LEGO инвалиди
След години производство на пиратски кораби, състезателни коли и замъци с духове, Lego излязоха на пазара със съвсем нов продукт – момче в инвалидна количка. Дали вследствие на обществения натиск за производство на играчки, които са по-близки до реалността или на по-социално ангажирана корпоративна политика, LEGO презентира играчката на Международния панаир на играчките в Германия и тя веднага бе забелязана.
Това се случи ден след като компанията Mattel, която произвежда куклите Barbie и е основен конкурент на LEGO, обяви че Барби вече се предлага в четири форми – стандартна, „мъничка“, „висока“ и „с извивки“. Също така легендарните кукли могат да бъдат намерени в седем цвята на кожата, 18 цвята на очите и 18 прически.
Разбира се, приемането на другостта и различието е белег за цивилизованост, вписване в културата и висота на духа. Важно е от малки да възпитаваме децата си в толерантност и разбиране. За другите полове, цветове, раси, култури, религии, здравни статуси т.н. В набиращите скорост призиви към толерантност обаче могат да се разчетат и други знаци.
На пръв поглед, тези два хода на двата производителя на играчки си приличат – и двата целят доближаване на детето до реалността. Ако се вгледаме малко по-внимателно обаче, можем да видим разликите. Крайно време беше барбитата да излязат от стереотипа на анорексичните, руси красавици и да стане ясно, че не всяка жена има 1,40 м крака, 40 см талия и гладка, руса коса. В навлизането на пълнички и нисички кукли няма нищо лошо, тъй като реалните женски тела са красиви и изкуствено наложените естетически норми подлежат на промени и преосмисляне във времето.
Що се отнася до играчките с недъзи обаче, нещата не са толкова еднозначни. Въвеждането на новата играчка получи широк позитивен отзвук в почти всички социални кръгове – на възрастни. Зрелият, цивилизован, интелигентен човек знае, че хората в неравностойно положение следва да бъдат интегрирани в социума по най-безболезнения и пълноценен начин и това е безспорно.
И все пак, въпреки всенародното възмущение от премахването на „Балканджи Йово“ от учебната програма по литература, където виждаме лирическият герой като труп с отрязани крайници, избодени очи, който лежи в локва кръв и не дава „хубава Яна на турска вяра“, повечето хора притеснено извръщат очи при гледката на просяк без крака. Още веднъж, говорим за възрастни. В стремежа си към разбиране и толерантност, възрастните могат да не си дадат ясна сметка за това какво се случва в детската психика, която значително се различава от изградената, оформена психика на порасналия човек.
Играта е жизнено важен процес в израстването, по време на който детето преодолява трудностите и разбира нещата от живота и света. Преди навлизането на детето в пубертета обаче границите между реалност и игра са размити и мъгляви и често различи случки и герои прескачат от единия свят в другия и обратно – процес, колкото значим, толкова и рисков. Това ясно се вижда в работата с деца, преживели психологични травми. Наскоро мой приятел – психолог, който работи с деца-бежанци бе забелязал подчертана склонност на деца, които са изгубили родителите си по насилствен начин да пресъздават сцени от това, на което са станали свидетели. Например ако баща им е бил убит с пушка, да „убиват“ с пушка другите деца по време на игра. Това се случва в рамките на т.нар. травматична игра, която има терапевтичен ефект, но винаги се случва под супервизията на психолог.
В този смисъл – колкото и социално угодно да звучат стъпките на производителите на играчки, те са лекомислени и безотговорни, що се отнася до крехкостта на детската психика и нейната непредвидимост.
Колкото и важно да е, вписването на образа на различните в детското съзнание би следвало да се случва единствено под контрола на възрастните. Ако едно хлапе попадне на играчка, която представлява дете с увреждане, това може да се впише в неговата пластилинова психика по неочакван начин, създавайки благодатна почва за фобии, страхове и погрешни нагласи. Както страшните филми извикват у децата фантазии, които могат да нарушат равновесието им, така и играчките с увреждания могат да пробудят у тях страхове, за които нито един зрял човек не би се сетил. Да, сравнението е грубо, тъй като злите герои от филмите са лоши, а хората с увреждания не са. Но още веднъж -това е ясно и разбираемо за възрастния човек, но не и за детето.
Още повече – нека не забравяме, че играчките, като такива, за разлика от играта, не притежават до такава степен въздействието, което им се приписва. Децата се нуждаят от думи и смисъл. Дори един безформен парцал може да бъде най-красивото създание в очите на някое дете – защото формата на играчката няма никакво значение. Имат значение думите зад нея, значенията, които тези думи извикват, всички съзнателни и несъзнателни отправни точки.
Да се говори с децата за различията между хората може да е смислено. Да им се дават играчки с инвалидни колички, акне, витилиго и липсващи крайници може да е травматично.
