар и да наложат неговата воля над противниците му. Когато тези две сили се сблъскат една срещу друга, можем да очакваме един от най-епичните сблъсъци на Средновековието.

Японска контраатака

Монголската инвазия на Япония (1274 г.) – няколко изненадващи щриха

От казаното дотук би трябвало да очакваме, че когато монголската конница и японските самураи се сблъскат на бойното поле, двете страни ще бъдат във върховна бойна форма. Парадоксално това не е вярно и в двата случая.

От 1192 г. насетне Япония се радва на един от най-мирните епизоди в своята история. Седем години по-рано могъщият генерал Минамото Йоримото разгромява клана Тайра в епохалната битка при Данура (1185), която отваря пътя към установяване на неговия шогунат. Последвалият период в историята на Архипелага получава името Камакура – центъра на военната администрация (бакуфу). Следователно в осемдесетте години преди монголската инвазия японците не са участвали в голямо сражение, а самураите така и нямат възможност да изпитат своите умения в реални бойни условия. Япония не разполага с нито един жив пълководец, който да е водил армия в бой.

Едно от решаващите предимства на монголите във всяка голяма кампания е изключителното им разузнаване и развита шпионска мрежа. Те могат да се възползват и от уникалната си комуникационна мрежа, позволяваща им да дислоцират значителни атакуващи корпуси преди врагът да може да реагира. Очевидно нито едно от тези условия не е валидно за атаката срещу Япония. Тя е един от малкото случаи, в които монголите оперират в напълно непознат район и трябва внимателно да опипват своето настъпление. Друга слабост е фактът, че събраният огромен флот (според изворите за инвазията от 1274 г. – 900 кораба) е от речни съдове, корейски и китайски плитко газещи джонки. Изключително маневрени в спокойни води, те не са възможно най-добрия избор за бурното крайбрежие на Япония. В резултат на това при дебаркирането си монголите са изморени и леко дезориентирани, а конете им се нуждаят от известно време, за да си възвърнат оптималната бойна форма.

Сблъсък на две противоположни бойни философии

В сраженията между монголите и японците става очевидна диаметрално различната им бойна тактика. Степните конници се бият в компактни формации или предпочитат да обстрелват противника от разстояние с великолепните си далекобойни лъкове. Те могат да използват и тежките си копия, за да държат врага извън обхват и да му наложат почти мигновенно превъзходство. Изключително повратливи и изобретателни, монголите често изпълняват фалшиви отстъпления и контраатаки, като се възползват от скоростта на своите коне да определят тактическата картина на бойното поле.

За японските самураи битката е почти ритуализирана последователност от церемонии, чиято кулминация се достига в ръкопашния дуел с мечове. Това се отнася не само за висшите аристократи и пълководците, но и за обикновените войници. Самураите не са обучени да се бият в компактни формации или да изпълняват сложни маневри на бойното поле – това не е тактическа слабост, а противоречи изначално на самата им философия за духа на войната.

Сблъсъкът на титаните: Битката при залива Хаката (1281 г.)

Японците понасят няколко поражения в самото начало на кампанията от 1274 г., но след това се възползват от по-доброто познаване на терена и численото си превъзходство, за да отблъснат монголите. Осемнадесетгодишният регент на шогуната Ходжо Токимуне се справя с изключителното предизвикателство и запазва самообладание въпреки ранните неуспехи.

Ходжо Токимуне

Провалът на инвазията допълнително амбицира Кубилай Хан, който не иска да си признае, че подвластната му империя е достигнала предела на своето разширение. През 1281 г. той организира още една, дори по-мащабна атака – подготвят се две флотилии, Източна и Южна, но втората закъснява фатално в своята организация. Източната армада отново е от корейски и китайски джонки, с близо 20 000 войници на борда. На 21 юни 1281 г., след няколко незначителни успеха по крайбрежието, монголите дебаркират в залива Хаката. Японската армия ги очаква на самия бряг и се хвърля в самоубийствена атака. Блокирани на тесните плажни плацдарми, конниците не могат да се възползват от най-добрите си качества и са принудени да водят бой, по-близък до разбиранията на японците. Последвалото кърваво сражение се оказва един от най-драматичните и решаващи епизоди в средновековната история на Далечния Изток. Изключителният устрем на японците слисва монголите и те за пръв път срещат противник, който да им е напълно равностоен на бойното поле. Нещо повече, в последвалите нощи самураите на малки групи непрестанно атакуват лагера на нашествениците и избиват техните стражи. Тази тактика дотолкова изнервя степните конници, че те решават да се изтеглят на остров Цушима, където да изчакат пристигането на Южната армия.

Тогава обаче се намесват боговете-защитници на Страната на изгряващото слънце. Неочаквано разразилият се тайфун около 15-16 август разбива огромен брой от непригодните джонки и спасява Япония от поредица тежки битки. Ала преди божественият вятър (камикадзе) да изиграе решаващата си роля, самураите са защитили своята родина от най-страшния враг, който Азия може да захвърли срещу нейните брегове. Архипелагът няма да бъде завладян от чужда сила в следващите 660 години.