shareit

Великите авантюристи: Маршал Бусико

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Втората половина на XIV век е особен период от историята на Европа. Черната смърт помита континента в средата на столетието. Пандемията завинаги променя хода на социалната и икономическа история на Стария континент и преначертава границите на съсловията, моралните стереотипи и вярата на човечеството в консервативните църковни догми. В тези бурни години се раждат мнозина приключеници. Някои от тях са идеалисти, други са опортюнисти, но това, което ги свързва е стремежът да изживеят живота си с пълни шепи, в един свят, в който бъдещето вече не се приема за даденост, а краткостта и пъстротата на човешкия живот, раждат стремежа към неговото пълно възприятие във всичките му краски и емоции. В последствие, този хуманитарен тласък ще бъде определен като зараждане на Ренесанса.

Рицарството и свързаните с него норми и идеали дават последните си златни плодове. Тяхната стойност ще бъде притеглена от съдбата в противотежест на кървавите войни, които избухват навсякъде из Европа. Някои от тези войни са вдъхновени от религиозния плам на кръстоносните идеали, други са свързани с борбата за наследстов на чезнещи стари династии или се раждат заедно с амбициозните стремежи на нововъздигнали се крале-войни и властни феодали.

В тази динамична и пъстра в културно и социално отношение среда, през 1364 г., в Тур (Франция), се ражда едно момче. Кръщатат го Жан – популярно име, което тогава носят мнозина благородници, името, което носи и баща му – Жан дьо Менгр. Родът Менгр са средна категория аристократи от Тюрен, свързани с васална вярност към изтъкнатия род на Бурбоните, от които някой ден ще произлезе последната кралска династия на Франция. Старият Жан е войн и въплащение на рицарските идеали. Заради вярната си служба достига до най-високия военен ранг в средновековна Франция – „маршал на Франция“.

Верен служител на крал Шарл V, старият Жан успява да уреди своя син да стане паж на престолонаследника Шарл VI. Едва 12-годишен, младият Жан става част от пъстрия дворцов живот в свитата на дофина (престолонаследника – б.а.) на Франция. Юношеството му преминава под сянката на Стогодишната война между Англия и Франция. След големите поражения при Поатие и Креси, французите, водени от опитния конетабъл Бетран дьо Геклен, успяват да обърнат хода на войната, а Жан дьо Менгр получава своята бойна закалка. Походите в Аквитания се оказват успешни и през 1380 г., Англия и Франция подписват изгодно за Париж примирие.

Mahdia_Crusade_1390

Снимка: By Chronicles of Jean Froissart – http://www.bl.uk/catalogues/illuminatedmanuscripts/ILLUMIN.ASP?Size=mid&IllID=2170, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=14627016

Един конфликт е приключил, но веднага започва друг. Високомерният владетел на Гент си позволява да оспори авторитета на френската корона. Луи II Бурбон е натоварен да поведе армия от френски рицари в подкрепа на верните васали във Фландрия. През 1382 г., едва навършил осемнадесет, Жан се сражава в челните редици на френската армия, навлизаща във Фландрия. В битката при моста на Комен, де Менгр поразява враговете си един след друг и още там, на бойното поле, неговият сеньор Луи дьо Бурбон го посвещава в рицарство. Така, с един дързък порив в боя, Жан печели и шпорите си и уважението на своите братя по оръжие.

Успехът на французите срещу Гент, верен съюзник на Англия, провокира реакцията на крал Ричард II и през лятото на 1383 г., Хенри Диспенсър начело на отбрана армия от Острова, атакува френските съюзници във Фландрия и само в рамките на три седмици превзема десетина ключови крепости. В отговор, Шарл VI, който е наследил баща си няколко години по-рано, заповядва на цялата кралска армия да се придвижи на север и да прогони агличаните. Жан де Менгр отново е в челните редици. Притиснат от французите, Диспенсър е принуден да се изтегли от Континента, а Менгр и още няколко стотин рицари остават под оръжие и през зимата, за да защитават границата в случай на повторен набег.

Походите във Фландрия и Аквитания изострят апетита му за приключения и през януари 1384 г., дьо Менгр поема към земите на днешна Литва, където Тевтонските рицари се сражават срещу местните балтийски езичници. Носейки със себе си прозвището на своя баща – Бусико, което става и негово собствено, Жан спечелва слава в няклко сблъсъка през ранната пролет на същата година. Въпреки успехите, Бусико е призован да се завърне във Франция с оглед на нов поход срещу англичаните в Гиена. Още не почистил брояната си от кръвта на езичниците, Жан дьо Менгр вече се сражава с албионците за върховенството над югозападна Франция. Силите на Шарл VI излизат победители и превземат няколко ключови крепости. Бусико е винаги в челните редици и се прославя като един от първите, прескочили вражеските крепостни стени.

Грохотът на оръжията в Гаскония и Гиена още заглъхвал, когато друга английска армия, начело с Джон от Гонт (Гент), първият херцог на Ланкастър, пристига в Кастилия. Джон, осланяйки се на своето потекло, отправя претенция към кралската корона. Франция веднага реагира, защитавайки правата на Хуан де Трастамара. Двете страни влизат в поредица от сражения през лятото на 1385 г., а Бусико отново е в епицентъра на най-кървавите боеве. В крайна сметка, английските войски и техните поддръжници са рабити и изтласкани в Португалия през есента на 1386 г. Следващият походен сезон отново се води в Аквитания, където французите, сред които разбира се отново блести името на Менгр, успяват да завладеят още няколко второстепенни английски крепости.

Възползвайки се от временното затишие, Бусико решава да пътува в Леванта. От Венеция взима кораб до Константинопол, където е приет като скъп гост от император Йоан V Палеолог. Докато се наслаждава на екзотиката на византийската столица, Жан решава да посети и съседните царства. Успява да си издейства пропуск от османците и посещава Мурад I в Галиполи, където гостува на султана в продължение на няколко седмици, след което заминава за България.

Meister_des_Maréchal_de_Boucicaut_002

Снимка: By Meister des Maréchal de Boucicaut – The Yorck Project (2002) 10.000 Meisterwerke der Malerei (DVD-ROM), distributed by DIRECTMEDIA Publishing GmbH. ISBN: 3936122202., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=155297

След кратък престой, Жан минава през Видин и навлиза в Унгария, където е радушно посрещнат от крал Сигизмунд, с когото завързват близко приятелство. Жан остава три месеца в Унгария, след което отново отива във Венеция и от там заминава за Йерусалим. В Светите земи се присъединява към свитата на Филип д‘Артоа, граф Йо. Двамата успяват да привлекат нежеланото внимание на египетския султан и прекарват няколко месеца в тъмниците на Кайро. След като успяват да откупят свободата си, граф Йо и Бусико отново посещават Йерусалим и през 1389 г. успешно се завръщат във Франция.

Година по-късно, през пролетта на 1390 г., Жан и още двама негови приятели организират рицарски турнир в Сен Инлевер край Кале – последния английски бастион в тази част на Франция. В стремежа си да дразнят своите врагове дори и през примирие, тримата французи отправят в рамките на един месец предизвикателство срещу всички английски рицари и пажове в Кале. Следват триесет и шест двубоя, от които Бусико и другарите му не губят нито един. Двобоите обаче не са достатъна разтуха за Менгр и той отново заминава за Балтика, където пак се присъединява към Тевтонците. Докато за пореден път се бори срещу езичниците, Бусико получава известие от своя приятел и крал Шарл VI – Менгр трябва да се прибере във Франция, за да бъде удостоен с титлата „маршал“ при това още не навършил 27 години.

Следващите четири години от живота на маршала са белязани от деменцията, от която се разболява крал Шарл VI, както и от местните аристократични борби в Тюрен, където няколко фракции се надпреварват помежду си, възползвайки се от отсъствието на твърдата кралска воля. Ситауцията е овладяна през 1395 г., а междувременно Бусико се жени за виконтесата на Тюрен като част от политическите схеми за успокояване на обстановката. Вътрешните дела на Южна Франция са засенчени от приготовлениято на нов кръстоносен поход, този път в подкрепа на Унгария и Византия в борбата им с османските турци. Цветът на френското рицарство поема на изток, начело с адмирала на Франция – Жан дьо Виен и бъдещият херцог на Бургундия – Жан от Невер, който ще си спечели прозвището „Безстрашния“ в предстоящия поход. Рицарите потеглят от Дижон през пролетта на 1396 г.

След като се обединяват с унгарците, водени от Сигизмунд и получават подкрепа от видинския цар Йоан Страцимир, кръстоносците навлизат в Мизия по поречието на р. Дунав. Войските им са пресрещнати от силите на султан Баязид при Никопол и на 25-ти септември се разиграва кървава битка, в която храбрите рицари са съкрушени от дисциплината и решителността на османските еничари. Бусико е един от едва 24-мата рицари, чийто живот е пощаден в замяна на огромен откуп. Именно той е совободен пръв, за да замине за Франция и да събере сумата, с която е спасен живота на другарите му, сред тях и бъдещият херцог на Бургундия.

Tripoli1403

Снимка: By невядомая – http://www.teutonic.altervista.org/G/069.html, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=84184150

Едва завърнал се във Франция, Жан отново е изпратен на фронтовата линия, този път срещу разбунтувалия се граф на Перигор. Бусико набързо се разправя с бунтовника и завзема всичките му крепости, след което се прибира за заслужена почивка при съпругата си. Едва три години изминават в китната френска провинция и крал Шарл VI отново се сеща за своя верен рицар. Бусико е призован да поеме управлението на две крепости на о. Корсика и да усмири местното население, което създава проблеми на генуезците – тогава верни съюзници на Париж.

Маршалът, следвайки своите принципи, действа с твърда, но справедлива ръка и бързо печели симпатиите на корсиканци. Годината изминава успешно и на следващата, 1402 г., Бусико е изпратен в Кипър, където няколко генуезки фактории са завзети от кралят на Йерусалим в изгание – Янус Люзинян. Френските рицари постигат успех, а Люзинян е принуден да сложи оръжие след намесата на рицарите-йоанити, които действат като посредници. Възползвайки се от престоя си в Леванта, Бусико се присъединява към йоанитите с няколко кораба и заедно извършват поредица от разорителни рейдове срещу големите пристанища на „сарацините“ – Александия, Латакия, Тир, Сайда и Бейрут.

На връщане от Леванта, генуезката флота, на която пътува и Бусико, е атакувана от венецианците край Метони (в Пелопонес) и разбита. Жан де Менгре успява да оцелее и в тази битка и се завръща във Франция, където прекарва в спокойствие следващите 10 години. През 1413 г., по право на съпругата си, Жан наследява титлата виконт на Тюрен, което го издига нагоре в аристократичната йерархия на Франция. Две години по-късно, прочутият рицар отново е призован за служба. Английският крал Хенри V започва нашествие в Нормандия и крал Шарл VI събира всичките си войски, за да го пресреще и разбие.

В идеалният случай, походът трябва да повтори успехът, постигнат срещу силите на Диспенсър тридесет години по-рано. На първо време нещата се развиват добре за французите. Англичаните успяват да завземат един единствен замък в Нормандия, а редиците им са покосени от дизинтерия. Настъпването на френските войски принуждава Хенри да отстъпи на север към Кале, следван по петите от силите, верни на Шарл VI. На 25-ти октомври, 1415 г., французите притискат англичаните край Аженкур. В последвалото сражение, в което Бусико командва резерва, Хенри V постига една от най-блестящите английски победи за цялата история на Островното кралство.

Jean_II_Le_Meingre

Снимка: By Alexandre Laemlein – Joconde database: entry 000PE004439, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=10416179

Французите са напълно разгромени, а попадналите в плен са поголовно избити, подобно на онези, заловени от Баязид при Никопол двадесет години по-рано. Отново само шепа рицари се спасяват, сред тях и Бусико. Той е отведен отвъд Ламанша и заживява в плен, макар и сред всичкия лукс, полагащ се на титалата му. В Йоркшър преминават последните години от живота му – Менгр умира през 1421 г., едва навършил петдесет и седем. Тялото му е пренесено във Франция с почести и е погребано в катедралата в родният му град Тур.

От описанията на съвременниците му и собствените му мемоари знаем, че е бил изключително набожен човек, спазващ всички дневни молитвени часове. Живеел е аскетичен живот – макар слугите му да носели най-скъпи одежди, той смаият се обличал просто, обикновечно в черно. Не обичал да яде със златни и сребърни прибори, а ползвал дървени чаши и чинии. Пиел виното си разредено с ¼ доза вода и то само по време на хранене. Спазвал стриктно вскички пости и почитал петъчния ден, в който Христос жертвал живота си за хората.

Говорел малко и пестеливо, но обичал да слуша истории и легенди от древния свят, както и да чете книги, които разказвали за делата на римляните. Самият той обичал да пише стихове, записал или помогнал да се запишат спомените му (Livre des faicts du bon messire Jean le Maingre). Набожен, доблестен, честен и разумен, Бусико съчетавал в себе си всички онези качества, които в бурните дни на ранния Ренесанс, въплащавали идеала за истинския рицар.

 
 
Коментарите са изключени за Великите авантюристи: Маршал Бусико

Повече информация Виж всички