Великите любовни истории: Мари и Пиер Кюри – физика на любовта на една ”радиокативна” двойка, която промени света завинаги
Това е може би една от най-великите и най-впечатляващи откъм развой на събитията, историческа значимост и силни персонажи любовни истории, която някога се е случвала в Града на любовта, Париж. Защото това не е любов като по учебник, а любов като по таблица. По Менделеевата таблица.
Гениалното момиче, което мрази да кокетничи
Рожденото име на Мари Кюри е Мария Складо̀вска. Ражда се през 1867 г. във Варшава като едно от петте деца на заможно дворянско семейство интелектуалци. Семейството й обаче губи имуществото си заради патриотичното си участие в националните въстания за извоюване независимостта на Полша от окупатора Русия. За следващото поколение, поколението на Мария, животът се превръща в изпитание за оцеляване.
Въпреки че Маня, както я наричат у дома, от малка показва забележителен интелект и влечение към науката и литературата, заради военното положение в страната не може да ходи на училище. Баща й обаче не се примирява с това положение и изпраща дъщеря си в тайния “Летящ” университет. Странното си име училището получава заради това, че от мерки за сигурност постоянно сменя местоположението си. Рискът, който Маня и баща й поемат с това решение, обаче си заслужава. Складовска така блесва в учението, че в един момент самата тя започва да преподава.
След като завършва университета, Маня вече е напълно готова, за да разпери криле и да полети към нови предизвикателства. Само че парите не стигат. Девойката решава, че ще поработи известно време като гувернантка и когато спести достатъчно пари, ще продължи образованието си в чужбина. Тук е мястото да вметна, че за сметка на гениалния си, прагматичен ум Маня не блести с особени социални качества. Съвременниците й я описват като сдържана и дистанцирана, даже студена в социалните си контакт. Да се киска, кокетничи и да пърха с мигли като връстничките си определено не са нейните неща.
Когато е на 24, Мария вече е събрала достатъчно пари, за да си купи билет за влака за Париж. Пристига във френската столица през есента на 1891 г. с точно толкова налични средства, колкото да си позволи учебната такса в Сорбоната и малка стая в Латинския квартал. За да свързва двата края, й се налага да мие колбите в лабораторията срещу скромно заплащане, а понеже няма пари за палто, през зимата ходи навлечена с няколко ката дрехи.
Така, с упорство и целеустременост, въпреки лишенията и трудностите, две години по-късно вече се е сдобила с диплома по физика. Сега вече истинската й научна кариера може да започне. Първото й работно място е в индустриалната лаборатория на проф. Габриел Липман. Междувременно тя продължава да заляга над учебниците, защото е решена да придобие втора научна степен, а след това – и докторска.
В годината, в която започва работа при Липман, 1893-а, среща и бъдещия си съпруг, Пиер.
Любов, родена от страст… към науката
Дотук вече сигурно ви е станало ясно, че Мария не е от жените, които ще се влюбят в някого, защото галантно й е подарил роза, води я на опера и ресторант и й прави комплименти. Даже в началото, когато се запознава с 35-годишния Пиер Кюри, строен хубавец с добре оформена брада и дълбок поглед, тя не вижда в него нищо друго освен колега-физик с приличен научен потенциал, с когото евентуално биха могли да се сработят в неговата лаборатория, където той изследва свойствата на кристалите и магнетизма. С течение на времето обаче този магнетизъм ще започне да действа не само на железните тела, но и на двамата млади учени.
В подкрепа на убеждението, че тези двамата всъщност са били родени един за друг и че въпреки голямата разлика във възрастта, не е имало такава в интелектуално отношение, идва фактът, че десетилетие преди запознанството им Пиер заедно с брат си изобретява пиезоелектричния електрометър – машина, която бих се затруднила да обясня какво точно прави, но определено е доказателство за неговия изобретателски талант.
Въпреки обичайното си дистанцирано поведение сериозната Мария успява да размекне сърцето на Пиер до степен, че той да започне да скъсява професионалната дистанция помежду им, наричайки я с романтичното “Мари”. Често й казва, че “би било красиво, ако преминем през живота заедно, следвайки мечтите си: твоя за родината, нашия общ за бъдещето на човечеството, на науката.” Постепенно Мари започва да поддава на ухажванията на колегата си, но когато той й предлага брак, тя отказва. Един брак би объркал плановете й да се върне в Полша, където възнамерява да продължи научната си кариера.
Да застанеш пред олтара в работното си облекло
Пиер не се обезкуражава от отговора на любимата. Толкова е влюбен, че е готов да зареже всичко в Париж и да замине с нея за Полша, макар да е наясно, че там единствено ще може да работи като учител по френски. За негов късмет не му се налага да прибягва до такава саможертва, понеже, след като на Мари отказват място в Краковския университет (защото е жена!), вече не е трудно да я убеди да се върне при него в Париж. И най-после да му каже “да”.
Датата, която избират да сключат нецърковен брак, е 25 юли 1895 г. Преди да тръгнат към общината в Со, сателитно градче на Париж, Мари казва на Пиер, че ще носи работната си тъмносиня дреха, понеже след това възнамерява директно да отиде в лабораторията, така че да не губи време за преобличане. Точно така облечена е запечатена на единствената им сватбена фотография. Понеже Мари вече е доказала, че е всичко друго, само не и жена, която се придържа към патриархалните порядки, логично е да пожелае да запази моминската си фамилия. само прибавяйки към нея двете срички на тази на съпруга си.
Освен обща страст към науката, младоженците споделят и два други интереса – дългите разходки с велосипед и пътуванията в чужбина. Общите занимания ги карат да се привържат още повече един към друг и да станат неразделни.
Когато съдбата ти е отредила да си велик
Анри Бекерел тъкмо е открил, че урановите соли излъчват лъчи, които наподобяват рентгеновите, но понеже никой все още разбира как “работят”, Мари се заема със задачата да разбере – с помощта на изобретението на мъжа си, електрометъра. Работи неуморно в продължение на години в импровизирана лаборатория в една зле проветрива барака. Въпреки че машината за експериментите е на Пиер, всички идеи идват от страна на Мари. Във времето между опитите с различни руди и менерали Мари успява да износи и роди първото им дете – дъщерята Ирен, която ще продължи достойно по стъпките на майка си.
И понеже успехът идва при упоритите, през 1898 г. усилията на съпрузите се възнаграждават с откритието на два нови, радиоактивни елемента: полоний и радий.
Останалото, както казват, е история, която всички, които сме ходили на училище (или поне сме гледали филма “Радиоактивен” от 2019-а!) би трябвало добре да познаваме. Съпрузите Кюри си поделят Нобеловата награда за физика за 1903-а с Анри Бекерел. Осем години по-късно Мари печели еднолично наградата за химия, което я прави първата и засега единствена жена-носителка на Нобелова награда в две различни категории. Използвайки второто си най-престижно научно отличие в света като достатъчно убедителен аргумент, тя успява да убеди френското правителство да подкрепи идеята й за Радиев институт, който отдавна мечтае да основе.
Още една дъщеря и една трагедия по-късно
Съдбата изглежда храни с щедри порции щастие и успехи семейство Кюри – година след спечелването на общия Нобел се ражда втората им дъщеря, Ев. Разбира се, никой не може и да предполага тогава, че зад ъгъла дебне сянката на ужасна трагедия. В една дъждовна априлска вечер на 1906-а, пресичайки улица “Дофен”, Пиер е блъснат от карета. Загива на място със счупен череп. Мари е съкрушена от мъка – загубила е човека, който е бил всичко за нея – и приятел, и любим, и дясната й ръка в научната й дейност. Но губи ли и себе си и настървението си за работа? Pas du tout![1] С присъщото си достойнство и доза високомерие тя отказва вдовишката пенсия, предложена й от френското правителство, и не само се връща на работа дни след трагичната смърт на съпруга си, но и заема неговия академичен пост! В записките й от онова време четем: “Този неочакван удар на съдбата ме съсипа. Не знаех дали ще съм в състояние отново да мисля за бъдещето. Но тогава си спомних какво ми казваше понякога Пиер: че ако някой ден него вече няма да го има, трябва да продължа да работя.”
И тя продължава напред. И не само с работата, но и с живота. Все пак е само на 38. Може и да е загубила съпруга си, но жената в нея продължава да е жива и да изпитва плътски чувства и желания.
Ах, добрата стара жълта преса!
Някъде през 1910-а младата вдовица хвърля око на Пол Ланжвен, бивш ученик на Пиер, женен, но, както самият той твърди, отчужден от жена си. Мадам Ланжвен е наясно с предишните изневери на съпруга си и с времето се е научила да не им обръща внимание, но нещо в сегашната му забежка с известната химичка я кара да не може да си намери място от ярост и ревност. Затова, когато разбира къде се намира частната квартира, в която влюбените гълъбчета се срещат тайно, тя наема човек, който да проникне в нея и да открадне каквито изобличителни материали му попаднат. Злосторникът се натъква на любовна кореспонденция, което си е същински джакпот.
Три дни преди Мари да спечели втората си Нобелова награда, госпожа Ланжвен “лийква” любовните писма между нея и съпруга си на пресата, добавяйки, че освен развод, ще иска и пълно попечителство над децата им с Пол. Вестникарите направо полудяват от новината, че великата Кюри си е хванала любовник, при това женен и по-млад от нея. Публикациите в пресата предизвикват обществен скандал, който умело се използва от академичните й опоненти. По времето, когато таблоидите пишат за “чужденката-еврейка” (каквато тя всъщност не е!), която спи с чужди мъже, тя е в Белгия. Когато се връща в Париж, заварва разгневена тълпа пред дома си. Налага се да си вземе децата и да потърси убежище у дома на приятелка.
Скандалът около прелюбдейската история води до два дуела. В първия се противопоставят редакторите на два съперничещи си вестника. Опонентите решават да разрешат спора на кого се пада заслугата за разобличаването на извънбрачната афера на Кюри и Ланжвен чрез класически дуел с шпаги. За щастие няма убити, само едно кървящо рамо, а дуелиращите се помиряват.
Участниците във втория дуел са самият Пол Ланжвен и журналистът Гюстав Тери, който е посмял да го нарече “страхливец”. Обиденият Пол настоява да се гърмят с пистолети, но до сблъсък така и не се стига, понеже и двамата се отказват. Тери изтъква като причина за отказа си да се дуелира това, че не иска да лиши Франция от писателския си гений, а Ланжвен от своя страна заявява, че не е убиец.
Въпреки не дотам дискретните препоръки на някои членове на Нобеловия комитет да не пътува за Стокхолм, самият Алберт Айнщайн застава на нейна страна, заявявайки, че тя трябва да замине за Швеция, за да приеме наградата си, и да обръща внимание на нелепите и злостни обвинения по свой адрес. Мари е не по-малко решена да отиде и лично да си вземе втората награда. Церемонията минава като по ноти, както и последвалата я разточителна вечеря с 11-степенно меню в компанията на шведския крал.
В последствие Ланжвен и съпругата му успяват да се разберат, без дори да стигат до съда, а след като приключва едногодишната си страстна връзка с Пол, Мари продължава живота и работата си така, все едно нищо кой знае какво се е случило. Имало там някакъв секс, някакви писма, на кого му пука, когато на карта е заложено бъдещето на човечеството. А то според Мари е повече от вълнуващо и забележително!
Цената, която плащаш, за да оставиш името си в историята на човечеството
След като скандалът около връзката й с Ланжвен най-накрая отшумява, до края на живота си няма мадам Кюри няма да има друг любовник освен науката.
Нейният Радиев институт излъчва още четирима носители на Нобелова награда, сред които са дъщеря й Ирен и зет й Фредерик Жолио-Кюри. Самата Мари става първата жена преподавател в Сорбоната, както и член на 85 научни дружества по целия свят и получава 20 почетни степени.
Тъй като в годините след откриването на радиоактивността все още не са известни вредните последици за здравето при съприкосновение с радиоактивни изотопи, Мари не взима никакви предпазни мерки в работата си. Освен това разнася проби в джобовете си, държи радиоактивни материали в чекмеджето на бюрото си, а на гърдите й виси ексцентричен талисман, който представлява ампула с радий! Когато посещава за последен път любимата си родина в началото на 1934-а, вече са налице първите симптоми на левкемията, която най-вероятно е развила в резултат на дългогодишното си излагане на радиоактивно облъчване.
На 4 юли същата година Мари издъхва в санаториума Санселмо. Погребана е в гробището в Со до любимия си Пиер. 60 години по-късно, през 1995 г., тленните им останки са преместени в парижкия Пантеон. Така за пореден път, макар и post mortem, Мари Склодовска-Кюри отново създава прецедент, ставайки първата жена, почетена заради заслугите й с погребение в Пантеона. Посмъртно тя е удостоена и с най-високото полско държавно отличие – Ордена на белия орел.
[1] В никакъв случай (фр.)
