Представете си библиотека. Вероятно виждате тихи помещения, дълги рафтове и лампи с приглушена светлина. А сега си представете същата библиотека, натоварена в два чувала върху гърба на магаре, което гази в река в подножието на колумбийските планини. Води го селски учител, а на няколко часа път го чакат читатели — деца, които никога не са виждали книжарница.
Пътуващите библиотеки са една от най-затрогващите глави в историята на четенето. В нея не се разказва за внушителни сгради с богата история, а за хора, решили, че щом читателят не може да стигне до книгите, книгите ще стигнат до него — пеша, на кон, с камила или с лодка.
В края на 90-те години Луис Сориано е начален учител в Ла Глория, градче в северна Колумбия — регион, опустошен от бедност и десетилетия на въоръжени конфликти. Въпреки старанието му учениците напредват бавно и трудно; нямат книги, учебници или тетрадки вкъщи. Домашните остават ненаписани не от мързел, а от нищета.
Сориано взeма две магарета, кръщава ги Алфа и Бето — заедно имената им образуват испанската дума за азбука — и започва да обикаля отдалечените села с чували, пълни с книги. Така се ражда "Библиобуро", буквално "Магарешката библиотека". Пътуванията отнемат часове в жега и кал, а веднъж учителят е пресрещнат от въоръжени мъже, които не намират нищо ценно и го оставят да продължи по пътя си — какво да вземеш от човек, чието богатство са детски книжки?
Започнал с около 70 тома, Сориано постепенно събира дарения от цялата страна и библиотеката му набъбва до близо 5 000 заглавия. Десетилетия по-късно той продължава да язди — вече като международна знаменитост, герой на документални филми и детски книги, но все така учител, който в събота сутрин товари магаретата. Дори загубата на крак след падане от магарето не го спира — днес Сориано язди с протеза, обиколки поемат и други доброволци, а до дома му вече се издига истинска библиотека, първата в историята на Ла Глория.
Идеята за подвижна библиотека не e нова — Сориано има забележителни предшественички. През 30-те години на XX век по време на Голямата депресия планинските райони на Кентъки са сред най-бедните и изолирани места в САЩ: без пътища, без електричество, без училищни библиотеки. През 1935 г. благодарение на социалната политика на Рузвелт се ражда проектът за" конна библиотека".
Условията са прости: държавата плаща заплата на библиотекарките, но кон, смелост и книги те трябва да намерят сами. Стотици жени — местните ги наричат "книжните жени" — тръгват по стръмни пътеки и замръзнали реки, като всяка изминава стотици километри месечно.
Носят романи, наръчници по земеделие и списания, а най-търсени се оказват готварските книги и детските приказки. В домове, където възрастните са неграмотни, ездачките слизат от седлото и четат на глас. До закриването на програмата през 1943 г. услугата достига до около 100 000 души и оставя след себе си цяло поколение, научило се да чете благодарение на библиотека с "конски сили".
Формулата "животно плюс книги" се оказва по-популярна, отколкото бихме предположили. В кенийския град Гариса от 1996 г. работи официална камилска библиотека: керван от камили пренася сандъци с книги и дори сгъваема палатка-читалня до номадските общности в пустинята, където автомобил не би стигнал далеч.
В Монголия детският писател Джамбин Дашдондог обикаля степите с камилска каручка, за да занесе книги на децата на пастирите. В Индонезия коняр на име Ридван Сурури обикаля с кобилата си Луна по селата под вулкана Сламет и нарича начинанието "Куда Пустака" — "Книжният кон". В Лаос пък книгите пътуват на гърба на слонове до села в дебрите на джунглата.
А там, където четирикраките помощници не могат да преминат, се появяват плаващите библиотеки. Норвежкият кораб "Епос" повече от половин век — от 1959 до 2020 г. — обикаля стотици селца по западните фиорди; на борда му има хиляди книги, а пристигането му е събитие, заради което училищата освобождават учениците час по-рано от обичайното.
Когато властите спират финансирането, 28 крайбрежни общини отказват да се простят със своята библиотека и днес корабът продължава да пътува като истински "плаващ литературен дом" — с писатели, концерти и детски четения на борда, макар и в постоянна битка за оцеляване. Подобни книжни лодки кръстосват архипелазите на Индонезия и реките на Бангладеш, където плаващите училища-библиотеки работят дори по време на наводнения — точно когато децата най-много се нуждаят от нормалност.
Тези инициативи лесно могат да бъдат възприети като романтична екзотика, но огромният им принос се потвърждава от редица проучвания на грамотността сред жителите на отдалечени и труднодостъпни райони. Най-голямата пречка пред четенето не е липсата на желание, а липсата на достъп. Деца, които растат сред книги, четат. Онези, за които всяка книга е на десетки километри разстояние, често остават без тази възможност, независимо от желанието си.
Затова и най-скромната библиотека на четири крака върши нещо огромно: поне отчасти изравнява шансовете на подрастващите. Магаретата Алфа и Бето, конете на "книжните жени" и камилите от Гариса носят не просто хартия, а послание, което всяко дете разбира мигновено — някой е изминал целия този път, защото ти заслужаваш да четеш.
