В началото на XIX век Испания и Португалия упражняват твърд контрол над Южна Америка, като техните империи се простират почти из целия континент. Въпреки това, вълната на промените е неизбежна, а семената на независимостта започват да набъбват.
Чилийската война за независимост се превръща в повратен момент, демонстриращ духа на съпротива срещу колониалното управление.
Декларацията за независимост на 12 февруари 1818 година бележи повратна точка в историята на Чили, с която се ражда нова нация.
Ефектите от чилийската независимост се усещат в целия регион, вдъхновявайки и други южноамерикански колонии да грабнат оръжие и да се борят за своята свобода. Това от совя страна предизвиква вълна от революционен ентусиазъм, която залива континента и в води до краха на испанското и португалското управление.
Както в много други европейски страни, радикалната промяна на статуквото в Чили е предизвикана от възхода на една-единствена фигура - Наполеон Бонапарт.
В началото на 1808 г. сравнително малката и бедна испанска колония Чили е сред най-лоялните и добре управлявани части на империята. Но нахлуването на Наполеон в Испания и свалянето на крал Фернандо VII по-късно същата година коренно променят ситуацията.
Освен това, през февруари умира популярният и опитен генерал-губернатор на Чили Луис Муниос де Гусман, а кралят няма време да назначи негов заместник, преди самият той да попадне във френски затвор.
Постът е зает от най-висшия военен командир на Гусман - Франсиско Гарсия Караско, груб, корумпиран и некомпетентен лидер, който успява да обиди и отчужди местния елит, засилвайки усещането за нестабилност и несигурност.
Ситуацията не се подобрява и до лятото на 1810 г. Караско и постът на генерал-губернатора губят и последните остатъци от своя авторитет, докато Испания се бори за оцеляването си.
В отговор на отслабената си позиция Караско прибягва до репресии, произволни арести и депортации в Перу, което го прави толкова непопулярен. Той е принуден да подаде оставка през юли същата година.
Следващият най-висш командир - граф Торо Замбрано е на 82 години, немощен и още по-малко подходящ за длъжността от предшественика си. Междувременно слуховете и идеите за по-голяма автономия за Чили, които почти не са съществували допреди две години, започват да се разпространяват все по-осезаемо.
Същата година започва да набира популярност група, наречена "Хунтистас", която настоява Чили да има собствена Хунта - управляващ комитет. До септември те оказват толкова голям натиск върху Замбрано, че той се съгласява да свика среща в столицата Сантяго, за да обсъдят исканията им.
Те използват тази възможност, за да упражнят още по-силен натиск върху него, докато старецът не удря церемониалната си тояга в масата и не извиква: "Вземете я страната и я управлявайте!"
Колкото и радикално да изглежда това по онова време, новосформираната Хунта внимателно се заклева във вярност към сваления крал Фернандо и дори избира Замбрано за президент, за да избегне обвинения в преврат.
Истината обаче е, че той разполага с минимална реална власт, а Хунтата започва да въвежда националистически политики - създава национална милиция, нови търговски закони и мита. С времето се оформят три основни политически групи, сред които "Ексалтадос" (екстремисти), които настояват за възможно най-голяма автономия за Чили.
Техният лидер Хуан Мартинес де Розас държи в ръцете си реалната власт в страната. Но за най-радикалните членове на "Ексалтадос" той не е достатъчно смел и решителен.
Те решават да изберат за свой водач ветерана от войните в Испания - Хосе Мигел Карера, който наскоро се е завърнал в Чили.
През 1811 г. Карера решава да действа и след два неуспешни опита за преврат успява да свали Де Розас и да установи диктаторски режим.
След като укрепва властта си, Карера с подкрепата на своя заместник Бернардо О"Хигинс издава силно радикална временна конституция през 1812 г., която недвусмислено забранява "приемането на заповеди, идващи извън територията на Чили."
За нещастие на Карера, това се случва в момент, когато положението на Испания започва да се стабилизира. До 1813 г. страната вече не е заплашена от пълно поражение и правителството ѝ насочва отново вниманието си към разклатената империя.
С въстания както в Чили, така и в Аржентина, вицекралят на Перу - Хосе Фернандо де Абаскал получава заповед да възстанови имперския контрол.
Той изпраща военни сили към Чили, но поради некомпетентното лидерство на Карера, неговият съюзник О'Хигинс е принуден да се сражава сам срещу врага с малка част от чилийската армия и претърпява зрелищно поражение.
Напълно разбит, Карера е принуден да се оттегли в независимата Аржентина с остатъците от своята армия.
След като успешно прекосяват страховитата планинска верига Андите, бунтовниците постигат значителна победа над испанските сили в битката при Чакабуко през февруари, което сигнализира за реална възможност за осъществяване на чилийската независимост.
През следващата година въстаниците затвърждават контрола си над Сантяго, а аржентинският генерал Хосе де Сан Мартин получава предложение да стане върховен лидер на зараждащата се нова нация. Въпреки това, той учтиво отказва и вместо това препоръчва своя приятел О"Хигинс за длъжността, която той заема до 1823 г.
На годишнината от битката при Чакабуко, О"Хигинс обявява внимателно подготвена декларация, с която официално утвърждава независимостта на Чили като суверенна държава.
Още повече, пристигането на капитан Кокрейн, прочут британски военноморски командир, накланя значително везните в полза на въстаниците. Под негово ръководство силите на бунтовниците получават мощна подкрепа, а през 1820 г. той извършва дръзко нападение и превзема испанска крепост с малобройна войска, ефективно премахвайки последната значима съпротива.
До 1826 г. освобождението на Чили е напълно завършено - изключително постижение след години на тежка борба.
