Победата в една война има много позитиви, освен територия. В свят на религия, политика, власт и влияние, една стойност никога не се обезличава – знанията. И малко след края на Втората Световна война ще открием, че двете велики сили поделят Европа, но с нея взимат и още една много ценна придобивка – учените на Германия. Историята показва, че докато американците под своята операция „Кламер“ събират инженери и техници, които могат да подсилят редиците, руснаците се забавят, което обаче не е чак толкова лоша новина. На 22 октомври 1946 г. в ход е операция Осоавиахим.
В нея се дава нареждане на повече от 2200 немски учени от Източна Германия да се преселят в Съветските окупирани зони и да започнат работа там. Според информацията, крайният резултат е близо 6000 души, които ще бъдат изпратени веднага, за да работят по различни проекти. Името на операцията е съкращение за паравоенна организация, която по-късно ще получи признание, но транспортирането на умни глави не трябва да ни изненадва по никакъв начин.
Тестовият център на Луфтвафе, ракетните центрове на немската армия и други апетитни хапки могат да бъдат открити при превзетата територия, но докато фабриките може да са пострадали, служителите там изобщо нямат проблеми да продават – не е точният термин, те са били „мотивирани“ да отидат – знанията си на най-добрия купувач, но тук отново идваме с едно условие – в социалистическия свят няма търговия, там има само идеология.
Една такава почуква на вратата на Фриц Карл Прейщат – немски инженер, който ще смени скоро своята работна регистрация и ще прекара около 6 години в разработка и изследвания. Агентите пристигат в неговия дом около 3 часа сутринта, когато всички са заспали, негов колега по-рано му споделя, че е известно работното му място, както и къде живее, гостите разполагали с ключ и знаели колко човека живеят на даден адрес. Когато Фриц отваря вратата и разбира, че вече ще работи за СССР и се мобилизира в Русия, иска само да отиде до тоалетната. Преди това агенти ще проверят дали там няма прозорче и едва тогава дават зелена светлина. Командир на операцията е полковник-генерал Серов, който трябва да открие всички по-ценни немски кадри.
По това време неговата задача е да пресели немските военни работници, но лица като Карл Цайс – легендарният майстор на оптиката – не е допуснат да пътува, защото неговото присъствие определено се отразява положително икономически върху самата окупирана зона. Руските агенти избират и голяма част от машините, които са пощадени, следователно оставят едва 582 машини на Цайс, докато останалите 10 000 са конфискувани.
Преди да приключат изборите в окупираната зона, генералът наема около 92 влака, с които да извози ценните лица от страната, не е ясно колко е точният брой, но на места се твърди за извеждането на 6000 души, на други числото достига до 10 000 души, а в някои по-фантастични варианти, с добавянето на семейството, цифрата достига сумата от 15 000 души – и до днес няма архиви, които да покажат точната бройка. След като войната е приключила и то на висока кървава цена, съветските началства искат да постигнат техническия скок на Германия и дори да го задминат.
По това време бившите съюзници вече не искат да имат общо със СССР и страната трябва да създаде своята армия самостоятелно. Американците не правят нещо по-различно в този случай, но нека видим какво се случва. След като ракетите все още липсват, а се доказват като едно съвършено оръжие, Сталин осъзнава, че по-добре да даде поле за изява на тези хора, отколкото да рискува изоставането във военен план. Освен немските експерти, той пуска от лагерите и онези, които преди това са работили точно в тази сфера.
Идеята е, че руски кадри ще се обучават и ще получат информацията, а по-късно ще започнат да работят върху същите технологии. На запад този план бързо се забелязва, сякаш СССР се опитва да вземе военното наследство и да възроди немската военна индустрия. Покрай ракетните инженери идват и авио експерти, дизайнери и други потенциални учени, които биха могли да заздравят и засилят работата на армията. За да няма опити за бягство, операцията трябва да се проведе изведнъж, без да оставя време и пространство за реакция.
На помощ на окупираната зона идват войници, коли, гориво и хранителни запази. Лаврентий Берия също дава напътствия около депортацията – това е сфера, в която има огромен опит. На 13 септември 1946 г. идва заповедта за конфискуване на военна техника и индустриални машини. Една седмица по-рано генералът в Берлин получава и списък с хората, които трябва да изпрати на изток. Избраните специалисти са хора, които работят в полето на авиацията, ядрената технология, електроника, радари и химия. На 22 октомври на немските гари е забранено да правят каквито и да е комерсиални пътувания.
Всички със закупени билети трябва да пътуват на следващия ден, но под конвой от полиция и армия – около 2500 човека са изпратени за събирането на ценните кадри – започва товаренето във влаковете. До днес има легенди, в които се казва, че войниците можели да вземат всяка една жена, която немски специалист пожелаел и тук нямало да има никакви възражения. Немците избрали само официалните си съпруги, но пък можели да изберат и да ги оставят в Германия. Някои от жените отказали да пътуват и наистина били оставени с настоящата си адресна регистрация.
Двойките, които нямали брак, също имали свободата да изберат дали да се разделят или не. Ирмград Гроттруп е една от съпругите, които трябва да пътуват със своя партньор към СССР. Тя си спомня, че първоначално никой нямало да поиска нищо от тях и можели да останат да живеят на родните си места. В последствие станало ясно за преместването, като са обещавани много по-големи и приятни апартаменти от тези, които вече са притежавали. Предлагало се и по-знатно потекло, както и правото на живот в една далеч по-добра обстановка.
Опитите за слизане от влака били посрещнати с въоръжена охрана. Освен спални вагони, гостите можели да вземат всякакъв багаж със себе си. Въпреки по-цивилизованият метод за пътуване, някои инженери били приятно изненадани, те чували, че по примера за транспорт на евреи, щели да бъдат наблъскани в контейнери и да се молят за оцеляването по пътя си към новата лаборатория. Пристигналите гости се озовали в новия институт НИИ-88, като към него били зачислени и апартаменти. Този институт събрал около 495 души. Влакът пристига в Москва на 28 октомври 1946 г.
Хората били изпратени на остров Городомля. При пристигането си, повечето немски инженери забелязали, че не всички са зачислени на едно място – някои просто са изчезнали. 23-ма немски инженера са изпратени да работят в ОКВ-456 – център за разработка на реактивни двигатели. Пристигналите кадри получават отдели, които да ръководят, никой няма по-долна позиция, а и в този момент е ясно, че всички са най-доброто, с което СССР е разполагал. Повечето хора получават апартаменти и къщи във ваканционни жилища извън Москва, близо до Ярославская жп линия. Винаги разполагат с въоръжена охрана, като обаче никой не може да потвърди кого точно са пазели и от кого.
По спомени на Гроттруп, обещанието за охолен живот не е било чак толкова добро. Семейство от 3-ма души е получавало една стая, две стаи се зачислявали за хората с 4-членно семейство. Завършилите университет или тези, които можели да предоставят диплома, получавали допълнителна стая. Нейният съпруг Хелмут получил много повече, поради простата причина, че е един от малкото хора, които можели да предоставят знания, за които СССР може само да мечтае.
Семейството имало на разположение вилата на бивш министър, което включвало 6 стаи и огромна зала, придружена с още 2 хола. През ноември 1946 г. пристига и колата им, която е взета от Германия, а за бонус е добавен и руски шофьор. Съпругата не се притеснявала да се разхожда навсякъде из Москва и да разглежда този град. Останалите специалисти от ОКВ-456 живеели в Подлипки и нямали шофьори, за тях бил предоставен автобус. Немският екип от НИИ-885 живеел в санаториума Монимо – на около 45 километра от Москва.
Първите няколко месеца се срещат някои сериозни проблеми. На първо място руснаците още не знаят как да се отнасят с немските пленници – войната е свършила, но това не означава, че след половин час ще се открие истинската технологична любов, някогашните оръжия са били прилагани именно върху тях. Новодошлите не са разполагали с никакви документи, не са имали правото да пишат писма или да дават адреса си за получаване на кореспонденция, това е наредба за първите два месеца.
И докато повечето се притесняват за живота си, настаняването или други битовизми, големият проблем идвал от пораждането на един абсолютен хаос на работното място. Повечето сгради били полу-изоставени артилерийски заводи в Полипки, като там се очаквало да строят ракети. Това изненадвало дори руските колеги, които не очаквали, че ще получат подобна локация.
Липсата на складова база и лошото отношение към техниката, която била разтоварена в снега до жп линията. Докато се стигне до нея, стойността и била колкото на метал за вторични суровини. Дизайнерските офиси на НИИ-88 останали без необходимите материали и инструменти, някои дори нямали маси. Голяма част от документите и скиците, транспортирани от Германия, никога няма да стигнат до финалната си точка, много от тях са изгубени по време на великите пътешествие или просто са взети от друго министерство.
Гроттруп пише на своето началство, че желае да се върнат всички негови скици, по които се очаква да се работи, на 6 декември получава точно тях, както и едно приятелско предупреждение, че ако не реши да съдейства или по някакъв начин обяви, че предпочита да се върне в Германия, неговото позициониране в Урал ще бъде гарантирано, в случай на отказ или други проблеми, съдбата му ще бъде последвана и от други колеги.
Урал практически се превръща в новата заплаха. Това не помага и през април 1947 г. той ще организира стачка и ще обяви, че неговите руски колеги не му помагат, не оказват съдействие и междувременно други отдели взимат някакви идеи и се опитват да ги разработят, като това води до производствени проблеми и други инциденти. Подава и оставката си като директор на немските сътрудници в центъра.
Вместо да бъде изселен, през 1947 г., той и всички негови колеги получават заплати – около 10 000 рубли за своята работа. Впрочем той е най-високо платения служител в историята на СССР. По това време неговия руски еквивалент взима едва 1000 рубли на месец. Освен правото да продължи да работи, немският инженер решава да посети и останалите си колеги на острова, за да види какви точно са техните условия за живот. Не са по-добри, но пак е нещо разумно на фона на алтернативите, които окупирана Германия може да предложи.
Тук трябва да посочим и още една подробност. Всеки един руски министър е имал огромното желание да блесне пред партията. Неговите идеи щели да бъдат еднолични и да донесат много премии, но има една особена подробност – за целта са необходими пристигналите кадри. Мнозина са зачислявани в най-различни университети и прехвърляни по заявка на военните, като крайният резултат е разпокъсване на сили и работа върху един и същи проект, макар и точно това да забавя допълнително аудиторията.
В края на годината започва изселване и призовка за нова работа. Повечето немски служители трябва да преведат и да оформят документацията за А-4 балистичните ракети, както и да започнат работа върху далеч по-мощните двигатели. Необходимо е да изградят и тестова площадка. Една от основните задачи е да посочат подобрители на различните дизайни, които руснаците вече имат.
Основният им корен е именно немските G-1 ракети, като А-4 се оказва доста подобрен вариант. Макар и да се представят потенциалните планове, повечето инженери ще разберат, че искането на по-детайлен дизайн означава само протакане на работата и отказ изобщо някакъв проект да получи финансиране и развитие. В последствие проектът на някои институти никога не получава светлина, една от причините е, че руските военни не искат да допуснат немци в разработката на проекта.
Други проекти като този на А-4 се сглобяват и пускат за тестове през 1947 г. На 1 януари 1948 г. всички немски специалисти са преселени обратно на остров Городомляя, като до края на годината ще бъдат изпратени около 172 специалиста, назначени за работа във военната индустрия. Към средата на годината някои от призованите инженери получават отказ за допълнително участие в следващото поколение разработки.
Те все пак работят по различни по-малки проекти, които обаче трябва да приключат. Работата върху двигатели като КС-50 и ЕД-140 са били извършени именно от тях, но така и не виждат в какво се поставят. Нито един немски инженер не е споменат в публикация и никога не получава каквото и да било признание за своята работа. Към края на 1950 г. СССР вече разполага с всички знания и връща специалистите обратно в Германия, като този път оставя доста сериозна охрана и не спира да ги следи, някои остават така до края на живота си, а други успяват да избягат в САЩ, където да разкрият какво точно са правили.