Между живота и смъртта – историята на ветеранът от Чечня
Всяка война се определя като красива, ако се доверим на законите на изкуството. В нея няма нищо излишно, правилата са написани точно и ясно, а художниците не срещат особени затруднения в рисуването на жестоките изображения на войната. Една от най-грозните човешки страни се възпява от най-ранна древност, Омир е сред един от първите, които ще разкажат за човешките способности да нараняват и убиват. Героите, както мнозина ги наричат, след това се изправят срещу една друга реалност.
Мнозина отказват да приемат медалите си – наградата за ефикасно отнемане на човешки живот, за тях това е само още една свещена глупост. И въпреки резултата, въпреки големите победи, нито един ветеран не се вижда като такъв, за него остава следващата по-голяма битка. Войцех Ягелски прекарва много време в събирането на историите на всички ветерани от Чеченската война. Той никога не повдига въпросът, който мнозина биха задали: кой е виновен за това кръвопролитие?
Неговият интерес е към живота, който остава веднъж, след като войниците трябва да върнат своите автомати. Иска да разбере какво следва за всеки, който се завръща обратно от мъртвите. Етичен е и променя някои имена, но историята остава напълно реална. Ето защо ви запознаваме с Омар. Ветеранът е успял да избяга от жестоката прегръдка на смъртта, поне така казват. Омар никога не се възстановява и никога не успява да намери животът, който е имал преди сраженията.
Мнозина забелязват, че присъства тялом, но духът му е изчезнал, никога дори не се е доближавал обратно до цивилизацията. Ето защо казват, че понякога е невъзможно да се прекоси границата между живите и мъртвите, без да се остави нещо в замяна. Омар се мести няколко пъти. Връща се веднъж при роднините си в село Биркаяни, където може да влезе отново в стаята си, след като останалите бежанци са продължили напред.
Не остава много дълго, отново забелязват, че в него нещо е различно, сякаш липсва, сякаш нищо няма значение. Отношенията с хората спира да го вълнува, не се интересува от празниците, разговорите, дори телевизията. Не го притеснява мизерията, гладът и всички несправедливости, които могат да бъдат открити около него. В последно време се оказва в средата на нищото. Омар няма очи за нищо лошо, но същевременно не обръща внимание и на малките радости.
За него няма и следа от желание за отмъщение и прошка, война и мир. Ветеранът няма мнение за абсолютно нищо и предпочита това да остане точно така. В миналото е успял да се изразява, да критикува и обвинява, можел е да защити мнението си и дори да се аргументира, но нищо вече няма значение. Днес не изпитва абсолютно никакво желание да споделя каквото и да било. Омар говори най-често за времето и споделя понякога кога е най-правилното време за събирането на лешници, прибирането на овцете и кравите. Отговаря на всички с крехка усмивка, както родителят го прави, когато обяснява на децата какво да не правят.
Ако Омар говори, той го прави толкова тихо, че човек трябва да напрегне слуха си. Един ден и това натежава, бившият боец събира малък багаж и заминава в планината, където предпочита да живее сам. Гледа селските крави, овце и кози. Овчарският лагер е неговият дом и точно там е открит след края на войната. В късната есен всички започват да се подготвят за лютата зима. Лагерът се радва на малка постройка, заобиколен от стотици вековни дървета.
В края на октомври Омар помага със събирането на лешници и има компания, след това хората се прибират по къщите си и отново му позволяват да потъне в забрава. От време на време неговият покой се нарушава от хора, които идват за дърва за огрев. Омар не се разделя с военните си униформи, въпреки теглото, което носят, вършат работа със суровия климат. Първите седмици, когато се качва в планината, успява да построи малка хижа, в която да живее.
Селяните му помагат с каквото могат, те предават стари врати, прозорци и всичко, което могат да отделят или маркират като ненужно. Дават му и всички материали, които остават от ремонта на язовирната стена. За него това е повече от достатъчно. За мнозина е любопитно да видят ветерана – жилав и слаб човек, който успява да запечата всеки ужас. Много малко са неговите съседи, които успяват да видят златния зъб в плахата му усмивка, а същата може да се преброи на пръсти. Високо в планината, въпреки неговият странен вид, Омар е господар.
Преминаващите, работниците, събирачите на лешници, всички те се подчиняват сляпо. Всяко едно нареждане се следва без упрек, без недоволство. Тук Омар е началството – горската стража. На 2-3 дни може да бъде забелязан да напуска гората, за да стигне до единствената точка, в която има обхват. Проверява всички съобщения от селото, които са изпратени. Получава провизии от селото и след това се връща отново. Вода взима от поточетата. Понякога го търсят, за да ръководи разходките на туристите и чужденците, които искат да зърнат красотата на природата. Всички остават много щастливи, когато през нощта планинарят седне до тях и под пукащото дърво започне да разказва истории.
През пролетта и лятото, някои от младежите се качват горе, за да помагат с разчистването и стадото. Прави се сирене, стрижат се овцете, а вълната им се превръща в ресурс за одеяла, дрехи и шапки. Някои стоят с месеци през лятото и след това се прибират. Доброто отношение е познато на всички и никой не повдига въпроси за миналото му. За младите, Омар е едно гарантирано бягство от контрола на възрастните, ето защо те също го уважават и с удоволствие се включват във всички видове работа. Мнозина биха помислили, че това са щастливите дни, но за отшелника, голямата победа е в края на есента, когато всички си отидат.
Понякога се моли зимата да е малко по-благосклонна, но щом снежната покривка премине няколко метра височина, той е принуден да слезе обратно при роднините си. Придружава го орда от големи овчарски кучета. На една от вечерните сбирки, авторът най-накрая може да го зърне малко по-сериозно. Омар реже месо и го поставя над огъня, усмихва се и заявя, че всичко, което се прави с добро от хората е и винаги добро. Пред този огън, домакинът е най-добър оратор. Всеки иска да разбере картините от живота и да го опознае или поне да се опита да го опознае.
Пътят на Омар е доста дълъг и цветен, но винаги рисуван в някои от най-тъмните цветове. Проблемът е, че когато разказвачът започне да връща лентата, често успява да се изгуби в разказите си, опитвал се е да говори, опитвал се е да сподели каквото и да било, но в последствие думите го задавят. Мнозина смятат, че се губи някъде по дългия път към дома. Често напомнят, че когато той говори, всички останали трябва да мълчат, защото и най-малкият звук го изключва. Макар и да са изминали толкова много часове, за Омар битката след Грозни е вечно пред очите му.
Веднъж щом сражението приключва, Омар прекарва около 3 дни след мъртвите тела в Минутка. Куршумите на противника успяват да засегнат гръбнака му, временно го парализират. В тези дълги три дни, той лежи и чака някой да го открие, разлагащите се тела започват да освобождават своя аромат, докато болката не му позволява да се почувства дори малко облекчен. На третия ден губи съзнание, мозъкът се изключва, за да игнорира всички сигнали на рецепторите. След време отново отваря очи, но вече не изпитва нищо, дори болка. Парализата е успяла да вземе гласа му, не може дори да се изкашля, само очите работят. Ушите служат вярно и предават всеки звук, макар и да се усеща като заглушен, сякаш идва от другата стая.
Може да вижда само всичко, което е пред него. Омар не разбира веднага, че се намира върху купчина трупове. През цялото време е можел да отчита промяната на деня, от пълен мрак до светлината. Мисли се, че се намира в нещо като килия. Чува гласове на хора около себе си, жестоки експлозии и дори стрелба с автомат. Вижда как поставят още нещо до него. В един момент чува само глас на човек, който казва, че вече е време да се погребат мъртвите. Някой отвръща, че земята е замръзнала, трети предлагат да се запали огън. С този разговор войникът разбира истината – мислят го за мъртъв. Осъзнава, че ще бъде погребан жив. За първи път усеща студени тръпки по тялото си, а това е ново, ако може да изпита това, значи може и да се движи.
Може би това е последното усещане, преди да бъде прегърнат от смъртта и всичко да приключи. Въпреки преживяното, Омар има само един шанс – да не заспива. Ако успее да зърне някой, да мърда с очи, може да подскаже, че в него има още малко живот. Призовава всичката болка, която може да обхване тялото му, стига да остане по-дълго време буден. Остава буден единствено и само поради една причина – мисли си за всеки един момент от живота, всяко преживяване от детството до момента, в който достига до тук – върху купчината мъртви тела. Внезапно започва да вижда светлина. Изгасва и отново се включва.
Отчайва се, защото си мисли, че е заспал и е пропуснал този невероятен момент. Светлината обаче се връща, този път е по-ярка. Забелязва още няколко източника на светлина, които се движат около него, отчетливо чува и гласове, не се интересува какво му казват, просто оставя ретините му да се изгорят на светлината. Този път осъзнава, че светлината за първи път се интересува от него. Последното, което чува е „Има един който мърда тук! Този е жив!“. Бързо го вадят от купчината трупове и го носят към града. Спомня си само, че е носен през нощта на носилка до най-близкия град. След това е заведен в болница в Грузия.
За първи път се осмелява да си мисли, че е спасен. Все още не може да мърда крайниците си, не чувства нищо, докторите мислят, че най-вероятно ще остане парализиран завинаги. В началото нищо не върви по план. Всеки следващ ден не се поддава на лечението и не може да изпита нищо. Най-накрая се отказва и решава, че може би е било редно да бъде погребан в студената земя, без да се налага да се подлага на това разочарование. В тези часове Омар просто се моли за смъртта си. Минава известно време и оцелелият започва да мърда пръстите си.
Лекарите наричат това – чудо. Някои дори откриват силната и непоклатима воля за живот. Веднъж щом може да стъпи на краката си, ветеранът най-накрая получава правото да продължи живота си, нямал нужда от помощ. Заръчват му да се храни обилно и го изписват. Препоръчано му е да се прибере при семейството си. Обеща си, че щом се възстанови, той ще се върне обратно в армията и няма да прости случилото се. Неговото желание е да бъде зачислен в армията на Гелаев.
Същият обаче изчезва при една поредна битка с руснаците. Една година по-късно, Чечня за пореден път събира войници. Битката се води през Чечня до Дагестан. Омар се надява, че ще се срещне с армията и ще може да се включи. Гелаев обаче никога не се завръща. В средата на зимата, войната се води през планините и малки групи тръгват по козите пътеки. Мнозина се връщат обратно в Дегастан. Самият лидер попада в засада и е убит именно там. По тази тема Омар заявява, че най-вероятно е предаден от своите хора, защото предатели винаги се намират.
„Не исках да бъда командван от никой друг. Не исках да бъда в служба на непознат капитан. Когато си под командването на някого, убиваш и се подготвяш да бъдеш убит. Изпразваш съзнанието си и осъзнаваш, че не знаеш нищо. Когато разбереш, че всичко е било напразно, достигаш и до по-жестоката истина – рискуваш главата си за привилегията на някой друг. Предателите се срещат на всеки завой, а добрите хора са убити, без причина, за нищо.“
Едва след тези думи, човек може да разбере какво точно е войната – едно голямо нищо, един експеримент, в който всеки човек се губи, умира многократно и накрая копнее за куршума и бързата смърт. Омар оцелява, за да разказва, но с годините не вижда смисъл дори в това.
