От одобрения на КГБ до връзката с Али Агджа – къде стои българското ДС
На 12 януари празнува Българското военно разузнаване, като празникът влиза официално в сила през 1997 г. Да се говори за родното разузнаване е особено трудна задача, впрочем оказва се напълно невъзможна и макар архивите да се отварят едни след други, колко точно информация може да открие един човек, зависи само от късмета и от желанието на архиваторите да разкрият някоя друга тайна. Историята на родното разузнаване в никакъв случай не бива да се подценява, впрочем то е от особено значение, след като страната се озовава във Варшавския договор и трябва да кореспондира всеки един ход с КГБ. Някои експерти дълго време смятат, че най-малкият сателит на СССР е един от най-качествените, при това в едно от най-бурните времена.
Забавното е, че когато архивите проговарят, западът има много по-голям достъп, отколкото родните експерти, които най-накрая могат да разберат какво се е случвало от другата страна. Разбира се, един от най-големите успехи винаги ще е убийството на Георги Марков, но нека не забравяме, че докато всеки говори за 6-ти отдел, в рамките на години съществува и още едно секретно такова – 7-мо отделение или 7-ми отдел. Въпросното остава секретно и се занимава с изпълнението на смъртните присъди. В повечето случаи откриваме, че основната задача е дезинформация, подбиване на авторитет, съмнения, пускане на полу-истини в пространството и прикриването на някои от основните задачи. Диверсията е повече от успешна, както можем да се досетим, а Съветския блок работи с висока скорост.
Ние, както обикновено, се нареждаме сред страните с най-малко влияние в Европа, основният фокус винаги е бил насочен към немското Щази – тяхното разузнаване. С пристигането на СССР се създава и първия апарат за сигурност, който включва теоретични, практични и технически помощи, а след това се позволява и раждането на Българското ДС. То обаче получава своята най-висока степен на сила, след Пражката пролет през 1968 г. и именно Тодор Живков ще гарантира на Юри Андропов – тогава директор на КГБ, че ДС ще остане под влиянието на КГБ и ще се разглежда като разклонение на КГБ. Между 50-те и 60-те години на миналия век, разузнаването получава директни заповеди от Москва, по същото време нашето разузнаване връща операциите, които да се изпълняват за одобрение и чака отговори – нищо не се случва без тяхното влияние.
Най-накрая се оказва, че дори речите пред съветския блок на разузнаването са се подпечатвали пред Москва, преди да се появи каквато и да е тема за разговор. През 1972 г. се полагат някакви основи, които след обработка и описание, както и договор за коопериране. Според различни източници, България се превръща в първата страна с подобен документ. Коопериране на действия трябва да се случи с външно разузнаване, контраразузнаване, а малко след това и военното разузнаване се добавя в същия документ. През 1975 г. следва и така наречената пълна интеграция на съветския опит в разузнавателни дейности.
Някои от най-важните задачи се обсъждат в Москва, а след това се предоставят на Департамент I – отговарящ за Турция, Департамент II за Гърция и Кипър. Всеки предаден документ със задачи не подлежи на каквито и да било промени, както и договорки, а трябва да се изпълнява. Дори и по-късно директорът на КГБ генерал Олег Калугин да заявява, че България има минимална роля и никога не е била интерес на СССР, то архивите остават на друго мнение.
С привличането на агент Делон – българин работещ в Швейцария и Австрия, притежаващ информация и документи за Американското министерство на отбраната – КГБ веднага започва да определя какво трябва да се случи по-нататък в задачата. Малко след това откритие, Делон преминава своето обучение за агент и е предаден на командването на КГБ. Обещание за предоставяне на информация на ДС е дадено, но колко е изпълнено, това вече никой не може да сподели. С поставянето на посолство на Западна Германия, новите основни цели вече са начертани.
Източна Германия и Щази продължават да комуникират до средата на 70-те години на миналия век. КГБ обаче поставя правилата за следене на търговските отношения и дипломатическите такива. Всяка една телеграма до посолството винаги заминава към Москва. Всеки един български агент в Западна Германия, скоро започва да комуникира с КГБ. С появата на западния дипломат с кодово име Гарван, българските агенти успяват да използват предоставените стратегии и достигат до съпругата, която в определени интервали ще достави необходимите данни.
Щази също работят с Гарван, но най-накрая той се изземва от КГБ, защото се оказва изключително ценен кадър, който няма никакво място в по-ниската лига. Друг подобен и интересен кадър за разследване е агент Пикадили, който дълго време се сммята за палача на Марков в Лондон. След успешната мисия има легенда, че през 80-те години е изпратен в КГБ и след това има задача да съблазни една от секретарките на НАТО в Брюксел – това не е толкова успешна задача, а малко след това трябва да работи в Африка, като установява контакти със западни дипломати.
И тук идва големият въпрос, какво се случва и какви точно са отношенията между едните и другите? След като вече всички тайни минават през София за Москва, то е логично самият канал да бъде двустранен. Няма логика някой да предостави знанията и техниките, а никога след това да не ги използва, както се твърди в горните редове. Точно по тази причина и мнозина са против идеята, че България няма влияние или следа в шпионските игри в Европа. Съветските съветници изиграват голяма роля в оформянето на разузнаването и точно това позволява по-нататъшния успех. С развитието на едната организация идват и изисквания за вътрешно следене.
През май 1973 г. се изпраща така наречената резидентура, която да проверява какви са настроенията на страната, придружени с вътрешна и външна политика. КГБ бързо успява да намери своите доверени източници дори в партията, които да използва за целите си. Най-големите офицери успяват да заминат за Москва и да получат обучението си именно там, а след това да се върнат или в България или директно като дипломати за страната. До края на 70-те години това партньорство вече ще е заземено и калено. Общата цел е да се открие До 1968 г. департамент VIII трябва да превежда и изпраща годишните работни планове, за да получи одобрение и евентуални коментари. Регионът за действие е източното Средиземно море, включващо Гърция, Турция, Кипър и в редки случаи – Близкия изток.
В рамките на 5 години се предоставят краткосрочни и дългосрочни планове, придружени с годишен рапорт. Едва през 1975 г. се предоставя възможност за 12 съвместни операции, които включват Турция и още 11 в Гърция, съществува и една в Албания. През 1978 г. архивите споделят информация за 27 операции, като Турция има 6, Гърция – 5, Кипър – 7, Албания – 7. Задачите в Турция и Гърция са обвързани предимно с отслабване на консервативните реакционни сили в страните, за да може да се събори прогресивната демокрация в бъдеще. С други думи, създаването на трусове между Турция и Гърция, както и отслабване на влиянието със САЩ. Родното ДС има задачата да се фокусира върху местните афери и по-малки задачи, докато КГБ работи изцяло за външната политика.
Горе-долу по-същото време се появява и активност, която трябва да реши евентуалния Кипърски въпрос и Конференцията за Сигурност и взаимопомощ в Европа, както и Майоистката заплаха – индийската комунистическа партия в Индия, която и до днес продължава да се разглежда като най-високата вътрешна заплаха на Индия. ДС споделя, че вече има изградени добри позиции с Иран и Близкия изток, които веднага са предоставени на КГБ. Разбира се, следващите задачи най-често са насочени към основните врагове – САЩ и НАТО.
Проблемът обаче е, че така или иначе ресурсите са минимални. А на една от всички конференции в края на 70-те години има критика, че единствените планове за действие са обвързани с фалшифицирането на документи. КГБ редовно изпраща подобни документи и информация, която да се достави до определено място. В един момент става ясно, че прекомерното заливане с подобни рано или късно ще стигне до Москва, следователно най-разумният вариант е просто да се прекъсне практиката, поне за известно време. През 1986 г. за първи път в Будапеща ще се проведе среща между директорите на всички разузнавания в Източния блок.
Гръмките слова за битка с НАТО отекват, но така или иначе няма информация за някакви кардинални промени в методиката, напротив – всичко се оказва абсолютно същото. Междувременно не трябва да забравяме, че България трябва да се бори по южния фланг и да се опитва да се справи с анти-Българските кампании на запада. След разглеждането на официалните операции и действия, КГБ е на мнение, че най-добрият вариант за по-сериозни успехи ще дойде с кратки, но силни и едновременни операции по всички линии. Основен източник за действие ще бъде дезинформацията и засилването на този източник на влияние.
Такива операции е имало и преди. Операция Акропул е проведена през 60-те години по заявка на КГБ към ДС, като основното искане е да се засилят активните мерки към Балканите и влошаването на отношенията към членките на НАТО. След като главната икономика на политическата Европейска сила е насочена именно към ГФР и Турция, основното занимание на ДС е фабрикуването на писмо, което трябва да бъде „написано“ от директора на Консервативния Социален Съюз и след това министър-председател на Бавария – Франц Йозеф Щраус. Писмото трябва да бъде изпратено до бивши членове на гръцката хунта, в което ще се говори за потенциален военен преврат. Българското разузнаване създава и допълнителни материали по въпросната ситуация в Гърция, Щази го фалшифицират и изпращат до България, а оттам се озовава в Гръцкото консулство във Виена.
Макар и поръчител да остава КГБ, Щази и ДС ще напишат това за собствена инициатива и дори ще го представят в своите планове. През 80-те години идва и ново поръчение, което се отнася до СПИН заболяването. Операция Дитрих/Пандем е задача, която се появява през 1983 г. и има за цел разпространяването на слухове относно произхода на болестта – целта е да се повярва, че въпросното заболяване е американски военен експеримент с биологично оръжие. Такива статии се появяват във вестници в Индия – най-вероятно за тест и печелят много сериозно внимание от аудиторията. През лятото на 1985 г. всички членки на Варшавския договор ще получат нареждане от Москва да активират своите мерки по темата и да въведат нови идеи, промотирайки идеята за СПИН и развиването на конспиративната теория. Дъглъс Селваж се появява в две статии по темата и скоро получава командването на операцията, като задачата е тази информация да се разпространи по целия свят.
Българското външно министерство също дава своя дан и с желание подкрепя тази теория. Едва през есента на 1989 г. и то само седмици преди падането на Берлинската стена, ДС ще заяви на КГБ, че разполага със собствен агент Шива в Индия, който също публикува подобни материали в тамошната преса. Според архивите, агент Шива е бил директор на Международния институт по необвързани изследвания в Дели и преди 1983 г. е бил агент на Българско външно разузнаване. Той е винаги в списъците на операция Напред, която има задача да следи най-различни движения. През 1989 г. до него достига нареждането да публикува документи, които да гарантират, че СПИН идва именно от САЩ. Данните и материалите са пристигнали от Москва до него, а родното ДС така или иначе не е разполагало с достатъчно информация, която да предаде на момента.
Документите, които отиват при Шива, официално вече са били предоставени в Чехословашкия департамент преди повече от 2 години, следователно няма особен отзвук, след като техните брошури и документи вече са били раздадени в Индия, а след това и в Зимбабве. Чешкия агент Говда е разпространил същото, което и Шива, следователно няма много място за тупане в гърдите и доказване на родния отдел. Макар и КГБ да знае за всичко това, никога не се намесва в тази задача. И точно тук идва и големият любопитен въпрос: каква е връзката с папа Йоан Павел II?
След като е извършено покушението на Георги Марков, КГБ осъзнава, че ДС няма никакво място за по-сериозни и мащабни операции, подобни просто не могат да се случат, а и след първия инцидент е сигурно, че връзките ще бъдат изплетени изключително добре. Следващата стъпка ще покаже и още нещо – ако КГБ иска да отрича, ДС просто не може да се използва по тази линия. С оглед на всичко изброено е логично, че няма как ДС да има каквото и да било влияние в цялата операция, поне не и докато не е заловен Сергей Антонов като потенциален конспиратор и съучастник в цялото действие. Залавянето на Антонов отключва няколко врати. Унгарското външно разузнаване ще използва своите вътрешни канали във Ватикана, придружено с Полското разузнаване, за да посочи Луиджи Скручило като агент на ЦРУ, а що се отнася до Агджа, той трябва да бъде представен като турски нео-фашист, който работи с десните сили на ГФР.
През декември 1982 г. Благой Плачков ще лети до Германия, а след това и до Варшава, Прага, и Будапеща, където да изисква дезинформация и насочване на вниманието към ЦРУ за организирането на атаката и наемането на турската организация „Сивите вълци“. Според немското разузнаване и директора Маркус Волф, камакът е хвърлен по България, за да може да се превърне в петно на целия източен блок. Изработват се два текста, които обясняват какви точно ще бъдат връзките на България. На 35-а страница от единия ще бъде зададен директно въпроса: кой има интерес от смъртта на папа Йоан Павел II? На 56-а страница ще бъде добавена и биографията на Агджа, неговите пътешествия, политически връзки и още много други.
Поръчката е изпълнена, при това особено супешно. През януари 1983 г. ДС започва да работи и от резиденцията си в Западна Германия, изпращайки подправени писма от анонимни лица до разузнаването там. Там се говори за конспирация между турския националист Алпарслан Тюркез и баварския министър-председател, както и консервативния лидер Щраус, който може да стои зад потенциалната атака на папата.
Българските разузнавачи дори добавят и най-различни записи, които или са записвани на среща на НАТО или са успешно подправени. Участниците са директори по контра-тероризъм в съответните държави. Във въпросният запис е ясно казано, че няма никаква връзка между Агджа, КГБ или българите. Свидетелските показания също се озовават в ръцете на КГБ. Многократно целият Източен блок ще говори, че Клер Стърлинг и Пол Хенце са получили средства от ЦРУ, за да говорят за българска връзка. Едва по-късно ще стане ясно, че Мелвин Гудман – работещ в отдел на ЦРУ с мисия СССР – е разглеждал книга, в която има фалшива информация и по някаква причина се озовава на грешното място, като именно там се говори за родна връзка.
След освобождаването на Антонов през 1985 г. ще стане ясно, че ДС се оплаква горчиво от КГБ и заявява, че нито една друга институция не се е постарала да помогне. В последствие всяка членка ще бъде обвинена по един или друг начин за потенциална връзка. Едва след падането на СССР ще стане ясно, че КГБ също са имали съмнения относно влиянието на България и нейната намеса в покушението на папата и междувременно са водили паралелно разследване с целия свят. На финала самите КГБ ще заявят, че няма никакво участие, но и никога няма да го потвърдят официално. Според информацията е ясно, че това е била гола провокация от американците. На финалът от това дълго приятелство има само един победител и това не са руските разузнавачи. През цялото време става ясно, че се използват тактики и умения, предоставени от СССР, но никога не се заплаща абсолютно нищо нито за базата, нито за наученото.
Материалните облаги и методология са особена награда, макар и да липсват много елементи в тази посока. Според някои източници, ДС никога не е имало намерението да се превръща в глобален фактор в това поле, вместо поемане на инициатива, повечето искали да изпълняват задачите – колкото и както е възможно – и при всяка една операция ще подчертават липсата на ресурси за изпълнение. С падането на СССР става ясно, че някои позиции са изгубени, но други работят с изключителна сила и скорост. Дигиталната епоха свали границите и позволи за по-добри методи на дезинформация – достатъчен е просто един добър манипулатор, който да споделя своите мисли открито.
