Кратка история на светофара

Шофирайки към вкъщи от вечеря в една мартенска нощ през 1913 г., петролният магнат Джордж Харбо се насочва към Евклид авеню в Кливланд, една от най-натоварените улици в града, задръстена от автомобили, файтони, велосипеди и пешеходци – всички вярващи, че са с предимство. Харбо не вижда трамвая, докато не се блъска в колата му. „Забележително е“, съобщава местният вестник, „че пътниците са се отървали живи.“

Много други обаче не се отървават. Повече от 4000 души загиват в автомобилни катастрофи в САЩ през 1913 г., същата година, когато прословутият Model T започва да слиза от поточната линия на Хенри Форд. Пътищата още не са построени за превозни средства, които могат да се движат със 70 километра в час и когато тези машини се срещнат на някое претъпкано кръстовище, настава объркване и често сблъсък. Въпреки че полицаите стоят в центъра на много от най-опасните кръстовища – със свирки в уста и размахващи ръце – малко шофьори им обръщат внимание.

Един инженер от Кливланд на име Джеймс Хог има решение за целия този хаос. Заемайки червените и зелените сигнали, които отдавна се използват от железниците, и с електричеството, което преминава по тролейбусните линии, Хог създава първата „общинска система за управление на движението“. Патентовано преди 100 години, изобретението е предшественик на вездесъщото и дълбоко подценявано устройство, което оттогава диктува движението в градове и села по света – светофара.

Светлините на Хог дебютират на Евклид авеню на 105-та улица през 1914 г. (още преди издаването на патента). Полицай в кабинка на тротоара контролира сигналите с натискане на превключвател. „Обществеността е доволна от сигнализацията, тъй като тя осигурява по-голяма безопасност, ускорява движението и до голяма степен контролира пешеходците“, пише градският директор по обществена безопасност след година работа на системата.

През това време различни изобретатели вече експериментират и усъвършенстват концепцията на Хог, докато тя не добива дизайн, подобен на този, който имаме днес.

Уилям Потс, полицай от Детройт, който е учил електротехника, въвежда жълтата светлина, но като общински служител не може да патентова изобретението си…

До 1930 г. всички големи американски градове и много малки имат поне един електрически сигнал за трафик, а оттам иновацията се разпространява по целия свят. Простото устройство укротява улиците; смъртността от моторни превозни средства в САЩ спада с повече от 50% между 1914 и 1930 г. И технологията се превръща в символ на прогреса. Да бъдеш „град с един светофар“ си е срам. „Поради мощната сила на внушението, [или] заблудата на величието, го инсталираха на почти всяко кръстовище, дори там, където не беше нито красиво, нито полезно“, мърмори отделът по магистралите в Охайо.

Друго пък по-популярно оплакване, е неблагоприятното въздействие на устройството върху цивилизоваността. Много преди днешната пандемия от агресия по пътя, критиците предупреждават, че шофьорите губят част от човечността си; те вече не трябва да се забелязват един друг или пешеходци на кръстовищата, а просто да зяпат светлината и да чакат тя да се промени. Така още през 1916 г. Детройтският автомобилен клуб намира за необходимо да обяви „Седмица на учтивост“, по време на която шофьорите са насърчавани да покажат „учтивостта, която се очаква от автомобилистите да проявят във всички други отношения“. С намаляването на личните взаимодействия се появява нова, особено модерна напаст – нетърпението. През 1930 г. полицай от Мичиган отбелязва, че шофьорите „стават все по-нервни и не издържат да седят под червени светлини“.

Новите правила за движение изискват известно свикване и обучителен процес. През 1919 г. учител от Кливланд измисля игра, с която да научи децата как да разпознават сигналите за движение, и днес в някои училища все още се играе нейна версия, Red Light, Green Light. А в рамките на няколко десетилетия символът на светофара постепенно намира пътя си и в детските забавления и играчки.