Как се разделя Ирландия
Преди разделянето, цяла Ирландия е част от Обединеното кралство и се управлява от британското правителство в Лондон. Въпреки това, до Първата световна война ирландските националисти, които са предимно римокатолици, успяват да прокарат законодателство за собствено правителството на Ирландия в рамките на Обединеното кралство. Но предстоящото изпълнение на това законодателство е спряно, когато Първата световна война избухва през 1914 година.
Ирландците, които са за съюза – просъюзници – главно протестанти, предимно базирани на север, яростно се противопоставят на това Домашно управление. Религиозните различия имат голямо значение в Ирландия и много от просъюзниците се опасяват, че законът ще ги остави като религиозно малцинство под дъблинския парламент, доминиран от католици.
Ситуацията драстично се радикализира, когато по Великден 1916 г. в Дъблин избухва ирландско републиканско въстание. Неговите лидери вярват, че прехвърлянето на управлението не е достатъчно. Те искат пълен край на британското управление в Ирландия и изцяло ирландска република отделена от Великобритания. Въстанието бързо е потушено, но екзекуцията на неговите лидери от страна на британците кара ирландските националисти да се откажат от домашното управление в полза на търсенето на пълна независимост: през 1918 г. националистите гласуват преобладаващо за прорепубликанска политическа партия Sinn Féin. През 1919 г. поддръжниците на въстаниците се мобилизират в Ирландска републиканска армия (ИРА) и започват война за независима ирландска република. Този брутален партизански конфликт кара Великобритания да загуби контрол над националистическите райони, а сектантското насилие също избухва, особено в северния град Белфаст.
В цялата Ирландия има хора, които са за съюза; те обаче са малко на брой на юг и запад. За разлика от това, в северната провинция на Ирландия Ълстър, просъюзничеството е политически много добре организирано и има мощни поддръжници в Лондон. От 1912 г. Ълстерският юнионизъм се превръща в най-важното направление на това движение на острова. И все пак онези, които подкрепят ирландската независимост, никога не разработват последователна политика спрямо Ълстърския юнионизъм, подценявайки неговата сила и отхвърляйки британската идентичност на просъюзниците. Предложеното решение на републиканския лидер Еамон дьо Валера е следното: „Така наречената неудобност на Ълстър е чисто изкуствена що се отнася до самата Ирландия. Това е произшествие, което идва от британската връзка, и ще изчезне с нея.“
Отчаяно да сложи край на войната в Ирландия, която вреди на международната репутация на Великобритания, британското правителство предлага решение: два парламента за местно управление, един в Дъблин и един в Белфаст. Подробностите са очертани в Закона за правителството на Ирландия в края на 1920 г. Страхувайки се от агресивната кампания за независима ирландска република, много Ълстърски просъюзници, които са категорично против всяка промяна в прякото британско управление, приемат тази идея. Това създава граница между територията, управлявана от парламента на северното вътрешно управление, и южната, но и двете области трябва да останат в рамките на Обединеното кралство. Границата също е проектирана така, че само част от историческата провинция Ълстър – шест окръга, избрани, тъй като те представляват протестантските сърца на Ълстър, които имат явно просъюзническо мнозинство – ще се управлява от северния парламент, като гарантира, че просъюзниците ще доминират в него. Така през май 1921 г. официално възниква тази нова Северна Ирландия. Сър Джеймс Крейг, новият министър-председател на Северна Ирландия, заявява: „Ще седна на Ълстър като скала, доволни сме от това, което имаме.“ Най-големите противници на домашното управление в Ирландия се превръщат в най-пламенните му привърженици.
Северният парламент се утвърждава, подпомогнат от големи разходи за сили за сигурност, които да го подкрепят, от Лондон. За разлика от това южният му еквивалент е провал, който се оказва невъзможно да започне, тъй като националистите го бойкотират. Когато британското правителство се опитва да отвори новия си парламент в Дъблин, след провеждането на избори през 1921 г., се появяват само избрани представители на Камарата на общините – всички южни просъюзници. Останалите заемат места в Dáil, съперник в нелегалния парламент, който ирландските републиканци създават през януари 1919 г. като част от планираната република, и който към 1921 г., въпреки че е незаконен, узурпира много държавни правомощия и процъфтява. Бившият британски премиер Хърбърт Аскит заявява, че Законът за правителството на Ирландия дава „на Ълстър парламент, който не иска, а на останалите 3/4 от Ирландия парламент, който не би имал“. Неспособен да привлече политици, желаещи да седят в него, действието на южния парламент на практика е спряно. По този начин Законът за правителството на Ирландия се оказва невъзможно да се приложи на юг.
Междувременно новият северен режим се сблъсква с проблема на продължаващото насилие. ИРА води кампания срещу него, докато сектантското насилие, което се влошава още от появата на плановете за Закона за правителството на Ирландия, продължава да разкъсва северното общество. Между 1920 и 1922 г. в шестте окръга загиват около 550 души, приблизително 300 католици, 170 протестанти и 80 членове на силите за сигурност. Просъюзниците вярват, че този период е една от екзистенциалните заплахи за оцеляването им на острова. Не е чудно, че когато крал Джордж V, отваряйки новия парламент на Северна Ирландия през юни 1921 г., пред съюзническа аудитория, призовава за мир и помирение, някои от присъстващите жени се разплакват. Епицентърът на насилието е Белфаст, където през юли 1921 г. в града се провеждат въоръжени битки между ИРА и про-разделени лоялни паравоенни формирования. Католиците от Белфаст съставляват само 1/4 от населението на града и са особено уязвими; хиляди са изгонени от работните си места в корабостроителницата и цели 23 000 от домовете си.
Неспособно да приложи парламента на южното правителство, британското правителство променя подхода си. През декември 1921 г. е договорен англо-ирландски договор, който слага край на британското управление в 26 окръга, които трябва да са под парламента на местните власти в южната част на страната. Това, което беше замислено като вътрешна граница във Великобритания, сега се превърна в международна. Свободната държава обаче не е република, а независимо господство в рамките на Британската империя и британският монарх остава държавен глава. Този резултат разцепва ирландския национализъм, което води до гражданска война, продължила до 1923 г., и отслабва кампанията на ИРА за дестабилизиране на Северна Ирландия, позволявайки на новия северен режим да се затвърди.
