Как Саддам Хюсеин остана в историята – едно смешно дело свърши цялата работа

Диктатурата на Саддам Хюсеин е повече от впечатляваща. Синовете му са опиянени от власт, той самият многократно успява да лази по нервите на целия свят със закупуването на ядрен реактор за научни цели – създаден предимно за обогатяването на уран за атомно оръжие – и като цяло винаги намира начин да спретне още един по-сериозен военен конфликт. Когато Йозеф Персико пише книга за делото в Нюрмберг, където заловените нацисти са изправени на съд, той задава един много важен въпрос:
„Възможно ли е уроците от Нюрмберг да бъдат извадени от кошчето на историята и да влязат в употреба за бъдещите военни престъпления на нашата ера?“

Що се отнася до диктатори без оръжие за масово поразяване, отговорът е ясен – не. Никой не оневинява Саддам за извършените престъпления, но и никой не повдигна въпроса относно предоставянето на честен съд, какъвто можеше и трябваше да има. На финалът винаги е важно посланието и справедливостта, а вместо това, получихме интересен и комичен случай, който носи името „Иракски Специален трибунал“. Назначена е комисия, която да оцени щетите от режима на диктатора и най-важното е, че в самото излушване присъства и самият Саддам.

Наетите господа обаче са част от американската армия и като такива, много бързо рисуват едно значително по-грозно лице на Ирак. Делото се води и по още една причина, ако лидерът бъде свален и съден в Ирак, тогава мнозина от неговите поддръжници ще се откажат от допълнителната съпротива.

Първата форма на демокрация идва с помощта на окупатора и мераклии от обществото, които по един или друг начин са били противници на осъдения на смърт. Всички възможни племена, включително и кюрди са поканени, за да напишат всеки грях, който някога е съществувал в света. Записаното не е адекватно показание, а просто изсипването на омраза. Никой не пита защо свидетелите са били подложени на този тормоз и никога не се говори за тяхната вина, ако има такава.

Междувременно някои юристи от Хага изобщо не са съгласни с воденето на дело по този начин и дори предлагат делото да се разгледа в Хага, но отказът е категоричен. През юли 2004 г. Саддам излиза за първи път на изслушване. Защитава се сам и няколко пъти напомня, че все още е законен президент на Ирак, свален е неправомерно и това дело не е нищо повече от политически театър. Нещо повече, когато най-накрая стига до заключение то е: „Истинският престъпник тук е Буш!“.

От друга страна, всеки може да забележи някои от основните качества – Саддам е добър оратор, говори с гняв, разпалва страстите и може да се похвали с богат речник. Точно тези качества някога го издигат на власт. През 2005 г. отказва да живее под домашен арест до края на живота си, според някои материали в пресата, той отказва да бъде освободен, за да излезе в ефир и да накара своите поддръжници да оставят оръжието. Интересен факт е, че диктаторът вече се стреми само за едно – място в историята. Каквато и да е позицията му там, до някаква степен не можем да забравим и един друг факт – до днес мир в Ирак не може да бъде постигнат, без значение кой желае да помогне за освобождаването му. Първият процес започва през 2005 г. и се говори за убийствата на цивилни в Дужайл – жертвите там са около 75 000 души, според данни на Wikipedia.

Клането започва, след като бунтовници не успяват да убият президента. Саддам обаче не признава авторитета на въпросния съд и продължава своите речи. Двамата му назначени адвокати са отвлечени и убити, което го оставя сам. Според мнозина, убийствата са послание от бунтовниците – защитата на диктатора не трябва да бъде нито силна, нито съществуваща. Следва гладна стачка, защото никой не желае да назначи международни адвокати за неговата защита. Съдията Амин е заменен с иракски кюрд на име Рауф Рашид Абд ал-Рахман. Същият е израстнал в град Халабджа – тестова локация за една от многото химически атаки през 80-те години.

Той обаче не се отказва от делото, макар и да има сериозен конфликт на интереси. През 2006 г. назначеният Рамзи Кларк заявява, че цялото дело е абсолютен фарс и се манипулира много жестоко от американците, освен това нито един от адвокатите не е имал някаква защита, което според него самия е бил умишлен акт. Нещо повече, адвокатът задава един много важен въпрос: защо всички могат да получат бели листи и химикали, а Саддам трябва да пише по ръцете си? И това няма значение, на 6 ноември 2006 г. Хюсеин е осъден на смърт чрез обесване. Всички негови обжалвания са отхвърлени. От килията му е изнесено писмо, в което призовава народа си да се обедини и да не се поддава на различията. В него също така е написано, че отказва да чака и настоява неговата екзекуция да бъде насрочена възможно най-скоро.

Това желание е уважено и на 30 декември 2006 г. се изпълнява смъртната присъда в покрайнините на Багдад. Когато питат Саддам дали съжалява за нещо, той отговаря:

„Не, аз съм военен и нямам страх за себе си. Прекарах дните си в джихад и в бойна агресия. Всеки, който е преминал по моя път, не трябва да се бои.“

Някой от наблюдаващите го изпраща в ада, но той отвръща, че в момента Ирак е адът. Някой най-вероятно е вярвал, че с това ще приключат всички сражения и атентати, но смъртта на Саддам се оказва една зловеща искра. Съдия Рахман и неговият колега са убити през лятото на 2014 г. Много други също умират в последствие.

Интересен факт е, че и до днес в Ирак има поддръжници на предишния режим, но това е нормално. Внесената форма на американска демокрация не може да се похвали със значителен успех. А една от причинит е, че диктаторът така или иначе успява да се превърне в мъченик за онези, които накрая не правят разлика между американските и иракските куршуми, особено след като го има навсякъде.