Канадският гений, който се опита да изстреля спътник с оръдие

На плажа точно до летище Грантли Адамс на остров Барбадос пет големи морски оръдия седят обрасли и ръждясали в тропическата жега, там, където са изоставени преди 50 години. Тези реликви са всичко, което е останало от проекта HARP – дързък опит от 60-те години да се изстреля спътник в космоса с помощта на гигантски оръдия – и от големите амбиции на един ексцентричен канадски гений, чиито мечти за космическото пространство в крайна сметка ще завършат безплодно.

Идеята за изстрелване на обекти в космоса с помощта на оръдия е толкова стара, колкото и самата съвременна физика. В класическата си работа „Principia“ от 1687 г. сър Исак Нютон си представя, че изстрелва гюле от висока планина с такава голяма скорост, че кривината на полета му съвпада с тази на земята, което му позволява да обикаля планетата неопределено време. С този прост мисловен експеримент Нютон успява да свърже теорията си за гравитацията с орбиталната механика. В класическия си роман от 1865 г. „От Земята до Луната“ и продължението му „Oколо Луната“ от 1870 г. френският автор Жул Верн също използва гигантско оръдие, за да изведе своите герои в космоса. Всъщност, през голяма част от историята оръдията се смятат за единствения начин да се осъществи космическо пътуване, а примитивните барутни ракети по онова време се възприемат като не много повече от фойерверки. Едва през ХХ век пионерската работа на Константин Циолковски, Херман Оберт, Робърт Годард, Вернхер фон Браун и други прави ракетите предпочитаното средство за достигане на космоса.

Но някои хора все още вярват, че оръжията имат място в космическите изследвания и един от тях е канадският инженер д-р Джералд Бул. Бул за пръв път проявява интерес към артилерията през 50-те години, докато работи в Канадската организация за изследване и развитие на въоръженията или CARDE. Там той е натоварен със задачата да проектира външната обвивка на Velvet Glove – ракета въздух-въздух, разработвана за канадските военновъздушни сили. Докато обикновено работата му би ползвала свръхзвуков аеродинамичен тунел, Бул намира тунела на CARDE неподходящ за неговите нужди и търси алтернативно средство за изучаване на аеродинамиката на ракетата. Решението му е елегантно. CARDE има сред своите съоръжения 120-метров тунел за тестване на артилерийски снаряди, където въздушното налягане може да се регулира, за да се симулират различни височини. Бик прави умалени модели на ракетата и ги обковава в дърво, за да им позволи да ги побере плътно в цевта на оръдието. Когато моделите са изстреляни, дървото отпада, оставяйки ракетата да лети свободно в тунела. Първоначално Бул просто окачва хартиени листове на равни интервали по тунела, за да проследи полета на ракетата, но по-късно той разработва специална закалена електроника, способна да издържи на екстремното ускорение при изстрелването, която може да бъде монтирана в самите модели на ракетата. Тези нововъведения допринасят за по-късните начинания на доктора.

Джералд Бул

Но това, което наистина затвърждава интереса на Бул към големите оръжия, е изстрелването на Спутник 1, първият изкуствен спътник в света, на 4 октомври 1957 г. Опасявайки се от новата заплаха от съветските балистични ракети, той започва да измисля начини за сваляне на ядрени бойни глави. Тъй като технологията на управляемите ракети все още не е достатъчно напреднала за тази цел, Джералд се чуди дали работата може да се свърши с оръдие. Една от схемите му включва използване на по същество гигантска пушка, за изстрелване на облак от шрапнели в горните слоеве на атмосферата; ако една бойна глава, която пътува със скорост почти 20 пъти по-голяма от тази на звука, докосне дори едно от тези парчета, тя ще се разпадне. Друга схема включва използването на гигантско оръдие за изстрелване на бойни глави до ръба на космоса, така че тяхното слизане обратно на Земята да се изучи и да бъдат разработени методи за проследяването и унищожаването им.

Прихващачът Avro Arrow или официално Avro Canada CF-105 Arrow

За съжаление, Бул има, освен големи идеи това, и така да се каже „лют“ характер, както и дълбоко вкоренена омраза към политиците и бюрокрацията, като нарича онези, които управляват изследователското и отбранително звено в Канада „Коктейлни учени“. През 1961 г., разочарован от внезапната спиране на Avro Arrow и плахото и неохотно отношение на Канада към космическите изследвания, Джералд Бул с отвращение напуска CARDE.

Но той не е без съмишленици. По време на престоя си в CARDE, Бул се запознава с генерал-лейтенант Артър Трюдо и д-р Чарлз Мърфи от американската армия, които споделят ентусиазма му за изследване на космоса и към големите оръжия. Малко след напускането си, той също така приема професорско звание от д-р Доналд Мордел, декан по инженерство в университета Макгил. Заедно Бул, Трюдо, Мърфи и Мордел започват да мечтаят за изследователски проект, който да задоволи всеки от научните интереси на мъжете. През март 1962 г. Бул и Мордел обявяват създаването на Проект за изследване на големи височини или HARP, сътрудничество между Макгил и американската армия.

Целта на HARP е да разработи технология за изстрелване на малки изследователски сонди в горните слоеве на атмосферата с помощта на големи оръдия.

Едно от оръдията на HARP

Американската армия има собствен интерес към проекта. През 1958 г. правителството на САЩ по същество забранява на армията и флота да провеждат космически изследвания, ограничавайки космическите операции до ВВС и НАСА. Трюдо и Мърфи виждат HARP като средство армията да поддържа участие – макар и малко – в космическата надпревара.

През лятото на 1962 г. първото оръдие, наречено Бетси, пристига в Барбадос на борда на десантния кораб на американската армия USS John D. Page. най-сетне беше готов за тестване. На 20 януари е изстрелян макет на снаряд от шперплат, който лети 3 километра и остава във въздуха почти цяла минута. Той е последван на следващия ден от истинския снаряд „Мартлет“ – кръстен по митичната птица на гребена на университета Макгил – който се издига на височина от 26 километра.

Но амбициите на Бул са по-високи от обикновените метеорологични спътници – той иска да изстреля сателит, макар и малък, в орбита. Докато някои се съмняваха в полезността на такава система, мъжът е оптимист и заявява:

Ние сме ограничени от размера на оръдието. Всичко с диаметър по-голям от 16 инча (40 см.) няма да влезе в цевта. Не можем да изстреляме космическа станция в космоса, но веднъж щом тя попадне там, можем да изпратим гаечния ключ, които е забравила.

Но дори и тази скромна цел представлява огромно инженерно предизвикателство. Според законите на орбиталната механика е невъзможно да се достигне орбита от земната повърхност единствено с помощта на балистичен изстрел – снарядът трябва да бъде снабден и с малък ракетен двигател и система за насочване, за да се самоориентира и „изрита“ в орбита. На 1 юли 1965 г. се изстрелва Мартлет II на рекордна височина от 150 км, доста над границата на космическото пространство.

За съжаление обаче това е последния напън на HARP. Откровеното пренебрежение на Бул към бюрокрацията му създава много врагове в канадското правителство, много от които сега започват да намират причини да прекратят проекта. Както самият той предсказва, повечето в Отава атакуват HARP като нерентабилно разхищение на държавни средства…