Остров Скелиг Майкъл: пресечната точка между викингите и джедаите
Какво е общото между викингите пирати от 9 в. и рицарите джедаи? Този наглед абсурден въпрос намери своя неочакван отговор през зимата на 2015 г., напомняйки отново за добре развитото чувство за хумор на историята.
По това време по кината излезе първата серия от най-новата трилогия за „Междузвездни войни“ – „Силата се пробужда“. Във финалната сцена на филма героинята на Дейзи Ридли – Рей – пристига на отдалечена, откъсната планета, за да се опита да намери последния легендарен рицар джедай Люк Скайуокър. Когато киноекранът се изпълни с епичния силует на суров, скалист остров, издигащ се сред пяната на разбиващите се в подножието му вълни, буквално не можех да повярвам на очите си – защото силуетът ми беше достатъчно добре познат. Броени седмици по-рано, докато подготвях материалите за книгата си викингите („Ерата на викингите“, Милениум), бях попаднал на смайващата история пиратската атака срещу непристъпния остров Скелиг Майкъл. Всеки историк ще признае, че е далеч по-лесно да пише за дадено събитие, ако има визуална представа за обстановката и физическата среда.
Когато тази околна среда е толкова драматична и уникална по своята същност като Скелиг Майкъл, визуализацията се превръща от лукс в първа необходимост. Островът се издига почти пирамидално от водите на Атлантическия Океан и е доминиран от двата си върха-близнаци – по-ниският от тях е с височина от 185 метра от морското равнище и приютява ранносредновековния манастир, който ще бъде център на нашата история; по-високият и труднодостъпен връх се издига на 218 метра от морското равнище и служи за дом на няколко монаси-отшелници, които живеят в почти пълна откъснатост от заобикалящия ги свят.
Между тези два скални исполина се спуска стръмна седловина, наречена от местните „Седлото на Христос“. Негостоприемният Скелиг Майкъл няма пристанище или удобен залив, който да приютява кораби – всеки, който приближава скалите, го прави на свой риск, излагайки се на опасността да се превърне в играчка на мощния прибой. Откъснат, суров, но заедно с това свещен и уважаван в цяла Ирландия – такава е славата на островния манастир в началото на 9 в. Много скоро обаче местното население ще го свързва с далеч по-плашещи и неприятни новини.
Безнаказаните викинги
Повечето историци на ранното европейско Средновековие се съгласяват, че „Ерата на викингите“ започва на 8 юни 793 г. със шокиращото опустошаване на манастира Линдисфарн в Северна Англия. Причините за тази изненадваща експлозия в Северозападна Европа са няколко – нарастване на населението в Скандинавия (особено Норвегия и Дания), икономически проблеми, свързани с недостига на сребро и социалното напрежение, заради зараждащите се феодални борби. Ала най-важната причина си остава технологичната революция във викингското корабостроене, която позволява първо на датските, а след това и на безразсъдно смелите норвежки моряци да започнат да доминират водите на Северно море, Ламанша и крайбрежията на днешна Белгия, Холандия, Франция, Англия, Шотландия и Ирландия. Проблемът на местните държави е, че не разполагат с флот, който да отговори на неочакваното предизвикателство от север-североизток. Техните крайбрежни зони са изцяло на милостта на пиратите – набезите не подлежат на контрол или ответна реакция, не могат да бъдат предвидени или спрени, началните бази на викингите са далеч извън обсега за отмъщение. Накратко – северняците могат да правят каквото си искат без да се притесняват особено от последствията.
Възходът на Келтското християнство
По същото време в Северна Англия, Шотландия и най-вече в Северна Ирландия се създава една блестяща, макар и позабравена цивилизация, концентрирана около великолепни отшелнически манастири. Много от тях се превръщат във водещи средища на културен и религиозен живот, огнища на познание и духовен разцвет, който – с изключение на Византия – няма еквивалент на континента. Ала манастирите не акумулират само религиозен престиж и културни богатства – техните посетители все по-често изразяват уважението си с пищни дарения на църковна утвар*, обкичена със злато, сребро и скъпоценни камъни. Монасите създават уникални църковни книги, всяка от които струва цяло състояние. В свят на нищета, бедност и повсеместна мизерия, легендарни манастири като ирландските Скелиг Майкъл, Глендалох, Клонмур, Армааг и Клонмакнойс съдържат почти приказни богатства. И ако за всеки християнин тяхната святост ги обкръжава с почти ненарушима аура на неприкосновеност, за всеки пират-езичник те ще бъдат върховната плячка, още по-изкушаваща заради пълната липса на защита.
Една от широко разпространените заблуди за ранната „Ера на викингите“ е, че те са атакували на сляпо и едва ли не по случайност са попаднали на богатите манастири. Дори повърхностното проследяване на хронологията на рейдовете веднага оборва подобно мнение. Северняците са напълно наясно със своите цели, как да достигнат да тях и колко време ще им е нужно, за да извършат успешен набег. Също така са добре информирани, че месните власти са абсолютно неадекватни при атака откъм морето, а особеностите на религията превръщат манастирите им в най-желаната и леснодостъпна цел. Действително, най-ранните атаки са белязани от безконтролно унищожаване на безценни богатства. Но викингите много скоро ще осъзнаят, че е далеч по-лесно и рентабилно да откраднат свещените книги на своите жертви, които са готови да плащат огромни откупи за тях. Само за няколко години жестоките и кръвопролитни набези ще се превърнат в далеч по-контролиран бизнес от гледна точка на пиратите – макар и да са все така травмиращи и кошмарни за ирландците.
Атаката на Скелиг Майкъл – апотеоз на дързостта
Защо набегът срещу Скелиг Майкъл да се отличава от общата картина на викингските атаки? Всъщност той се вписва много добре в контекста на епохата, но смайващата му дързост и почти безразсъдна наглост го отличават от всички останали грабежи.
Класическата викингска атака е изглеждала така: малък отряд от най-много 3-4 кораба се появява изневиделица на ирландското крайбрежие. Мястото за акостиране никога не е избирано случайно – то трябва да бъде в добре прикрит залив или речно устие, по възможност в близост до някой от манастирите в околността. Големите ирландски религиозни средища са разположение сравнително близо до крайбрежието – северняците обикновено не се нуждаят от повече от три-четири часа до достигането на своята цел. Самият набег се извършва с професионална ефективност, определяна от натрупания опит. Преди местното население да може да окаже каквато и да е помощ на окаяните монаси, пиратите вече са натоварили плячката си и са се отправили към дома.
Атаката срещу Скелиг Майкъл трябва да следва малко по-различен план. Очевидно островът е по-изолиран от традиционните цели. Огромното предимство на това е, че викингите не трябва да се притесняват за ответен удар – най-близкото крайбрежие е на 12 километра, а ирландците не са особено добри моряци. Почти непреодолимото предизвикателство е вече споменатата физическа среда – бурните и негостоприемни води на Атлантика, опасните течения и прибоя на острова, особено рискованото приближаване към отвесните скали, които могат да разбият всеки дървен корпус за броени секунди. Дори в най-спокойните дни на лятото, акостирането в подножието на Скелиг Майкъл вероятно би било изпитание и за най-опитния ранносредновековен моряк. Смайващото в случая е, че викингите решават да ударят манастира през зимата – малко преди Коледа на 823 г.
За да постави дързостта им отвъд границите на разбираемото, пиратите решават съвсем да се надсмеят над смъртта и да извършат атаката през нощта.
Къде да търсим обяснение за този избор? Някой би казал, че така се търси допълнителна защита против възможността нападението да бъде забелязано прекалено рано. Проблемът е, че дори монасите да видят пристигащите кораби, те няма как да реагират на опасността. В много от хрониките от периода се прокрадва усещането, че викингите нарочно търсят подвизи, които всички останали хора смятат за невъзможни. Да се нападне Скелиг Майкъл през зимата, когато заобикалящите го води са по-бурни от всякога, и то през нощта, е безумие – нещо повече, това просто не може да бъде извършено. Пиратите обожават именно такива предизвикателства.
Ирландската хроника, описваща набега, добавя описанието, че в нощта преди Коледа се разразява ужасна буря, която залива голия остров с безжалостни пориви на дъжд и ураганен вятър. Въпреки това викингите незнайно как успяват да акостират в подножието на виещите се каменни стъпала, водещи към манастира. Последвалата атака не се отличава от множество други набези на епохата – църковната утвар е безмилостно разграбена, много от монасите са убити, абат Айтгал умира от глад, докато чака пристигането на поискания огромен откуп. Новините за случилото се предизвикват пълен шок в цяла Ирландия и затвърждават мнението, че викингите не са хора. Само демони, изпратени от пъкъла за наказание за греховете, могат да проникнат на непристъпния Скелиг Майкъл докато около него бушува бясна буря и безнаказано да поругаят този дом на Бога.
Историята не свършва тук.
Само петнадесет години по-късно северняците ще повторят атаката си, макар техните нападения вече да не са изненада за никого. На този фон изглежда почти шокиращо, че един от най-великите викингски капитани за всички времена – Олаф Тригвасон, който по-късно ще стане крал на Норвегия – приема християнството и е покръстен от местен отшелник именно на Скелиг Майкъл. Островът завинаги си остава един от уникалните символи на келтското християнство, а през 1996 г. ЮНЕСКО го обявява за Обект на Световното културно наследство.
Въпреки всичко казано дотук, историята на Скелиг Майкъл остава по-скоро забравена за много хора. Скромният поток от туристи се радва на спокойствието и тишината, които вероятно са привличали и християнските отшелници повече от хилядолетие по-рано.
Всичко това ще се промени безвъзвратно през декември 2015 г., когато Скелиг Майкъл ще се превърне в последното убежище на Люк Скайуокър. А феновете на „Междузвездни войни“ може и да се окажат по-опасни за наследството на острова и от викингските пирати.
