Лоното на демокрацията се оказва и лоно на робския труд

Парадокс ли е, че обществото, което създава първата в света демокрация – в първичния й смисъл на власт на хората – създава и първото общество в света с голям брой роби – в пълния смисъл на хора-вещи, собственост на някого? Или има някаква съществена причинно-следствена връзка между тези две изобретения на древногръцкия град Атина? Изглежда проблем, който си заслужава да се изследва, и особено днес, когато свободата и демокрацията – винаги свързани заедно – са два от най-мощните политически лозунги по цял свят.

Преди 150 години северните и южните щати на Америка започват война до голяма степен именно по тези въпроси. Не че това е напълно странно. Несвободата, особено несвободният труд, в най-различни форми е доста разпространена през цялата записана човешка история и изобщо не е изненадващо, че трябва да се води голяма гражданска война за материалната и идеологическа основа на радикално противоположни начини на живот.

Въпреки това, през цялата човешка история има само половин дузина подобни робски общества, в които преобладаващата форма на принудителен труд идва от хората редуцирани, законно, до състоянието на предмети, не-лица, почти неразличими от добитък. Старият юг е в тази бройка. Робовладелци там практикуват много рядка форма на човешко робство и са готови да влязат във война, за да защитят това свое „право“ да притежават хора. Доминираното от Британия Карибско море е друго такъв пример: което помага да се обясни фактът, че именно от Великобритания всъщност излита аболиционисткото движение срещу робството, ръководено от Томас Кларксън и Уилям Уилбърфорс.

Интелектуална революция

И все пак, ако някой направи социологическо проучване за свободата в световен мащаб от гледна точка на, да речем, 1750 г., малцина щяха да предвидят тогава, че в рамките на около век робството ще бъде премахнато по целия свят – с изключение на Бразилия. Не на последно място сред идеологическите опори, с които разполагат робовладелците от неокласическото „Просвещение“ от средата на 18 век, са древните гърци като атиняните и – макар и по различен начин – техните римски наследници. Нима атиняните не притежават хиляди роби – и не създават ли могъща литература, множество брилянтни произведения на изкуството и цивилизация на свободата, която ги прави културните „предци“ на света?

Необходима е мощна интелектуална революция, основана на не по-малко мощен технологичен и друг икономически напредък, за да убеди мнозинството движещи се и разтърсващи капиталисти, че печалбите им могат да бъдат осигурени с други средства, освен поробената човешка работна сила.

Имаше около 1000 древногръцки общности в Елада, а Атина е само една от тях. Това е доста изключителен град по всякакви начини, но не и в основата на своето общество и икономика на робски труд. Голямата й особеност е, че тя изобретява демокрация, така че Атина е дом на най-свободните от всички свободни хора – изцяло правоимащия пълнолетен гражданин мъж, от който има между 25 000 и 50 000 по време на „класическия“ период между около 500 и 325 г. пр. н. е. – и най-малко свободните от всички несвободни.

В самото дъно на купчината потиснати хора-вещи са минските роби – мъже и често все още деца – които ежедневно се трудят безжалостно в мините за среброносната оловна руда. Всички те по дефиниция са родени в чужбина и продадени в робство както от гръцки, така и от негръцки търговци, които ги придобиват от източните краища на Егейския гръцки свят – от днешна България на север, през цялата вътрешност на западното крайбрежие на Турция. За тях ранната смърт може да дойде като благословено освобождение, освен ако не успеят да избягат, както много хиляди правят през последната фаза на катастрофалната пелопонеска война срещу спартанците (431–404). Като цяло между 20 000 и 30 000 роби може да са работили над и под земята, докато добивът е в зенита си.

Сила

С извлечената по този начин руда атиняните изковават част от най-чистото сребро в цялото Източно Средиземноморие. И с това те закупуват основни запаси от храна, особено пшеница от Украйна и Крим, заедно с луксозни продукти от Египет и други страни. Със среброто те също построяват и корабите, които правят Атина страховита имперска морска сила в продължение на много десетилетия през 5 век. Което от своя страна им позволява да въведат държавно заплащане за изпълнение на необходимите демократични функции – заемане на длъжности и журиране. Определението на Аристотел за гражданина като онзи, който има активен дял на участие в заемането на длъжност и действа като съдия-съдебен заседател, приспособява атинския демократичен гражданин към системата перфектно.

Но робството в Атина не е изцяло рудодобивно. Повечето атиняни са селски фермери. Ако са средно добре уредени, те фермерите могат да си купят поне един роб и една робиня. Мъжът ще замества или придружава господаря си, когато той тръгва на кампания (както прави редовно, средно две години на всеки три); жената помага на домакинята в домашните й задължения (по онова време) за чистене, готвене и тъкане на дрехи и одеяла.

Някои от тези домашни роби може да живеят по-голямата част от живота си на възрастни под покрива на същия господар или господарка до смъртта или по-рядко – до освобождението си от робство. Някои атиняни, като бащата на известния политик Демостен, предпочитат да дадат богатството си за роби, които са изкусни майстори – в неговия случай роби, които правят мебели и ножове. Животът на такива роби може да бъде сравнително удобен и без напрежение – и си струва да припомним, че немалко от висококачествените луксозни предмети, които украсяват музеи по света днес, са изработени от роби като тези.

Има и роби, които са публична, а не частна собственост: така наречените „роби на хората“. Някои от тях, най-малко образованите, служат като нещо като еквивалент на полицаи или тъмничари, давайки на Аристофан повод да се посмее на варварските им акценти и изкривен гръцки език. Но други управляват сложната грамотна бюрокрация, от която зависи атинската демокрация за нейното гладко функциониране: копирането и архивирането на укази и закони, например.

Комисията, натоварена с подреждането на плетеница от закони и укази, които се разпространяват по време на век на демократично самоуправление, е поставена под отговорността на публичен роб или може би на роб, който е манумиран (освободен), специално за да върши тази задача и така е получил статута на свободен, но без права чужденец.

Във всички случаи робството в класическа Атина не е просто нещо. Преди всичко то дава на атинската демокрация две решаващи възможности. То предоставя на гражданите свободно време, без което активното участие в пряка демокрация би било невъзможно. И второ, то дава дори на най-бедните атиняни, които не могат да си позволят да притежават нито един роб, чувството за лична свобода, което заедно с равенството служи като идеологически крайъгълен камък на първия пример за истинска власт на хората в света.