Великите битки, променили историята – Зента (1697 г.) и краят на Османската експанзия

| от Александър Стоянов |

Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и достойни бранители на отчаяни каузи. В тези легендарни епизоди от историята човешката трагедия, героизъм и саможертва се преплитат по уникален начин, който разкрива цялата пъстрота на нашата душевност. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.

Всяка битка е откровение. Всяка война е изпитание. Ала дори и сред пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден днешен грабват умовете на поколенията. Всяка битка е величава по свой начин, но сред куршумите, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които променят съдбата на народи, региони и континенти.

През 1683 г. Османската империя стартира своята последна голяма кампания срещу Западна Европа. Начело на значителни сили, великият Везир Кара Мустафа паша решава да атакува хабсбургската столица Виена и да откъсне последната златна ябълка, към която османците от векове протягат своите ръце, но никога не са успели да грабнат. Обсадата на Виена се превръща в една от легендарните страници на световната военна история.

Атаката на полските крилати хусари и събирането на грамадна християнска армия, невиждана до тогава в Централна Европа, дават шанс на австрийците да обърнат хода на войната и да преминат в решително настъпление срещу османците. Силите на Хабсбургите постигат редица бляскави успехи срещу османците, но към 1695 г. Фортуна сякаш извръща лице от християните и отново се усмихва на Полумесеца.  Към началото на 1697 г. и двете страни са напълно изтощени, финансите им се крепят на косъм, а Османската империя изглежда сякаш несъкрушима, отказвайки да падне след десетки тежки удари, понесени по бойните полета в Унгария.

Нещо повече, Портата се опитва да си върне инициативата и организира поредица от походи по поречието на р. Дунав и р. Тиса. За да им се противопостави, Виена изпраща в Унгария своя най-дързък и опитен командир – принц Ойген Савойски. От неговите действия зависи изхода от войната и бъдещето на Централна Европа.

В началото на август, Ойген пише първите си доклади от кампанията в Унгария и се оплаква от постоянен недостиг на пари, храна, припаси и муниции. Армията му също се намира в лошо състояние – полковете страдат от недобор и дезертьорство. Очаква да разполага с поне 50 000 души в полевите си сили, но към края на м. август реалността е съвсем различна и това число стои по-скоро „на хартия“.

За негов късмет, османците не могат да се похвалят с по-добра организация. Както е обичайно около подобни ключови кампании числеността на османските сили се преувеличава значително. Отново се появяват различни числа между 75 000 и 150 000. В действителност, изворите от епохата подсказват, че Мустафа II и Елмаз Мехмед не успяват да подобрят резултатите от предходните години. Османските извори говорят за до 50 000 бойци. Английският съвременник Пол Райкът заявява, че през 1697 г., османците „бяха по-слаби дори от предходните години“ и оценява реалните им сили на не повече от 40 000 конници и пехотинци.

Това е адекватна преоценка, ако се приеме че османския хронист Силахдар Фъндъклълъ Мехмед Ага използва официалните налични документи – т.е. разполага с информацията „на хартия“. Основната цел на османците е да прекосят р. Дунав и да се насочат на северозапад към Сегед с идеята да си върнат контрола над ключовия град, които държи подстъпите към Темешвар и същевременно ще осигури връзка към обхванатите от въстанието на Тьокьоли земи на Горна Унгария. Целта е амбициозна, но не съответства на изпълнението. Османците успяват да се концентрират в Белград едва в средата на август, 1697 г. – твърде късно за водене на продължителна обсада.

Командирът на белградския гарнизон – Амджазаде Хюсейн паша от рода Кьопрьолю съветва султана да се откаже да преминава Дунав, а по-скоро да се ориентира към превземане на Петроварадин – основен пункт за хабсбургските операции в района на Белград. Това предложение е отхвърлено и в началото на септември основните османски сили преминават голямата река, насочвайки се по същия маршрут, който следват и предходната година. Ойген внимателно следи ходовете им и започва да ги следва със собствените си войски. Уверени че основните вражески сили ще се движат както и през предходните години, османците не залагат на адекватно тилово разузнаване.

На 11-ти септември, 1697 г. войските на Портата започват да форсират р. Дунав при селището Зента. Ойген успява да придвижи силите си с поредица от концентрирани, бързи маршове, достигайки непосредствена близост, без да бъде забелязан от врага. С опитното око на пълководец, сражавал се срещу най-силната армия в Европа – французите, Ойген набързо се ориентира в ситуацията и съставя план. Християните ще изчакат част от османската армия да прехвърли реката, след което ще я атакуват на части и ще я разгромят – класически ход, използван от поколения пълководци от Античността до Просвещението.

Привечер на 11-ти септември, след целодневен усилен марш, основните хабсбургски сили се появяват по склоновете на  хълмовете край Зента. Залязващото есенно слънце обагря в пурпурно униформите им. Прашните лица на войниците са изнурени, но изпълнени с решимост. Ойген е получил няколко часа по-рано спешна депеша от Хофкригсрата – да не се хвърля в необмислени действия и да не рискува генерално сражение.

Твърде опитен и самоуверен за да остави врага да се изплъзне в нощта, савойският принц решава да игнорира заповедите. Шансът му се сериозен – Ойген успява да постигне локално числено превъзходство над османските сили в порядъка на 1:5:1. Същевременно, най-елитните османски отряди вече  са на отсрещния бряг, защитавайки султана. Единственото, което хабсбургската войска трябва да постигне на всяка цена е блокиране на временния мост, издигнат от османците над р. Тиса. По този начин от една страна падишаха няма да може да изпрати подкрепления, а от друга – заклещените на десния (западен) бяг войници няма да могат да се измъкнат.

Ойген поверява командването на войските на левия фланг на опитния ветеран от множеството полеви кампании в Унгария граф Гуидо Щаремберг, братовчед на Ернст Щремберг – бранителя на Виена. На десния хабсбургски фланг застава граф Зигберт Хайстер, един от най-доверените кавалерийски генерали на Лудвиг Турчина. Центъра е оставен под ръководството на младия Шарл Тома дьо Лорен, принц Водемон, който  поема командването на трансилванските сили след смъртта на Ветерани при Лугож.

Войските на Ойген извършват мащабен заход в посока северозапад, изнасяйки се в широка дъга, която атакува османските позиции от югозапад-запад. Войските на Щаремберг успяват да пробият полевите заграждения и се насочват към мостът на Тиса. Уплашени че ще бъдат откъснати от път за бягство първи се паникьосват албанските наемнически части, които се хвърлят в паническо бягство. Веднага след тях в отстъпление се оттеглят и спахиите, хвърляйки османския боен ред в пълен хаос. В тази ситуация, Елмаз Мехмед паша се опитва да реорганизира силите за отбрана, но е атакуван от собствените си войници и удушен.

Така, насред окървавените брегове на Тиса изчезва последният диамант на Портата. Окончателния колапс на османската армия идва с рухването на моста над Тиса – пометен от стотиците бегълци, струпали се върху него и от убийствения огън на австрийската артилерия, която Ойген насочва специално около моста и предмостието.

Основна причина за последвалия смазващ успех трябва да се търси в качествата на австрийските командири – ветерани от поредица кампании и липсата на такива сред османските командири, сред които единствен Арнаут паша, командир на албанските левенди изпъква с по-сериозен боен опит. Самият Елмаз Мехмед е администратор от кариерата, но назначенията му до този момент не предполагат някакъв сериозен боен опит. Обратно, хабсбургските пълководци са водили непрекъснати бойни действия през изминалите 14 години на различни фронтове в Европа.

За разлика от Османската империя, в която се сменят няколко султана и десетки правителства и съответно военни командири, Хабсбургите остават под властта на един император, единен военен съвет и относително постоянен набор от полеви командири. Това създава значително по-добра стиковка сред отделните пълководци но и изгражда сред действащите войски доверие в техните командири. Важна разлика е и факта, че Хабсбургската армия е постоянна – т.е. за разлика от спахиите и левендите, които се разпускат след всеки поход, войските на Виена са непрекъснато на бойни нога. В това отношение съпоставка може да се прави само с еничарите, но тяхното социално и политическо прерастване в обществена каста отдавна е отнело от легендарните им бойни качества.

Атаката на хабсбургската армия хваща османците напълно неподготвени. В последвалото меле, Портата губи повече от 80% от своите сили – загубите се оценяват на до 34 000 убити, ранени и пленени. Дали тази бройка, наложена от Ойген и приемана безропотно от историците вече няколко поколения не е завишена? При положение че цялата османска армия не надхвърля 40 000 души е трудно да се повярва, че с един удар са ликвидирани толкова много от тях. Факт е, че Мустафа II с остатъците от армията бяга панически към Темешвар, което подсказва че за прегрупиране на силите и дума не можа да става.

Въпреки това 10 000 души издавили се в Тиса звучи по-скоро като плод на въображението, отколкото на реално стечение на обстоятелствата. Факт е, че след подобни победи пълководци и хроникьори обичат да завишават числеността на вражеските загуби. Зента – битката, която де факто решава изхода на войната е прекалено важна победа, за да се отчитат в нея занижени вражески жертви. Далеч по-вероятно е загубите на османците да не надвишават 20 000 души, което отново е ½ от общите им сили.

Още поне 10 000 души да са се пръснали – дезертьори, бегълци и прочие, без да потърсят завръщане към остатъците от армията, спасили се със султана на левия бряг на р. Тиса. Османските извори дават една доста по-умерена бройка – ок. 7-8 000 убити. И при тези данни обаче трябва да се подхожда внимателно – колкото голяма е склонността на победителя да преувеличава, не по-малка е склонността на загубилия да занижава броя на своите убити. Интересна светлина върху въпроса хвърля писмо, изпратено непосредствено след битката от император Леополд I на неговия съюзник крал Уилям III.

Преди няколко часа вестоносци донесоха известието от Унгария, че нашата армия, начело с Ойген Савойския принц, не само храбро е атакувала на 10-ти септември османския укрепен лагер край бреговете на р. Тиса  с разположените в него 30 000 души, но и че с помощта на Всемогъщия Бог ги е подчинил, убивайки 10 000 от тях, сред които великият везир и агата на еничарите. Останалите, които най-тясната част на моста не е успяла да издържи, са се хвърлили в реката, където по-голямата част са се издавили. Освен това, пленили сме хиляди каруци, натоварени с провизии, както и седемдесет и две от техните оръдия. И всичко това е постигнато с цената на едва 500 убити от наша страна и още толкова ранени.“

Този извор потвърждава няколко основни положения, за които вече стана дума. На първо място е числеността на османската армия. Оценките на официалните депеши и поведението на Мустафа II след сражението подсказват, че от източната страна на Тиса едва ли е има повече от 10 000 войници, прехвърлили реката в хода на османския 9/11. На второ място, изворът потвърждава, че оценките на Ойген за избитите врагове са силно завишени.

При всяко положение, няма как те да са 30 000 души – цялата армия разположена западно от Тиса и освен това да са останали и 4000 души за пленяване – очевидно е, че на левия бряг на реката просто не е имало толкова много хора. В този контекст османските загуби би следвало да се оценят на ок. 20 000 убити, издавени и пленени, като ок. 8000 от тях са от редиците на капъкулъ – еничари, топчии, джебечии и топарабаджии. При всяко положение, Зента се оказва едно от най-големите поражения в османската военна история до този момент. Смъртта на енергичният Елмаз Мехмед паша е тежък удар за имперската администрация. Самият Мустафа II се измъква на косъм – неговата смърт или пленяване биха били катастрофални за Османската империя.

След успехът, който отеква из цяла Европа, Ойген, начело на корпус от 6000 конници, прекосява р. Дунав, нахлува в Босна и на 25-ти октомври, черна дата за балканските градове, опожарява Сараево, след което се оттегля обратно на север. Дързък както винаги, Савойският принц предлага следващата година да бъде посветена на превземането на Белград и Темешвар, с което войната да се приключи категорично. Леополд I и президентът на Хофкригсрат-а – граф Ернст Рюдигер фон Щаремберг имат други съображения.

В Испания – болният и бездетен Карлос II е на път да умре. Виена и Париж спорят за това кой да наследи последният испански Хабсбург. В тази тежка ситуация, когато тъкмо завършилата Деветгодишна война може да се разгори с нова сила, Хабсбургската монархия се нуждае спешно от мир на изток. Това довежда до сключването през 1699 г. на Карловацкия договор, съгласно който цяла Унгария преминава в австрийски ръце. Хабсбургите нанасят решителен удар на Османската империя и слагат край на нейната експанзия в Европа. От тук, до своя край през 1923 г., Османската империя винаги ще е в позицията на бранещия се що се касае до войните й с европейски противници.

 
 
Коментарите са изключени за Великите битки, променили историята – Зента (1697 г.) и краят на Османската експанзия